Войната Палестина - Израел:
указател на конфликта

Кратък исторически обзор

Първата световна война бележи началото на раздора в Близкия изток с подялбата между Великите сили на териториите на Османската империя. Европейските мандати, деколонизацията, възникването на Израел, стратегическият му интерес към Запада и символичното значение на Палестина превръщат региона в барутен погреб.
От XV до началото на XX век населената с номадски племена с мюсюлманско вероизповедание Палестина е част от Османската империя. Еврейският народ открай време копнее за завръщането си в същите тези обетовани земи, но страстното му желание се конкретизира едва в края на XIX век, с появата на Ционисткото движение. През 1896 г. унгарският журналист Теодор Херцл публикува Der Judensataat, "Еврейската държава", крайпътен камък на ционизма, книга, която пледира за основаването на еврейска държава в Палестина или Аржентина. Още на следващата година първият ционистки конгрес отхвърля южноамериканската възможност.
По време на Първата световна война, в която Османската империя участва редом с Австро-Унгария, Франция и Великобритания подписват споразумението "Сайкс-Пико", с което разпределят помежду си Близкия изток. Ангажиментите, поети към арабите в замяна на тяхното сътрудничество срещу турците, не биват спазени и вместо с независимост, Палестина се сдобива с нови господари - остава под британско разпореждане. През 1917 г. английският министър на външните работи, лорд Балфур, изпраща писмо до водача на ционисткото движение, барон Едмон дьо Ротшилд (неговата банка вече активно подпомага еврейската емиграция в Палестина), в което му предава одобрението на своето Правителство по повод почина за създаване на "национално еврейско средище" в Палестина.
През 1919 г. първият Палестински национален конгрес изпраща два меморандума с искане за независимост до Версай, където се обсъждат мирните условия за региона. Три години по-късно Обществото на народите ратифицира правомощията на Великобритания над Палестина. През 1920 г., наред с арабския и английския, англичаните признават за официален език на Палестина и еврейския, модернизиран от Елиезер Бен Йехуда. Пропорцията между араби и евреи, която през 1800 г. е била приблизително 40:1, плавно върви към 2:1 (1947 г.). Именно през 20-те и 30-те, под въздействие на застрашително засилващата се еврейска имиграция и крещящото несъответствие между креещата местна икономика и благосъстоянието на новодошлите, се очертават характерът и рамките на конфронтацията между еврейската общност и Палестина. Напрежението се разразява в бунтове и терористични актове, толкова по-отчаяни, колкото повече процесите за отвоюване на независимост в околните зони се увенчават с успех - от някогашните земи на Империята единствена Палестина остава под чуждо владичество.
Лондон се опитва да удържи положението, като поставя ограничения на имигрантския поток. Това не попречва на незаконните миграции, още повече след избухването на Втората световна война, която пришпорва заплашените от нацистка разправа евреи да търсят убежище в Светите места. Вместо да утихне, проблемът добива неконтролируеми измерения в края на войната и Великобритания прехвърля Палестинския въпрос в ръцете на Обединените нации. Така на 29 ноември 1947 г. ("Накба",1 "ден на крушението" за палестинците) Общото събрание на ООН разрешава разделянето на Палестина на Еврейска и Арабска държава и обявява Йерусалим за международен град.
На 14 май 1948 година, часове след приключването на великобританското попечителство и началото на изтеглянето на кралските войски, председателят на израелското временно правителство Давид Бен Гурион (който ще остане начело на страната чак до 1963 г.), обявява обособяването на държавата Израел и предприема яростна офанзива срещу палестинците. Това дава повод за първата арабо-израелска война, разделянето на Йерусалим и превръщането в бездомни и безимотни бежанци на повече от половината палестинско население (между 420 000 и 840 000 души).
През 1950 г. в Израел влиза в сила Закон за завръщането, който позволява на всеки евреин чрез подаването на най-обикновена молба за израелско гражданство да се засели в пределите на страната. Между 1948 и 1951 г. новодошлите са 700 000, а сега броят им трудно пада под 70 000 годишно. Заселниците в окупираните през 1967 г. територии възлизат на 130 000 през 1998 г., при положение, че през 1972 г. са едва 1200.

