Войната срещу тероризма
и медиите
Ако трябва да направя обзор на въпроса как медиите, журналистите и интелектуалците се отнесоха към войната срещу тероризма, ще ми е нужно много време, във всички случаи много повече от броените минути телеконферентна връзка. Да не говорим пък за задълбочен анализ. Струва ми се обаче, че по-лесно би било сега просто да започнем темата и да я заложим като материал за по-нататъшно проучване. За това обаче е необходимо да установим отправната точка, а именно: какво трябваше да се направи? А след това да го съпоставим с онова, което беше направено.
Затова нека направим условен експеримент: представете си репортер от Марс, който няма нищо общо с идеологическата ни система. Но да приемем, че той е учил в Харвард например или в журналистическия факултет на Колумбийския университет. Разбрал е всичко, което е учил, нещо повече - дори е повярвал на всичко, което е чул. Значи той познава цялата идеология на професионалната журналистика, знае как трябва да се работи. И така, представете си, че той (говоря за него в мъжки род, тъй като по презумпция марсианците са от мъжки пол) оглежда ситуацията, обмисля случилото се и прилага наученото плюс моралните принципи на професията, прави своя коректен коментар, спазва интелектуалните идеали и т.н. и подготвя своя марсиански репортаж. А след това да си представим, че решава да провери как това са сторили неговите колеги тук, на Земята. Ето два професионални подхода, които можем условно да съпоставим: как би постъпил марсианският репортер и как стана това тук, на Земята?
Първото нещо, което той очевидно би направил, е да си изясни понятието "тероризъм". Защото не можеш да говориш за войната и за тероризма, докато не обясниш на зрителите или на читателите си що е то тероризъм. Вторият въпрос, който би задал, е: как трябва да се реагира в подобен случай? И какъвто и да е отговорът, той трябва да удовлетворява поне най-елементарните морални баналности, а именно: ако искаме едно нещо да е добро за нас, то трябва да е добро и за останалите. Ако пък е лошо за останалите, то значи ще е лошо и за нас. С две думи - да прилагаме към себе си същите стандарти, каквито прилагаме и към другите. В Евангелието има много известна дефиниция за двуличие. Двуличникът е човек, който не спазва стандартите, а ги налага на другите! Следователно ние можем (откакто Джордж Буш ни съобщи, че е най-праведният християнин след Апостолите, а ние приемаме думите му за чиста монета) да смятаме, че той не е двуличник. Защото Буш решително настоява да прилагаме към себе си същите стандарти, които прилагаме и към другите. И всички са съгласни с него.
Ето това е рамката и от нас се очаква да я запълним с разсъждения. Та как да решим какво представлява тероризмът? След като САЩ предвождат дискусиите за войната срещу тероризма, ние естествено сме склонни да се доверим на тяхната практика и следователно се обръщаме към американския кодекс, към опита на проверената система, към наръчниците на американската армия, търсим там какво означава тероризъм и възприемаме това определение. Това е напълно обясним и логичен подход. Ето например в американските военни наръчници можем да прочетем проста дефиниция за тероризъм, която звучи убедително и изчерпателно. Тя описва тероризма като "пресметната заплаха или използване на сила за постигане на политически, религиозни, икономически и други цели чрез внушаване на страх, най-често у цивилното население". Това е безспорно добра дефиниция. Тя е още по-авторитетна поради факта, че е цитат именно от военните наръчници, при това от началото на 80-те. И въпреки че сега се говори за 11 септември като за начало на войната срещу тероризма, то не е вярно и нашият марсианец знае това. На 11 септември тази война просто бе обявена повторно. Но тя започна още преди 20 години, когато администрацията на Рейгън встъпи в длъжност и обяви на всеослушание, че борбата срещу тероризма ще бъде ядрото на американската външна политика, особено по отношение на международния антидържавен тероризъм, който държавният секретар и цялата администрация нарекоха "низък акт на опонентите на цивилизацията, завръщане на варварството" и т.н. Така че тази война сега се обявява повторно в същия реторичен код и дори от същите хора.
