Фойерверките на Кита
Тазгодишният София Филм Фест ни връхлетя с още по-вдъхновена амбиция: филмите бяха около 90 - с десетина повече от миналата, а 60 пристигнаха специално за фестивала. Доста по-голям бе броят и на чуждестранните гости - около 20 (световноизвестният ирански режисьор Джафар Панахи, сръбският любимец Любиша Самарджич, британецът с полска кръв Павел Павликовски и др.). Както всяка година, за прегледност филмите бяха разпределени в отделни програми. Просто броят им бе увеличен: Ново британско кино, Ново българско кино, Ново немско кино, Ново руско кино, Ново френско кино, Ново чешко кино, Европейски екран, Световен екран, ретроспективи на Тео Ангелопулос (8) и Мохсен Махмалбаф (9)...
Колкото по-силно плющеше дъждът, толкова по-осезателно директорът-продуцент Стефан Китанов се перчеше с резултата от своя едногодишен труд. Имаше основание, разбира се. В сравнение с това издание, дори миналогодишното (изобилно и шумно) прилича на врабче пред паун. Да не говорим, че Кита съумя да докара в София представителна извадка от фестивалните хитове на 2001: иранските "Кръгът" на Джафар Панахи (и самия него, вж. "Култура", бр. 13 от 2002) и "Кандахар" на Мохсен Махмалбаф, европейската копродукция "Ничия земя" на босненеца Данис Танович (вж. бр.12 от 2002), полския "Здравей, Терезка" на Робърт Глински, британския "Брат ми Том" на Дом Родероу (той също дойде), унгарския "Изоставени" на Арпад Шопшич... Тоест благодарение на СФФ почти успяхме да хванем такта на фестивалните пристрастия малко след Берлинале и доста преди Кан. И да ги подредим по собствените си естетически стълбици.
Въпреки че в програмата присъстваха неизбежните "Горещи предпремиери" на дистрибуторските компании, СФФ дръзновено отстоява приоритета на некомерсиалното кино. Тази година бе разширена и географската територия на фестивала (Бразилия, Япония, Китай, Япония). Но бързам да уточня - екзотика за сметка на експеримента. Като изключим дигиталните търсачества на Дом Родероу и Радивое Андрич в "Светкавици", алтернативните кинематографични пирони на фестивала бяха забити от руски филми, създадени през 1998 от петербургски адаши: "За изродите и хората" на Алексей Балабанов (вж. "Култура", бр. 34 от 1999) и "Хрустальов, колата!" на Алексей Герман (вж. бр. 7 от 1994, бр. 19 от 1999 и бр.14 от 2002). Различни като занимание, стил и резултат, и двата демонстрират екстремност на филмовата изразност - безпределно изкусителна и безпределно декадентска. Но Кита показа, че вълкът козината си мени, но не и нрава - натири руските заглавия я извън официалните дати на фестивала, я в кино "Одеон".
Затова пък любимото му чешко кино бе показано достолепно. Впрочем то в голяма степен заслужаваше. Трите филма бяха неравностойни, но във всички случаи любопитни. "Изход "Ангел" на Владимир Михалек е дигитално пътуване из наркотици, халюцинации и смърт подир тежкия махмурлук от "Трейнспотинг", а младата актриса Клара Исова се появи в София като поредно доказателство за измамната същност на киното. "Самотници" на Давид Ондржичек и сценариста Петер Зеленка (талантлив чудак, познат в София от предишно издание на феста) е чешки отглас на датската "Догма" - травматичен, тавтологичен, трагикомичен... Затова пък "Трябва да си помагаме" на Ян Хржебейк е истинска перла по дъното на опосканата тема за нацизма. Филмът обглежда проблемите за достойнството и героизма през екзистенциалните тръпки на малки хора в селце, където всички се знаят. В клаустрофобията на атмосферата - физическа и психологическа, бездетно семейство скрива сина на депортиран еврейски съсед. Хуманният акт обаче води подире си усложнения: похожденията на колаборационист, сближаването с многострадален нацист, презрението на съседите... Всичко това щеше да е сълзливо "моралите", ако не бе непрестанното треперене и особено обратът след победата - жената ражда от еврейчето, комунистите са по-отвратителни от хитлеристите, а спасяването на душите е по-важно от физическото оцеляване. С темпераментна ирония и спонтанна човечност "Трябва да си помагаме" прелестно прехвърля традициите на Чешкото чудо - с нова чувствителност в ново време. А актьорите (Болеслав Поливка, Чонгор Касай, Яна Сискова, Ярослав Душек) са просто възхитителни.