Многото лица на Израел

Хилядолетната мечта за завръщане в обетованата земя като че ли е единственото наистина общо за еврейската диаспора (от гр. глагол diasperein - "разпръсквам", "посявам тук и там"), която след векове разпокъсано съществуване се е превърнала във вавилонско стълпотворение от хора с крайно различни родословия, географски изходни точки, езици и култури. Държавата, създадена по верски признак, неизбежно носи вродения дефект на липсващата обща идентичност, на националната политика, раздробена на дребни партии и на невъзможността в мирния процес всички да получат нужното им удовлетворение.

Основни социални групи в Израел:
- Ешкеназите са израелският елит. Говорят идиш (вариант на немския), произлизат от Централна и Източна Европа, имат силен светски уклон. В Палестина пристигат в края на XIX и началото на XX век. Водени от Давид Бен Гурион, полагат основите на новата държава в общ просоциалистически дух върху трите стабилни опори: Партията на труда, синдикатът Хистадрут и колонизацията на земите посредством кибуци (от еврейската дума "единение" - кибуците са държавни ферми, в които понастоящем живее по-малко от 2% от израелското население - първият е основан в Деганя, на Генисаретското езеро, през 1909 г.) или земеделски кооперативни стопанства. Днес техните потомци управляват повече от 30% от износа на страната.
- Сефарадите са близо 60% от диаспората, наследници на евреите от Иберийския полуостров, прокудени от католическите крале през 1492 година. Отличават се по староиспанския език ("ладински"), на който говорят, и по привързаността си към вавилонската традиция. Пристигат в Израел по различно време, поединично или на малки групи, главно от Балканите, арабските страни, Мароко и останалата Северна Африка. Понастоящем са най-верните поддръжници на крайно правоверната религиозна партия Шас.
- Руските евреи са новите имигранти, придошли след разпадането на СССР - вече възлизат на една шеста от почти шестмилионното население на Израел. Независимо от това, че - както елита на страната - са с европейски корени и светски убеждения, те си остават по-скоро консервативни. Продължават да говорят на руски и гласуват за свои партии като "Израел ба-Алия" и "Наш дом Израел".
- Фалаши или етиопски евреи: тяхната общност е по-скоро малцинствена - около 75 000 човека. Положението им спрямо другите групи е също такова - те често са обект на расизъм, държавната политика нехае за тях, а равините не признават техните племенни вождове, кейсите. Влели са се в Израел на два етапа: посредством Операцията Моше (към 7 000 души между 1984 и 1985 г.) и Операцията Шломо (14 300 души през май 1991 г.). Независимата имиграция на етиопците от 1977 г. до този момент възлиза на не повече от 6 000 човека. Силното желание за интеграция и не по-малко силната носталгия по Африка не помагат особено на фалашите да се изкачат на по-високо стъпало в израелската социална стълбица, където под тях са само нееврейските общности (вж. великолепна статия за историята и бита на фалашите, както и обзор на еврейските ядра по цял свят, на www.jewish.ru/history/jeworld.asp, б.пр.).
- Израелски палестинци: повечето са мюсюлмани сунити, съсредоточени в Галилея - около 20% от общото население на страната. Става въпрос за коренни жители, непожелали да напуснат домовете си по време на най-драматичните бягства на техни сънародници в съседните територии. Чувстват се пренебрегнати от своите в мирния процес, което допринася за тяхната израелизация. При все това в настоящата Интифада застават на страната на палестинските си събратя. Четирите партии, които представляват интересите им, са все от левицата.
- Християните, второто нееврейско малцинство в Израел, са преобладаващо араби - близо 100 000 души, които живеят в Назарет, Шеферам и Хайфа.
- Друзи: към 80 000 човека из двайсетина села в северен Израел. Те спадат към ислямска секта с културна, социална и религиозна автономия. Имат етнически и религиозни сходства с друзите от Ливан и Сирия. Смятани са за "второкласни" граждани, рядко успяват да получат добри работни места, децата им почти никога нямат достъп до висши учебни заведения. На избори обикновено предпочитат еврейската десница.

Интифадите

Въпреки че няма промяна в оръжията, ползвани от двете страни - куршуми и ракети срещу камъни - и че местата и участниците остават същите, между двете интифади (интифада, араб. - "въстание") има чувствителни разлики, що се отнася до причинно-следствени връзки, контекст, естество на конфликта и предводители.