Първата война срещу тероризма беше насочена срещу Централна Америка и Близкия Изток. Това бяха двата главни региона. Тогава Доналд Ръмсфелд беше специален пратеник на Рейгън в Близкия Изток, а сега ръководи военния компонент в настоящата война. В Централна Америка основната фигура беше Джон Негропонте, тогава посланик в Хондурас, където бе разположена американската база за операциите в Централна Америка. Сега той отговаря за дипломатическата страна на новата война. Ето ви повторното обявяване на войната със същата реторика и от същите личности. Марсианецът веднага би използвал това като водещо заглавие за своя репортаж!
Нека да огледаме цитираната вече дефиниция на терора и да я приемем, тъй като тя звучи разумно, както вече казах, а и придобива допълнителна тежест от факта, че е произведена от американското правителство насред цялата истерия около тероризма. И според същата дефиниция определено можем да посочим конкретни съвременни примери на тероризъм, които отговарят на нейния смисъл. 11 септември например напълно покрива нейното съдържание. Но и реакцията към случилото се на 11 септември, от друга страна, също така напълно покрива категорията тероризъм. Още на 12 октомври президентът Буш обяви на афганистанския народ: "Ние ще продължим да ви бомбардираме дотогава, докато не ни предадете хората, които подозираме, че са извършителите на престъплението от 11 септември, независимо че няма да ви предоставим никакви доказателства. Отказваме също така да приемем каквито и да са предложения за преговори, защото това би било под достойнството ни да предприемем дори минимални стъпки, изисквани от когото и да било в международната политика. Така че, или ни предайте онези ваши хора, които не ни харесват, без да ви обясняваме защо, или ще продължим да ви бомбардираме."
И дума не може да става за по-ясен пример на международен тероризъм - направо като по учебник! Забележете, по това време още нямаше и предупреждение за сваляне на талибанското правителство, тази идея хрумна по-късно. След няколко седмици американската политика се смени и на 28 октомври тя беше обявена, този път от британския министър на отбраната адмирал Бойс, който заяви на афганистанския народ: "Ние ще продължим да ви бомбардираме, докато не си смените правителството". Ето ви пример за пресметната употреба на насилие, на изключително насилие, срещу цивилни граждани за тяхното сплашване, което да обезпечи постигането на политическа цел. С други думи, типичен учебников пример за международен тероризъм. Всъщност, с това разсъждение малко "оправдаваме" САЩ и Великобритания "поради липса на доказателства", защото по-правилно би било да определим действията им като агресия, което е военно престъпление - от онези престъпления, заради които бе организиран навремето Нюрнбергският процес.
Но да приемем, че нашият марсианец е снизходителен към САЩ и Великобритания "поради липса на доказателства" и нарича действията им само "крайни примери на международен тероризъм". Всичко това е добре известно, няма нищо случайно, и двете твърдения бяха на първа страница на "Ню Йорк Таймс".
След това марсианецът пита как е бил обсъден този проблем, а отговорът е, че въобще не е бил обсъждан. Значи той може да си събере багажа и да си върви на Марс. Неговото проучване е приключило, липсва дискусия по елементарни неща, които би трябвало да са централна тема.
Сега да се върнем на въпроса как всеки от нас откликва на тероризма. Спомнете си моралния критерий: ако е лошо за другите, значи е лошо и за мен. Добро ли е за мен, значи и добро е и за другите. Е, добра ли беше реакцията ни след 11 септември, когато извършихме масивни бомбардировки над цивилните граждани на Афганистан някак самоуверено-безотговорно, добре знаейки, че ще изложим на риск и глад няколко милиона души. Такова предположение беше направено още в началото на войната, бе повторено след края й през декември, а вероятно все още е валидно.