Въпреки че киното на континента ни доминираше на СФФ, програмата "Европейски екран" бе редуцирана до 5 филма ("Здравей, Терезка", италианският "Дълга любовна нощ" на Лучано Емер, "Изоставени", шведският "Песни от втория етаж" на Рой Андершон и датският "Съвсем по човешки" на Оке Сандгрен). Сред тях бих откроила "Здравей, Терезка" и "Песни от втория етаж". И двата изследват социопатичните измерения на днешността, но са естетически антиподи: полският филм изригва неустоима енергия чрез почти документалния разказ за момичешко пропадане, а шведският е толкова сюрреалистично-параноичен, че и героите, и опосканите им съдби изглеждат сивкаво посипани с пепел.
"Кръгът" на Джафар Панахи и "Кандахар" на Мохсен Махмалбаф пристигнаха с критически фойерверки, но в известна степен охладиха еуфорията ми от иранското кино. Първият е трогателен, почти автентичен разказ за женския геноцид в Иран - всичко им е забранено на клетите, и пушенето дори. Метафората за живота като затвор е илюстрирана чрез перипетиите на няколко жени - през индивидуалните им драматични кръгчета авторът ни води към омагьосания кръг на системата, в която е престъпление дори само да не се родиш мъж. Несъмнено радикален за Иран филм (последната героиня все пак успява да запали цигара, та макар и след мъжете), но е потискащо енигматичен - едва към финала те допуска до себе си. Само че "Кръгът" е истинско откровение на фона на "Кандахар" - прочутото произведение на Махмалбаф е направо досадно етно-пътешествие. Живописните рими на диплите - на релефа и на чадритата, са наистина екзалтиращи. Потресна е и примитивната жестокост на талибаните, но какво от това. Муден и дидактичен, филмът изглежда скроен по компромисна схема, за да се хареса на всяка цена. (Подробен текст за панорамата на Мохсен Махмалбаф ще публикуваме в някой от следващите броеве.)
Сред най-очакваните събития на СФФ бе и "Брат" (2000) на гръмко популярния напоследък по света японец Такеши Китано (или Бийт Такеши в актьорските му превъплъщения). Известен като изключително фин и ерудиран кинематографист (още писател и критик), на български екран той всъщност изгря в "мафиотска" светлина. Японец в Лос Анжелис, якудза, карате, кютеци, кръв... Филмът е труден за издържане мафиотски екшън, от който все пак блика повече хуманност, отколкото в средностатистическите представители на жанра. Японският "Брат" недвусмислено препраща към руския "Брат 2" на Алексей Балабанов, но онзи е къде-къде по-забавен.
"Балкански филмови срещи" бе отчетлив акцент в програмата - ако миналата година гледахме само югославско кино, сега присъстваха 12 филма от региона, 2 от които документални ("Сърбия, година нула" на Горан Маркович и "Истории на супер 8 от Емир Кустурица"). Заниманията на съседите са разнопосочни: от младежки изцепки в Белград (сръбският "Светкавици", вж. "Култура", бр. 15 от 2002), през сантиментализиране на Чехов (турският "Облаци през май" на Нури Билге Джейлан), живописно морализаторство (кипърско-гръцко-българският "Обетът" на добрия ни познайник Андреас Пандзис), реминисценции от времето на Енвер Ходжа (албанският "Лозунги" на Георги Джувани), натуралистична разправа с режима на Тито (хърватският "Ясно ли е, приятелю?" на Деян Ачимович)... В повечето филми, независимо дали са социални драми или мелодрами, някак естествено доминира балканската емоция - къде по-лежерна, къде по-дивашка, но най-неочаквано нея хич я няма в документалното пътешествие на Кустурица и "Ноу Смокинг Оркестра".
"Прах" - дългоочакваният втори филм на македонеца Милчо Манчевски, поне за мен се превърна в най-драстичното разочарование от години насам. Подобно на прославения му дебют "Преди дъжда", историята за любов и мъст е накъсана, нахъсена и натъкмена в различни цивилизации, но за разлика от него, тук ийстърнът коленичи пред уестърна с такава отблъскваща раболепност, че се задавяш от клишета и кинематографична безпомощност. Напомпан с високомерие, филмът стига до едното недоразумение. В този ред на мисли съм любопитна кой и как ще заснеме новата пиеса на македонеца Деян Дуковски "Балканът не е мъртъв" ("Сезон", зима 2002, превод Йордан Ефтимов) - там също става дума за любов, мъст и достойнство по време на турското робство, но интерпретирани в постмодерния ключ на балканската карнавалност.