Първа интифада (1987-1993)
Начало: на 8 декември 1987 г. камион с израелски заселници връхлита върху кола с палестински работници в Газа. Четирима от палестинците загиват, жителите на Газа излизат по улиците да протестират, израелските окупационни сили отвръщат на вълненията с излишна твърдост.
Контекст: през 1987 г. израелското правителство е в ръцете на консервативната партия Ликуд, която дори не признава ООП като изразител на палестинската кауза и по отношение на Палестина залага на военна и заселническа окупация с неопределени времеви и географски предели.
Естество: продължителен бунт против окупацията. От уличните протести и хвърлянето на камъни се минава към общи стачки и гражданско неподчинение, както и към търсенето на подходяща политическа платформа. Израелската армия отвръща с оръжие и сее смърт без особени задръжки: до май 1990 г. жертвите са 942 - 896 палестинци и 46 израелци. Единствените новини за случващото се стигат до палестинците нарядко и изкривено чрез израелските телевизии или йорданския национален ефир.
Лидери: народното недоволство е канализирано от фундаменталисткото движение Хамас.
Причини: интифадата е пряк резултат от военната окупация на западния бряг на река Йордан и ивицата Газа през 1967 г., от израелската политика на системен гнет над палестинците, от непрестанното изпращане в завзетите територии на еврейски заселници. При тези обстоятелства палестинците не разполагат с друг начин на заявяване на собствената си воля пред света, освен чрез въстание.
Последици: исторически разлом в палестино-израелските отношения; утвърждаване на ООП като представител на палестинския народ; декларация за независимост на Палестина; накланяне на везните на световното обществено мнение в полза на палестинската кауза; начало на мирния процес.

Интифада Ал Акса (2001-)
Начало: втората Интифада започва на 28 септември 2000 г. с разрешеното от израелското правителство и ескортирано от 100 полицая посещение на лидера на Ликуд, Ариел Шарон, в Харам ал Шариф (архитектурен комплекс, който обхваща Стената на плача и джамиите Ал Акса и Кубат ас Сахра). Целта е да се подчертае принадлежността на мястото към юдаизма и да се напомни, че джамиите всъщност почиват върху останките на втория Соломонов храм. Палестинският народ тълкува предизвикателното посещение изключително негативно и протестира по улиците. Разправата с демонстрантите през последвалите дни има обратен на очаквания ефект и ожесточението на недоволните става още по-силно.
Контекст: след правителството на ястреба Бенямин Нетаняху (1996-1999), палестинците приемат на мястото му лидера на Партията на труда Ехуд Барак с надеждата, че ще възобнови хода на мирния процес, чиито крайни срокове системно са нарушавани от Нетаняху. За жалост премиерът е изправен пред тежки вътрешни проблеми - опити за цензура в нестабилния и изключително разединен Кнесет (израелския парламент) и нестабилност на новия кабинет, което в крайна сметка го довежда до подаването на оставка на 6 декември 2000 г., само 18 месеца след идването му на власт.
Естество: доколкото може да се приеме като религиозна война за опазване на светите места на Исляма в Йерусалим, втората интифада се отбелязва и с името на джамията Ал Акса. Иначе отново става дума за настървена борба за независимостта на Палестина и против еврейските колонии, които са се превърнали в огромна пречка за мирния процес (евреите освобождават определени територии, като същевременно "пиратски" заселват други). Също както при предния бунт, израелската армия реагира прекомерно твърдо: досега са загинали 400 човека, а ранените надхвърлят 20 000.
Лидерите: този път са други - народното движение Ал Фатах със своята бойна част Танзим успява да се наложи над останалите партии. Нещо качествено ново са и инструментите за комуникация и агитация - телевизията на Арафат, местните станции и "катарската CNN", "Ал Джазира". Друга новост е вдигането на арабското малцинство в Израел, което до този момент никога не се е приобщавало чрез действия към претенциите на палестинците от окупираните територии. Бунтът му е не само акт на солидарност с останалите палестинци, но и протест срещу дискриминацията от страна на еврейския елит.
Причини: в основата на смутовете лежи недоволството и унижението на палестинския народ от бавното развитие и неефективността на един мирен процес с вече седемгодишна история, в който едва-едва се зачекват ключови въпроси, като този за водата, бежанците, редовното конфискуване на земя и бъдещето на Йерусалим. Подялбата на териториите, върнати на Палестинската автономна власт, изолира населението в недостъпни резервати, а близо 40% от Газа и 80% от Западния бряг още се намират под израелски контрол. Бунтът не е само срещу Израел, а и срещу очевидните злоупотреби с икономическата помощ, получавана от Арафат.