Та ако това е правилният отговор на 11 септември, то тогава какъв би бил правилният отговор на ответните терористични актове? Да помислим. Ако се ръководим от моралните принципи, пресата би трябвало да твърди, че Афганистан и половината от останалите страни по света би трябвало да извършват масирани терористични атаки срещу САЩ, да правят опити за покушения срещу президента, срещу Тони Блеър и другите политици. А щом като те не могат да ни бомбардират с Б-52, то тогава могат да го направят по своя си начин, с биологични оръжия и т.н. И така, до края на света. Да се върнем към първата война срещу тероризма. Ще се спрем само на Централноамериканския компонент. САЩ водиха тази война в Централна Америка, като извършиха масиран държавен тероризъм в огромна, безпрецедентна в човешката история международна терористична кампания, ръководена от Хондурас под командването на Джон Негропонте, в резултат на която бяха избити стотици хиляди души, милиони осиротяха и се превърнаха в бежанци, а четири държави бяха доведени до пълен погром. Една от целите на терора беше конкретна държава, друга цел - самото население. Силите, водещи войната, бяха обучени и организирани от САЩ.
Тъй като една от мишените действително беше суверенна държава, можеше следователно по легален път да се реагира на тероризма в Никарагуа. Така и стана. Стигна се до Световен Съд, който разгледа делото и осъди САЩ за международен тероризъм, за незаконно използване на сила и реши, че Америка трябва да прекрати престъпните си действия и да заплати значителни репарации. Реакцията на САЩ бе, че не зачете решението на Съда, не му обърна никакво внимание, а напротив - незабавно ескалира войната. Конгресът гласува още сто милиона долара в подкрепа на терористичните атаки срещу Никарагуа от хондураските бази.
За първи път САЩ наредиха на своите терористични отряди да нападат т.нар. меки цели, което означава необезопасени граждански обекти, като например селски кооперативи или здравни заведения. Така ескалацията продължи. Никарагуа се обърна към Съвета за сигурност, той прие резолюция, която призоваваше всички държави да се съобразяват с международните норми. САЩ отказаха да се подчинят. Тогава Никарагуа се обърна към Генералната Асамблея, тя единодушно прие подобна резолюция с изключение на гласовете на САЩ, Израел и Салвадор. Никарагуа повече не можеше да направи нищо, след като изчерпа възможностите си.
Е, марсианецът сега може да попита: как медиите са се отнесли към факта, че т. нар. война срещу тероризма се води в момента от единствената страна в света, която е осъждана за международен тероризъм от най-висшите световни органи и е отвърнала на тези присъди с по-нататъшно ескалиране на терористичните действия? Как са приели медиите този факт, както и факта, че отново са замесени същите личности? Отговорът е, че пресата изобщо не засегна темата, не я засегнаха списанията, нито интелектуалците, нито изтъкнатите професори в своите книги.
И марсианецът пак може да си събере багажа и да се върне у дома. Няма смисъл да се обсъждат журналистически материали в САЩ, в Англия или пък в Европа и останалия Запад, тъй като те не покриват дори минималните изисквания за правенето на репортаж. Това са елементарните факти и можем да започнем оттук. Ето още един пример, за да завърша този ред на мисли. През 80-те години тероризмът беше проблем №1. При проведено допитване през 1985-1986 (редакторите на Асошиейтед Прес правят подобни ежегодни допитвания) беше посочена темата за международния тероризъм и те я превърнаха в главното събитие на годината. Това беше главното събитие и за цялото десетилетие на 80-те години.
Имаше, естествено, резолюции на ООН. Всъщност, най-важната резолюция на ООН относно тероризма е от 1987. Тя осъждаше яростно всякакви прояви на тероризъм, призоваваше държавите по света да си сътрудничат за елиминирането на чумата и т.н. Резолюцията беше прокарана почти с пълно мнозинство - само един глас "въздържал се" (Хондурас) и два "против" - САЩ и Израел. Е, защо САЩ и Израел ще гласуват срещу резолюция, която остро осъжда тероризма?
