16.04.2002, 18 часът - среща в склада


Парадоксално, но пластикът Павел Койчев стана широко популярен точно по време на кризата на пластическото, предизвикана от концептуалната вълна, изравнила формите до афоризми, подлежащи на изричане с думи. Той застана в центъра на артистичното внимание със серия от инсталации, пласирани пряко в жизнената среда - кошниците зад НДК, стадото в Осиковица, биволите пред хотел "Лилия" на "Златни пясъци", Обиталището пред Президентството, които някак естествено сдобряваха концептуалното с пластическото, нещо повече, правеха от концептуалното фокус, благодарение на който пластическото се завръщаше след собствения си преждевременно обявен край.
Днес самият Койчев се завръща към образците от пластическия си период след ироничния си флирт с концептуализма. Всичко тук може да бъде наречено инсталация от твърде големи малки пластики, правени преди времето на инсталациите, чиято тема според жаргона на жанра може да бъде описана горе-долу така: "Животът на изкуството извън специално определените за това места". Инсталацията подема шлагерни за концептуализма въпроси: къде са границите на музея и има ли смисъл вече да бъдат очертавани и охранявани; художествените качества на творбата продукт на културен ритуал ли са, или ги носи сама по себе си; тя продължава ли да бъде творба на твореца, след като веднъж я е създал, и т.н.
Всичко това обаче може да бъде разказано и много по-просто: тъй като през онези години работите на Павел Койчев трудно получаваха официален достъп до публика, но той не спираше да ги създава, те са се трупали на склад; тази вечер скулпторът е поканил публиката в склада, за да види с очите си какво се е случило с работите му; оказва се, че те, както са си стояли в праха и забравата, са пораснали, включително и буквално - престанали са да бъдат малки пластики, играчки на любопитството и въображението, и са влезли в мащаба на тялото и битието, станали са присъствия; ако капризите на времето им дадат още време, може и да се раздвижат - с много бавни, почти невидими жестове по праговете на умората от напрегнатото взиране в сумрака на склада: греблото на лодката едва чуто да плесне в несъществуващата вода, панталоните на бягащия да се смъкнат още малко, бебето неволно да докосне устните на майката... Изкуството учуднява света, твърди Шкловски, а изкуството, скрито от света, учуднява само себе си, настоява Складът. В какво се състои чудото?
Онези от нас, които имат привилегията да познават изкуството на Павел Койчев и Павел Койчев в изкуството, не може да не са усетили едно обезкуражаващо противоречие. От една страна, той дотолкова се пази от суетата на автора, че заради суетата е готов да се откаже от автора, да потъне в някаква самодостатъчна и самовъзникваща форма, чийто генезис се губи - през Древен Китай и Древен Египет, впрочем любими спирки на Койчев - назад в голямото никъде на архетипа и в този смисъл формата не може да бъде нечия. От друга страна обаче авторът Койчев е самовзискателен и самоидентичен до деспотичност, нито за миг не забравя, че държи архетипа в собствените си ръце, мачка го, вае го, т.е. в последна сметка го присвоява. И именно в склада скулпторът е намерил идеалното пространство - едновременно част от биографичния и културния опит, където може да осъществи своето бягство от авторство и своето бягство от бягството, да се измъкне на пръсти и да остави работите си сами върху лавиците и в хаоса и заедно с това сам да се превърне в лавица и хаос...
Погледнати отдалеч, складът и музеят си приличат, но отблизо се вижда, че складът е алтер-егото, Пепеляшката на музея, където става ясно кой и защо е попаднал или, което в случая е по-важно, не е попаднал в музея.
За да продължа метафората от приказката, мога да изброя поне две причини, поради които персонажите край нас не бяха канени на бала по онова време. Първо, защото не могат да застават в монументални пози, в последния момент се отказват от себе си и потъват в бездните на различността, другостта, дори лудостта. И второ, защото трудно могат да бъдат разпознати отвън - Павел Койчев натрапчиво се интересува от онова вътре на формите, което не може, при поискване на входа, да бъде казано или показано, защото изчезва, става вън, но може да се долови в тихия тътен на пластическото...
По същите две причини съм сигурен, че персонажите от този склад в дванадесетия час няма да се превърнат в тикви, така че, ако на някой все пак му се наложи уплашено да избяга от бала, това най-вероятно ще е принцът.

Георги Лозанов