Фактори и действащи лица в израело-палестинския конфликт

ООП. Според учредителния документ на Организацията за освобождение на Палестина, създадена през 1964 г. и от 1968 г. председателствана от Ясер Арафат, главната й цел е да мобилизира палестинския народ, за да си "възвърне узурпираните родни места" и на мястото на Израел да установи светска палестинска държава. Състои се от три органа: Изпълнителен комитет, Централен комитет (със заседателни функции) и Национален съвет на Палестина, изпълнявал функциите на парламент на палестинския народ преди възникването на Палестинската автономна власт. Понастоящем (от 1974 г., с решение на ООН) ООП е призната като законен изразител на волята на палестинците и участва във всички мирни преговори от тяхно име.

Ал Фатах. Основано през 1957 г. от Ясер Арафат, който обръща инициалите на Национално движение за освобождение на Палестина, за да образува дума, означаваща на арабски "победа", "завоевание". Най-съществената разлика с другите палестински партизански движения е, че въпреки че всички са единни по въпроса с премахването на Израел, само Ал Фатах се бори за установяването на демократична светска държава на негово място. Важността на движението нараства през 1968 г., когато то става част от съперничещата му дотогава ООП и започва терористична дейност в Израел. С течение на времето рязко се разграничава от екстремистката си линия през 60-те и 70-те и понастоящем съществува като умерена политическа партия (центристки национализъм), за което търпи критики от определени палестински кръгове. В изборите за Палестински съвет през януари 1996 г., печели абсолютно мнозинство.
Дейност: през 60-те и 70-те обучава огромен брой европейски, азиатски, африкански и близкоизточни нелегални бойци. От началото на 70-те до края на десетилетието извършва многочислени терористични актове в Европа и Близкия изток. През 1993 г. подписва "Принципна декларация" с Израел, в която се отказва от насилствени методи за постигане на целите си.
Жива сила: между 6 000 и 8 000 души.
Оперативна база: предводителите на движението са експулсирани от Йордания през 1970 г., след кървава разправа с армията на страната, останала в историята като Черният септември. Преместват се в Ливан, откъдето също трябва да бягат след израелското нашествие през 1982 г. Сега групата е разпръсната из околните страни (Алжир, Йемен, Ирак, Ливан), а щаб-квартирата й се намира в Тунис.
Подкрепа: през годините получава оръжия и експлозиви от Съветския съюз, Източна Европа, Китай и Северна Корея. Силните финансови и политически връзки на Ал Фатах със Саудитска Арабия, Кувейт и други умерени страни от Персийския залив са силно засегнати от войната през 1990 г., единственото оцеляло партньорство е с Йордания.

Джихад. Палестинско движение с радикална ислямистка идеология, малобройно и нелегално. Името му на арабски ще рече "борба", "усилие". Създадено е през 1980 г. от групичка палестински бойци от ивицата Газа и има за задача ликвидирането на Израел със средствата на свещената война. Позициите му са и против умерените арабски правителства, които смята за покварени от Запада изобщо и купени от САЩ в частност. Сред враговете си причислява Хамас. През 80-те се превръща в двигател на първата интифада.
Дейност: борбата на Джихад се изразява в самоубийствени атентати срещу израелски обекти из Газа, Западния бряг и Израел.
Жива сила: няма достоверни данни за състава му.
Оперативна база: основно в Сирия, макар че сериозно присъства и в Израел и окупираните територии.
Подкрепа: захранва се финансово от Иран, получава скромна логистична помощ и от Сирия.

Хамас. Организация, чието име е образувано от инициалите на арабски на Движение за ислямска съпротива и означава "ентусиазъм". Ражда се в революционния устрем на първата палестинска интифада през 1987 г., идеологът й е шейх Ахмед Ясин, примерът за следване - египетското Мюсюлманско братство. Състои се от политическо и военно разклонение. Целта й е да основе ислямска държава в териториите на Палестина от времето на британското попечителство, тоест - на мястото на цял съвременен Израел, Газа и Западната ивица. Предвид така формулираните си задачи и факта, че го смята за отстъпление, решително се противопоставя на мирния процес, довел до учредяването на Палестинската автономна власт.
Дейност: терористите от бригадите Хамас са в основата на мащабни самоубийствени атентати срещу израелски граждански и военни обекти. От началото на 90-те се бори и с Ал Фатах и палестинците, заподозряни в колаборационизъм.
Жива сила: не е известен броят на активните членове на Хамас, но симпатизантите й са десетки хиляди. По приблизителни изчисления - между 15 и 20% от населението на ивицата Газа и Западния бряг са съгласни с дейността на тази организация, превърнала се в убежище за противниците на Арафатовата политика.
Оперативна база: след закриването на централата й в Аман от страна на йорданските власти през 1999 г. - само в Сирия, окупираните и автономни територии.
Подкрепа: според най-разпространеното мнение, се финансира от Иран, но всъщност основният й източник на средства са палестинците от диаспората. Хамас се захранва и от частни дарители от Саудитска Арабия и други умерени арабски държави. Част от пропагандата й е насочена към САЩ и Западна Европа.