Програмата "Ново българско кино" се превърна в своеобразната издънка на фестивала. Нямам предвид качествата на филмите от миналата година (вж. "Култура" бр. 11 от 2002), а обещанието за нови. На своя глава Стефан Китанов решава, че би било полезно за бъдещето на незавършените филми, гостите и част от публиката да ги видят, макар и в този вид. Тук би могъл да бъде обвинен не само в несъобразителност, но и в корист - той самият е продуцент на филмовия дебют на Теди Москов "Рапсодия в бяло", който до вчера се доснима, а парите не стигат... Разбира се, въпреки анонсите в бюлетина, изобщо не бяха показани нито българо-македонският "Подгряване на вчерашния обед" (дебют на Костадин Бонев, продуцент "Гала филм"), нито "Емигранти" (дебют на Ивайло Христов в съавторство с Людмил Тодоров, продуцент Митко Тодоров)...Затова пък българската "гала" (в зала 1, представете си!) бе телевизионният вариант на българо-френския "Посетени от Господ". По-голямо недомислие не можеше да се случи като първа среща с този лелеян филм - прожекцията на видео и с кошмарен звук бе подигравка и към паметта на сценариста Станислав Стратиев, и към мъченичествата на режисьора Петър Попзлатев. Превърна се в "отбиване на номера". За мен поне истинската среща с "Посетени от Господ" предстои. Огромното количество филми, изсипано на тазгодишния СФФ, окончателно затвърди имиджа на Кита като бляскав организатор (с прекрасен и всеотдаен екип) и пристрастен селекционер (така и не разбрах кой какво е предложил от т.нар. "борд на фестивала" - от моите лични 2 предложения дойде само "За изродите и хората"). Факт е, че любимата зала "Люмиер" се гънеше по стъпалата от млади хора, лакоми за кино - алтернативно или не чак толкова. Факт е обаче и друго - фестивалът става толкова разнолик, че физиономията му се размива. Поел от скромната и точна формула "Кино + музика", вече стигна до мегаломанско стълпотворение от филми, нарочно програмирани така, че обезателно да съжаляваш за пропуснатия.
Влязъл в естествената си роля на СФФ-властелин, Кита така си повярва, че преекспонира заслугата на феста за "Оскар"-а на "Ничия земя", тръгнала от случайно-щастливото съвпадение между спонсорското вино на изба "Дамяница" "No Men's Land" и филма на Данис Танович, с който Фестивала беше открит. Че е за радост, за радост е. Но не бяха хвалби, бутилки, факсове, e-mail-кореспонденция... Добре, че накрая в София пристигна френският продуцент на "Ничия земя" Марк Баше, за да получи заветната новоучредена награда - кашон "No Man's Land" лично от собственика на "Дамяница". Именно закриването на фестивала показа, че колкото и бляскав властелин да е, директорът-продуцент не владее протокола. Напълно обяснимата еуфория на Кита от добре свършената работа преля в агресивно-инфантилен нарцисизъм. Не стига, че всяка вечер представяше гостите с ръце в джобовете на якето си или с чанта на рамо, ами преди "Кандахар" обсеби 45 минути от времето на публиката в зала 1 - десетките спонсори излязоха на сцената, за да обявят, че Кита е велик. А няколкото бутилки "No Man' Land", строени като стръв за наивници, разбиха чашата на търпението. Все пак Кита ходи по фестивали... И неговият СФФ става все по-мащабен. И е наистина филмовият купон на годината.
Надявам се догодина СФФ да има не само интересни филми и награди, както ни обещаха, а и по-изискана атмосфера, колкото и утопично да звучи. И на още нещо се надявам - че обективното ми неудовлетворение от някои фестивални аспекти няма да се възприеме като субективна реакция срещу непрестанното елиминиране на "Култура" от компанията на медийните партньори на фестивала.

Геновева Димитрова



Шестият София Филм Фест се проведе от 14 до 28 март 2002 и още седмица в НДК (плюс кината "Одеон", "Глобус" и Евро-българския културен център). Фестивалът се организира от Арт Фест (Стефан Китанов), съвместно с Националния дворец на културата под патронажа на столичния кмет Стефан Софиянски, с подкрепата на Министерството на културата и на още 30 съорганизатори, сред които Националния филмов център, Българската национална телевизия, Бояна Филм ЕАД, Българската национална филмотека, посолства, чуждестранни културни институти и др. Основни спонсори на СФФ са Суис Еърлайнс и Обединена българска банка. Фестивалът се проведе и със специалното съдействие на Швейцарската фондация за култура "Про Хелвеция", Центъра за изкуства "Сорос" - София и столичния "Хилтън".