Противен до доказване
на противното
Суматохата, която се вдигна около издаването на антисемитска литература, е блестящ PR на група млади издатели. Дотук нищо лошо. Българските евреи, съвсем естествено, останаха много озадачени... Единствените им спасители - половин век по-късно - ги накараха да се разтреперят.
Обществото ни се направи, че не разбира за какво иде реч. Направи се, че си държи на евреите, но и сви пренебрежително джуки: много драматизирате, нацизмът никога няма да мине у нас...
А защо да не мине?
Докато текстовете на Хитлер, Гьобелс и онези съчинения, опровергаващи истината за Холокоста, все пак криво-ляво се промушиха под рубриката "документално порночетиво с претенции за историчност", то "Бумерангът на злото" от Волен Сидеров разсипа илюзиите на по-наивните, които твърдяха, че става дума за свобода на словото, за най-обикновен бизнес-план, пробиващ си успешно път към читателите. Волен, популярен журналист, също озверял като мнозина от нас от демокрацията ни с нечовешко лице, се е подписал под чужди изследвания, които, сборувани така, все пак имат приносно значение. За първи път антисемитизмът се идеологизира през руския народ и Православието и стига чак до бастиона на съвременния империализъм и еврейското му сърце.
В сборника от преводни документи и цитати от други документи антисемитизмът е издигнат не само в антиамериканско, но и в антикатолическо, антипротестантско, антиюдейско, но иначе много християнско знаме.
"Шайка евреи от Уолстрийт разкатаха майката на православието и ни доведоха до това дередже".
Така кратко и точно самият Сидеров формулира своята истина. И тази формулировка стана пред милионите зрители в предаването "Добро утро" с водещ Александър Авджиев.
Попитах представители на СЕМ не е ли това пряк опит да се всява етническа омраза. Не ми отговориха. Попитах пак - дали не трябва Авджиев да обясни по какви причини си затвори очите - по идейни или по финикийски. Не че не му трепна окото, напротив - кършеше през цялото време кунки, но успя да направи съвършено безплатна реклама на тази българска книга и нейния български автор. Отговор така и не получих.
За това пак оттук питам. Дано най-после изгледат видеоматериала. И се самосезират.
Нито новият генерален директор, нито някой от популярните ни всекидневници посмя да реагира.
Явно обществото ни вече е съставено от преобладаваща маса на омразата, а несподеленото ни юдофобство е преляло в душите ни "тайно и полека", както е казал поетът.
При Живков, а пък и при Костов, подобно нещо беше невъзможно да стане. Докато днес, при управлението на сина на Борис III, един от най-важните фактори за спасяването на българските евреи, вопиющият антисемитизъм е разрешен.
Натрупаното народно недоверие към собствените властници и отвращението ни към всичко, свързано с тях, вече избива в безсилна завист и омраза към бавната и затлъстяла Западна Европа. И към Високия, но много надменен и много далечен нов бял брат...
Изглежда след 12 години умора обществените нагласи са силно разколебани спрямо успешното прилагане на европейските практики у нас. И на повечето българи като че ли им писна да се преструват на европейци.
Защото става дума за внос на неофашизъм (неокомунизъм) от православно фундаметалистки тип плюс американски расизъм (скоро ще прочетем спомените на бившия водач на Куклукс-Клан).
Цялата тази добре скроена кампания има една-единствена цел - бързо да се създаде партия, за да се заеме нишата, освободена от разочарованието от царя. И да се запълни - както с яростта, със справедливата ярост на обикновените хора, така и със злобата на обикновените лумпени, на обикновените примитиви.
Разчита се и на част от обезумялото от отчаяние патриотично население, на изпълнените със сетна решимост родолюбиви мечтатели. Тази партия ще бъде и своеобразен обществен памперс за всички националистически старчоци, фъфлещи отдавна призиви за расови разфасофки.
Тя ще дойде да ни посочи верния път и ще обедини разглобените метъли, рапъри, пънкове, хилядите скучаещи и жадни за скандали скинари...