Това стана ясно по време на дебатите. Те заявиха, че един параграф от резолюцията е неприемлив. В този параграф пишеше, че по смисъла на резолюцията всеки народ, подложен на расистки и колониален режим или намиращ се под чужда военна окупация, има право да се бори за своето освобождение в съгласие с Хартата на ООН и да получава помощ от други държави за постигането на тази си цел. Всички бяха наясно какво означава това. "Расистки и колониален режим" означаваше ЮАР. ЮАР беше съюзник на САЩ и на Израел. Африканският Национален Конгрес на Нелсън Мандела беше официално заклеймен като терористична организация, а тази резолюция даваше правото на Мандела и АНК да се борят срещу апартейда, на което се противопоставяха САЩ и Израел. Те искаха да продължат подкрепата си за режима на апартейда срещу АНК, ето защо тази клауза беше неприемлива за тях.
Що се отнася до територии, намиращи се "под военна окупация", тук ставаше въпрос за завладените от Израел земи през 1967. Целият свят искаше да види мирно дипломатическо решение на конфликта по правилата на международния ред, според който двете страни трябваше да седнат заедно на масата за преговори, взаимно да признаят правата си и т.н. САЩ и Израел вече 25 години са категорично против това.
И вестниците, ако бяха проследили събитията, трябваше да обяснят защо САЩ в крайна сметка наложи вето над резолюцията. Защото техният отрицателен вот беше вето срещу резолюция, която призовава на борба срещу чумата на международния тероризъм. Само защото САЩ настояват да оказват подкрепа на расистки и колониални режими и на чужди военни окупации, а отричат правото на народите да им се противопоставят. Ето това трябваше да бъде заглавието. А какви бяха тогава заглавията? За резолюцията дори не се писа, тя изчезна от историята, защото беше неудобна и можеше да разкрие истината. Целеше се тъкмо обратното - да се представят усилията на САЩ за премахването на апартейда и за намиране на мирно решение в Средния Изток.
И до днес е така. В марсианската преса това щеше да бъде в заглавията на първа страница, при нас дори не стигна до печат. Когато ме интервюират по света, журналистите не желаят да говорят за тези неща, дори аз да отворя думата. И с право, тъй като не разполагат с факти, защото те са внимателно прикривани. А тези елементарни факти за тероризъм щяха да са азбучна истина за всеки марсиански вестник според стандартите на Харвард и на журналистиката в Колумбийския университет. Но за сметка на това са напълно непонятни на Земята, непознати в САЩ и Европа, в центъра на властта. Това показва ясно колко избирателно работи системата.
За съжаление мнозина знаят това, но го знаят от други източници. През годините хората намериха начини да се освобождават от контрола на индоктриниращите системи. Всяка доктрина е ефективна, ако е прицелена към образованите групи от населението. Те са по начало най-независими. Затова са и основната мишена на пропагандата, останалите групи от населението ги оставят на мира. Но именно облъчените от пропагандата образовани групи могат да станат и нейни проводници, ако я тиражират вторично. Те са едновременно нейни жертви и разпространители, ако я приемат и й повярват.
Масовата аудитория е много по-скептична, при това вече има много начини (Интернет, алтернативна преса) за разпространението на информация, за огласяване и насърчаване на коментари и дискусии, така че широката публика е добре осведомена. Именно това е причината да се очертава толкова ярко разногласието по много въпроси между елитите и населението. Затова по този проблем в статиите пише, че в САЩ е спокойно, всичко е тихо, няма разногласия и страната е единна и следва приетите норми. Това е пълна лъжа, но хората, които я пишат (убеден съм в това), си вярват, защото това важи за тях и за приятелите им, с които ходят по ресторанти.
В страната обаче това изобщо не е истина, всъщност вярно е точно обратното: никога през живота си не съм бил свидетел на повече противоречия по който и да било международен конфликт. В действителност хора като мен, които сме готови да говорим по този въпрос, буквално ни засипват с толкова много покани, че дори не смогваме да се отзовем. Това показва колко загриженост и интерес съществува по проблема. Така че пропагандата не е чак толкова еднозначно ефективна. Тя достига и работи главно сред образованите среди, но сред широките маси картината е много по-разнородна.

Солун, 8 март 2002

Проф. Ноам Чомски
Превела от английски Любов Костова