Хизбула. На арабски означава "партия на Бога" - ливанско радикално движение с шиитска ориентация, възникнало вследствие от гражданската война през 1982 г. Главните цели, които си поставя, са изкореняването на всяко немюсюлманско влияние от Близкия изток и създаването на ислямски републики по образ и подобие на Иран. Яростно антиамерикански и антиционистки настроено, движението отначало е стратегически съюзник на Техеран, макар и някои източници да сочат, че вече трайно се ръководи от шиитския режим. Независимо от всичко, призрачната въоръжена групировка сега представлява не само политическа алтернатива, но и икономически шанс за възстановяването на Ливан. От изборите през 1996 г. насам Хизбула има деветима депутати в Бейрутската камара и за броени години успя да положи началото на процъфтяваща мрежа от най-разнообразни промишлености в южната част на страната - от хотели и ресторанти до строителни фирми и телевизионната верига Манар. Тъй като влага придобитото в училища и болници, се радва на широко народно одобрение.
Дейност: организацията е отговорна или заподозряна за участие в многобройни терористични актове срещу щатски и израелски обекти, включително самоубийственото покушение срещу посолството на САЩ в Бейрут през 1983 г., атентатът в израелското посолство в Аржентина през 1992 г. и бомбата, заложена в Аржентинската израилтянска асоциация в Буенос Айрес през 1994 г.
Жива сила: около 3 000 човека. Макар в началото бойците на Хизбула да са верни следовници на шиитската мюсюлманска общност, днес в техния състав влизат и ливанци от други религии, в това число християни и сунити. Те в много случаи водят нормален живот и се включват в дейността на движението "на повикване".
Оперативна база: набира бойците си от преградията на Бейрут, от падината Бекаа и Ливанските планини и е активна най-вече в южен Ливан, макар и да има малки разклонения в Европа, Африка, Южна Америка, САЩ и Азия.
Подкрепа: получава финансова, тактическа и политическа помощ, оръжия и експлозиви основно от Иран, в по-малка степен от Сирия. Набира средства и чрез волни пожертвования и религиозния данък занкат, събиран ежегодно в джамиите.

Арабската лига или Лига на арабските държави. Доброволна организация на независими държави, преобладаващо арабоговорящи, целяща да укрепи връзките между страните-членки, да съгласува политиките им и да защитава техните общи интереси. Създадена в Кайро от Египет, Ирак, Ливан, Саудитска Арабия, Сирия, Трансйордания и Йемен през 1945 година. По-късно включва също Алжир, Бахрейн, Коморите, Джибути, Кувейт, Либия, Мавритания, Мароко, Оман, Катар, Сомалия, Южен Йемен, Судан, Тунис и Обединените арабски емирства. ООП е приета в лигата през 1976 г. Основната й задача е да постигне независимостта на онези арабски нации, които още са под чужд контрол, и да не допусне еврейското малцинство в Палестина да си направи държава. Това е причината Арафат да се консултира с лигата, преди да приеме което и да било мирно предложение.

Ционистко движение. Ционизмът е политическа доктрина, възникнала към края на XIX в. Първоначалното му предназначение е да обедини диаспората и да създаде еврейско национално средище. Наименованието идва от Цион (Йерусалим), светия библейски град. След публикуването на книгата на Херцл, в която Палестина и Аржентина са посочени като възможни места за бъдещата еврейска държава, първият международен ционистки конгрес се спира на варианта Палестина и се постарава да разпространи идеята за "ничията земя". Карт бланш за узаконяването на претенциите на ционизма в Палестина дава Великобритания с Балфурската декларация от 1917 г.