Тази партия ще получи доверието на безработните работници, на самотните майки, на дребните разорени спестители, на хилядите домакини, затворени по цял ден вкъщи. Тъкмо тази партия ще вдигне сексуалното самочувствие на утрепаното до евнухоидност мъжко население и ще даде възможност на всички истерясали от измяната на живота 40-45-годишни момичета да се накрещят на воля срещу всички и всичко.
И най-вече срещу цялата мръсна и продажна партийна върхушка, и срещу всички бивши и настоящи депутати, и срещу всички бивши и настоящи богати ченгета и подченгета, и срещу мръсните и крадливи цигани, и срещу световното еврейско лоби, и дори срещу педеругите, наркоманите, наркобароните, мутрите, както и срещу джиповете, мерцедесите и беемветата...
Възможно ли е тази отпушена обществена енергия да вкара някаква лява фашистка партия в парламента?
Моят отговор е: да!
Защото разочарованията и безизходицата, липсата на съчувствие и състрадание вече преляха чашата на търпението. Новите млади министри връзват бюджета, както се връзва въже за бесене - стягат го като около шията на поредния престъпник. Стягат без коментар, без да проговорят, да произнесат повода, причината, присъдата, ако щете, пък била тя справедлива или не.
За престъпник пак е обявен обикновеният българин, който и без туй умира. При това на колене. В ужасна безпомощност и сред безразличие и унижение. И самоунижение. Защото отдавна е човек, банкрутирал в очакванията си.
След провала на сините антикомунисти, ограбили общото точно като уж идеологическите им противници, глобалният ни проект "Европа" май се крепи на изкуствено дишане. Нали поредният грабеж беше извършен точно пред влажните съюзнически очи на еврокомисарите, пред момчетата от ЦРУ. И с мълчаливото одобрение на бастуните от европейските народни партии.
Не грешките в управлението, а греховете в поведението на сините християндемократи извикаха на политическата сцена агресивната и омайваща сила на неофашизма от православен тип.
Евроскепсисът премина в евронепукизъм, за да се стигне вече до евроомраза. Шокът от пропадането и липсата на всякакъв приемлив изход от лабиринта на дивата демокрация влуди по-емоционалната част от населението. Тя върви през живота си в унеса на депресията, която всеки миг може да премине в агресия.
Още преди две години и половина изказах очакването си, че не може в социалната биомаса, наречена електорат, да не избуи семето на разрушението; на желанието за тотално разрушение. И не може това да не измести съзидателното откровение за повече ред, за порядъчност.
И това правителство, и следващото ще бъдат заложници на неистовата обществена жажда за мъст; и за много бързи и много справедливи смъртни присъди.
В противен случай пропастта между парламент, президент и правителство още повече ще се задълбочава. И колкото тези институции продължават да се офлянкват и да отлагат радикализацията си във времето, толкова повече населението ще иска кръв и докрая няма да се усмири, додето не я види и получи.
(Така администрацията на Буш не успя да устои на обществения натиск, на изригналия от недрата на американското население патриотичен гняв и заложи на безапелационната война срещу талибаните в Афганистан.)
Броят на декласираните от бита и битието наши сънародници, изпаднали до най-долнопробния ред на щайгата, е стигнал критичния максимум. Тяхната отрицателна енергия също търси изход. Затова твърдя, че драстични законови (и недотам законови) репресии са неизбежни. Едва след това, може би, обществото ни ще се опита да започне всичко от начало. Макар че то няма да е същото.
Днес повечето здрави и уж нормални българи гледат безучастно как пред очите им се стопява без всякакъв смисъл смисълът на живота им. И се чувстват като безстопанствени кучета, изпъдени от държавата, която не иска да чуе за своята държавност.
Ако безкомпромисните мерки закъснеят, то тези кротки хорица утре може най-неочаквано да скокнат с голи ръце срещу въоръжените пазители на реда.
Не споделям идеологията на Волен и неговите млади приятели. Към днешна дата идеологиите са по-мъртви от всякога. Живи са само бизнес-интересите. И в джунглата на тези интереси именно държавността е онази, която може да брани интересите на своите граждани.
Днес редовият ром, българин и турчин се пържат в един и същи класово нагрят до червено тиган. Води се нова, необичайна класова борба в целия глобалистичен свят - бедните, много бедните, заедно с позорно нищите воюват срещу всички, които имат непрекъснато топла вода и лед.
Глобалната криза на новия световен ред е налице. Налице е и провалът на новата модерност.
Поради което за архаичните, патологични реваншисти от бившето КГБ е много по-лесно да вземат пак на въоръжение старите изпитани средства и методи и да дават нови "клетви за народност" пред пречупения сърп и чук.
Някой пак се опитва да ни придърпа към меката възглавница на неизтребимата несъстоятелност, наречена панславинизъм. И докато размахват ятагана на правоверното православие, Волен и децата му намират и ще намират радушна подкрепа от най-радикалните палестински формации.
Дали вместо в гражданско, не попаднахме отново в класово-антагонистично общество?
Вместо със забранения и вече позабравен романтик Че Гевара, днес се тръгва напред със също забранения някога, но днес отново заразителен Фюрер. Така ще се внушава на уплашеното и объркано население, че махалото се завръща и пътят ни минава единствено през Москва. Защото поне с нея се знаем, а със Запада и неговите трудови хора нямаме дори какво да си кажем. Което е другата страна на сиренцето...
Общественото предимство, което получи Волен Сидеров, май е необратимо. Жалко, че в нивата на българския национализъм той и другарите му се изходиха неподготвени. И я орат с ратайското рало на руския крепостен селянин.
Пред очите ни отново се убива, при това още в зародиш, идеята да си отгледаме най-сетне наш, оригинален, съвременен и най-вече модерен български национализъм.
Само чрез един заразителен, но здрав, полезен като натурален сок национализъм може този сплескан като никога народ да бъде мотивиран да направи последен опит да модернизира общия ни дом. Като започне от личната си нива и стигне до държавността.
Само чрез подобен обединителен национализъм можем най-сетне да се изправим на крака както в собствените си очи, така и в очите на нашите бизнеспартньори.
Единствено идеологията на цифрите и добре изчислените изгоди може да извади каруцата ни от калта, прахта и боклуците на Ориента.
Вместо това ни пробутват пак чужди идоли и портрети, братски, но чужди комплекси, карат ни пак да се кланяме на вносни икони. Докато ние си имаме свои. И особени. Като безценната национална икона, пред която вече повече от сто години единодушно се кръстим. Защото от нея грее образът на Дякона.
Вместо да вървим към осъзната необходимост за нуждата от национална общност, към консолидация, както става по време на война, вместо да се погледнем най-сетне смело в огледалото и да надникнем в пазвите на душите си, група младежи с чужди пари и фанатични филипики ни предлагат или ботушите на СС, или качулките на ККК.
Политическата паплач, която ни доведе до този обикновен (поне да беше необикновен!) фашизъм, може би най-сетне ще се сепне. Или може би пак ще подкупи и приюти при себе си най-представителните воини и православни витязи? И пак самата паплач ще остане ненаказана?
Народът продължава да чака своя колективен Пешев. Народът има нужда от пример и път за спасение, а не от реваншистки изкушения срещу своите съседи, съселяни и съграждани.
Изповядвам това, защото винаги съм бил на страната на по-слабия. А и винаги съм бил малцинство, усещам своята принадлежност към най-великото и най-беззащитно малцинство - интелигенцията.
Сега съм на страната на обикновените, честни и читави хора, които са ошашавени как ще избутат живота си, какво ще стане с побърканите им родители, с необразованите им и кухеещи все повече деца...
Оставам на страна на народа си, въпреки че той така и не доживя прераждането си в нация.
И в този смисъл продължавам да съм националист.

Румен Леонидов


Поетът Румен Леонидов е автор на книгите "Голям и малък", "Неточните размери на живота", "Нощта на продавача", "Край на митологията", "Класически парчета". Издавал е сп. "Български месечник"
В момента участва в списването на сп. "Власт".

Политическият ни елит отново не чува за кого бие камбаната.