Световна ционистка организация. Началото й е поставено на първия ционистки конгрес, състоял се през 1897 г. в Базел, Швейцария. Функциите й, изпълнявани чрез Еврейската агенция, са на "походно" правителство до основаването на държавата Израел. Дейността й е насочена към възраждането на национално самосъзнание у еврейския народ, поощряването на имиграцията и трайното настаняване в Палестина. От 1948 г. финансира образователни програми в европейските общности по цял свят.

Националният еврейски фонд. Създаден е през 1901 г., като негова основна дейност е придобиването на земи в Палестина, с цел колонизация. Съществува и до ден днешен. Изиграва важна роля за легалната и нелегална имиграция през първата половина на века и устройването на кибуците. През 1920 г. се ражда и Фондът за данъчно управление за Израел, който осигурява средства за миграцията към Израел и за младежките движения в еврейските общности по света (благодарение на парите, събирани от диаспората в над 60 държави).

Световен еврейски конгрес. Организация, учредена през 1936 г. с цел поддържането и обединяването на еврейския народ. Присъства повече или по-малко осезаемо в 65 страни, четирите й основни бюра са в Ню Йорк, Йерусалим, Париж и Буенос Айрес. Амбицията на Конгреса е да опази правата на евреите в противовес на антисемитизма и нацисткото движение. Една от каузите му е и връщането на еврейските богатства, заграбени от нацисткия режим.

Ключови понятия

Йерусалим, Ел Кудс на арабски, е една от най-непреодолимите спънки в преговорите между палестинци и израелци. Градът, наричан от Израел негова "вечна, единствена и неделима столица", има грамадно религиозно и национално значение и за палестинския народ. И ако Йерусалим е земетръсна зона в арабо-еврейските неразбирателства, то Харам ел Шариф ("Благородното Светилище") е неин епицентър. В архитектурния комплекс на площ от 35 акра се намират храмовете Ал Акса (Далечната джамия) и Скалният купол (Кубат ас Сахра, Омаровата джамия). Скалният купол е третото най-свято място за Исляма (по времето на Омеядите дори е първо), тъй като именно оттам Мохамед говори на Йерусалим през първите 16 месеца след откровението, снизходило до него в образа на архангел Джабраил (Гавраил). От друга страна евреите вярват, че под основите на същата джамия лежат останките на втория Соломонов храм, който ще бъде въздигнат отново при пришествието на Месията - затова за тях Харам ел шариф е "мястото на Божието присъствие" или Хълм на храма. В северното крило на Ал Акса се намира камъкът, върху който Авраам щял да принесе в жертва сина си Исаак, преди Господ да го пощади и смени с агне. Според мюсюлманското предание пък това е камъкът, отдето пророк Мохамед се е възнесъл в небесата, за да научи от Аллах как да се моли. И, на всичко отгоре, под Харам ел Шариф е Стената на плача, най-святото място за молитва на юдаизма, смятано за единствена оцеляла част от древния Соломонов храм.
Нито израелците, които отхвърлят възможността градът да се превърне в международен протекторат по предложението на ООН, нито палестинците, които го искат за столица, са склонни да отстъпят Йерусалим. Затова мирните преговори залагат на подялбата му на израелска (Новият град, западен Йерусалим) и арабска зона (източен Йерусалим, Старият град с мюсюлманския, арменския, християнския и еврейския квартал, заедно със Стената на плача и Скалния купол) с еднакви правомощия в светите места.
Окупацията на Йерусалим започва на първия ден от съществуването на израелската държава и продължава и досега, въпреки че международната общност категорично отказва да признае пълното му завладяване от времето на Шестдневната война. Нещо повече, завзетите територии се разширяват и по мирен път във връзка със заселническата политика на Израел: през 1998 г. израелското правителство одобрява план за единно общинско управление (проектът Велик Йерусалим), според който същинският град трябва да се простира на площ 440 кв. км, четири пъти по-голяма от територията на цялата държава преди 1967 г. Начинанието предполага незаконното присвояване на 40% от Западния бряг, нарушава резолюциите на ООН и мирните договори и цели да противостои на дисбаланса между палестинско и еврейско население. Когато програмата за колонизиране на източен Йерусалим приключи и новите му 250 000 заселници се прибавят към евреите от западен Йерусалим, демографското съотношение в разширените рамки на града ще бъде 70% евреи към 30% палестинци, изолирани от Рамала и Витлеем.

Водата. Една от основните причини за трескавия експанзионизъм на Израел, на отказът му да върне окупираните зони и на заселническата му политика е абсолютната необходимост да контролира - чрез забрани, експроприация и монопол от създадената през 1982 г. компания Мекорот - водните източници на региона (река Йордан и подземните извори по Западния бряг и в Газа), за да отговаря на собствените си битови и индустриални нужди.
Факторът вода обяснява и сравнително диалогичните отношения между преговарящите сега страни, иначе открай време враждебни. Местните лидери си дават сметка, че няма да се справят без глобални планове за кооперация и развитие - Близкият изток е една гъсто населена и трудно управляема жадна пустиня. Типичен пример е Хюсеиновата Йордания, която се появи на масата на преговори едва щом Израел я заплаши със секването на 60% от водния приток към нея.
Поради главоломното увеличаване на броя на жителите в региона и безотговорното стопанисване на водните ресурси, на места положението е кризисно. Израел ревниво държи река Йордан, която прекосява част от окупираните от Израел територии (Западния бряг и Голанските възвишения), част от йорданската територия и югоизточна Сирия, и експлоатира хидроизточниците из Западния бряг и Газа. В Израел се употребяват около 600 куб. м вода на човек годишно, което е впечатляващо на фона на изчислените теоретично минимум 1000 куб. м за нормален стандарт на живот и регистрираните на практика 300 куб. м в Йордания или 100 куб. м в Палестина. Другото забележително обстоятелство е, че водата на Мекорот се плаща между два (според израелски източници) и и пет пъти по-скъпо (според палестински) от палестинците на Западния бряг. В Газа разликата в цената е най-фрапираща - там палестинците плащат 20 пъти повече, отколкото еврейските заселници. При положение, че на практика вече им е невъзможно да обработват земите си, е ясно защо все по-обедняващите палестинци са особено чувствителни по отношение на факта, че народът им консумира само една пета част от своята собствена вода.

Тук публикуваният текст е от специалното досие на on line изданието на испанския вестник "El Pais" (www.elpais.es/temas/orienteproximo), наречено "50 години борба за Обетованата земя".

Превод от испански Нева Мичева



Арена на четири обявени войни и хиляди мирновременни убийства, родина на най-многолюдната общност от бежанци в света - мечтаната земя на араби и евреи е пресечна точка на сложно преплетени интереси с геополитически, религиозен и символен характер. Най-ожесточеният от нерешените съвременни конфликти започва с прокламирането на Израелската държава през 1948 година. То следва да овъзмезди еврейския народ за почти шестте милиона жертви на нацисткия Холокост, но решавайки един проблем, поражда друг, с несравнимо по-мащабни измерения.


1 ...на надгробния му камък се чете написана от самия него епитафия: "Останал в Хайфа". Финият творец Хабиби обобщава в тези три думи по-голямата част от живота си. Защото на неговото поколение, както на Алиса в страната на чудесата, бяха нужни неимоверни усилия просто да остане на мястото си. Заедно с Тауфик Зияд той се превърна в пророк на "оставането", "цумуд" на арабски. Но за да се разбере смисълът на "цумуд", трябва първо да се научи още една арабска дума - "Накба". Преди 52 години палестинците бяха връхлетени от страшна катастрофа - "Накба". 450 техни села и градове бяха разрушени, 750 000 човека, 90% от коренното население на Израел, трябваше да се изселят. Оцелелите 10%, бащите на сегашните "израелски араби", се оказаха под страшния натиск на военните власти, станаха жертви на дискриминация. Конфискуваха им земята, събаряха домовете им. Те не можеха да излязат от селата си без пропуск, подписан от еврейски комендант. Но по-страшен бе моралният гнет, който търпяха. Те непрестанно трябваше да демонстрират преданост на еврейската държава, съградена върху руините на Палестина и гробовете на техните близки. От тях се изискваше да сътрудничат на органите на държавната безопасност и всеки отказ означаваше изтезания или изгнание. Не е чудно, че цяло едно поколение бе прекършено. Когато през 1967 г. Израел завзе остатъка от палестинските земи, срещата на роднините от двете страни на "зелената линия" се оказа твърде сложна. Свободните палестинци поначало виждаха в израелските си събратя изменници и колаборационисти, но и сами не знаеха как да обяснят тази си позиция.
(из статия на Израел Шамир в памет на писателя Емил Хабиби)