Биеналето в Сао Пауло
Сара Бийкрофт, VB 45, детайл

"Ако за Ню Йорк е прието да се смята, че е столица на Северното полукълбо, Сао Пауло със сигурност е център на Тропиците и Южното полукълбо. Този класически мегаполис на Тропика на Козирога не е просто най-големият южноамерикански град; ако се вземе под внимание характера на неговото население, той е един от най-големите африкански, италиански и японски градове. "Сао Пауло не може да се спре", казват неговите жители, имайки предвид суровата енергия и шеметния пулс, от чиито водовъртеж се раждат не само насилие и жестокост, но и нови изненадващи социални контекстове."
Започвам с тези думи на Алфонс Хуг, енергичният германски куратор на 25-то биенале в Сао Пауло, прекарал достатъчно дълго време от живота си в Берлин, Москва, Каракас и Сао Пауло, за да стигне до извода, че "критическата маса" на мегаполиса е тази, която превръща духа на времето в изкуство. Личната биография на Хуг е решаваща за избора на темата на биеналето "Iconografias Metropolitanas" ("Иконографии на метрополиите"), която, изречена с оригинална португалска интонация, ни отпраща в онзи исторически момент, когато европейците завладяват Новия свят.
Междувременно Новият свят израсна до степен, че да не приема да бъде европейска периферия и няма как това да не става ясно на световни изложения като гореспоменатото.
Успоредно с националните участия, които са организирани и финансирани от съответните страни, Биеналето предлага и международна изложба с горното мото, базирана на продукцията от областта на съвременното изкуство на следните 11 метрополии: Сао Пауло, Каракас, Ню Йорк, Йоханесбург, Истанбул, Пекин, Токио, Сидни, Лондон, Берлин и Москва. В добавка на всичко това имаме и 30 художника от 10 различни бразилски щата, с претенция да покажат "режещото острие" на местното национално производство, проекта "12-ят град - градът Утопия", специални гости от калибъра на Жулиао Серменто, Шон Скъли, Томас Руф, Андреас Гурски, Джеф Кунс, Ванеса Бийкрофт, внушителен сегмент с нет-арт и други, неподлежащи на регламентация изненадващи присъствия. Очевидно след тази подредба на елементите на Биеналето става ясно, че имаме състезание между страни, градове-мегаполиси, бразилски щати и свободно плаващи звезди от небосклона на световната артистична номенклатура. Или пък конкурентни изяви на национални куратори, на кураторския тим на изложението, на free launched куратори от всички краища на света. Малко нелепото българско "куратор" на португалски звучи "curador", т. е. почти "conquistador", но в този случай конквистадор на вниманието на публиката, критиците и цялата професионална среда, която пътува от биенале на биенале и едва успява да ги обозре, защото те вече са над 50 на брой. Не са еднакво важни и престижни, но амбициозни и петимни да лансират новите имена на съвремието, за което се инвестират милиони долари. (Биенале Венеция 1997 - 5 000 000 щатски долара, Документа 1997 - 11 000 000 долара, Биенале Тайпе 2000 - 9 000 000 долара.)
"В градски условия изкуството отдавна вече не се занимава с архитектурата, а по-скоро се вглежда във всички форми на визуалния водопад. То е принудено да се съревновава с бързо възпроизвеждащите се средства за масова комуникация, рекламата, приложната графика и модата, всички разновидности на поп-културата от рап до техно, от зрелищните рок-концерти до карнавалите. Нещо повече, изкуството се сблъсква с ексцесите на ежедневието, което предлага повече мизерия, отколкото щастие, повече насилие, отколкото мир." (Алфонс Хуг)
Сходни мисли ме доведоха до решението да предложа като проект за участие на България на 25-то биенале в Сао Пауло филма на Цветан Марангозов "Видеоконцепт IV", който се "инкорпорира" в широката му тематика, като се ползва от "урбанистичния опит" и търси неговите измерения на локалния терен. Видеофилмът представя съблечен мъж, натикан като че ли насила в стъклена кутия с оптимално малки размери, които му позволяват да съществува в условията на клаустрофобия, "сгънат на четири". Тази крайно невъзможна позиция го кара непрекъснато да търси изход в промяна на положението и за да не загине от липса на "оросяване на крайниците", нашият герой се движи отчаяно, "пъшка" и "стене" срещу "теснотията", която бавно го изчерпва. Зрителят става свидетел на това мъченичество, може бързо да разбере посланието на творбата и ако желае - да проследи психологията на усилието. Героят на видеото е обречен и не би имал шанс за изход в продължение на цялата нон-стоп прожекция.
Бих могъл да обобщя, че липсата на пространство, на въздух, на свобода, че теснотата и ограничението имат много общо с така наречените урбанистични практики от програмното задание на Биеналето, но бих могъл и да се надявам на неочакван прочит на тази иначе доста ясна и поетична метафора. Мъченичеството на базпомощно съблечения човек не буди само състрадание, то поражда и редица екзистенциални въпроси, свързани със средата и произхода.
Ето така "Видеоконцепт IV" дава принос в разгръщането на програмните оси на Биеналето от позицията на една страна като България, която не е метрополия, но е съзвучна на импулсите на "критичната маса" на метрополиите. Филмът не разказва любопитна история, а по-скоро изразява състояние на динамика и безпомощност, характерно за малките общества, но не е изключено от фаталния 11 септември 2001 насам това да се отнася и за могъщите и самоуверени метрополии.
В условната плоскост "тяло - урбанистична среда", която избирам за отправна в този разказ за Биеналето в Сао Пауло, трябва непременно да представя присъствието на Ванеса Бийкрофт. В своя първи пърформанс на бразилска земя 32-годишната италианка от САЩ селекционира 50 представителки на нежния пол, негърки, бели, мулатки, за да ги постави съблечени и неподвижни в продължение на 3 часа в партерното ниво на павилиона Чичило Матарацо, тотално изложени на воайорството на публиката. Жените от пърформанс "VB 50" (Ванеса Бийкрофт, 50-ти пърформанс) са изцяло напудрени, гримирани, депилирани, с перуки афро. Голотата им е превърната в униформа, а четливостта на характерите е болезнено фокусирана. Художничката можеше де бъде видяна в нейното изложбено пространство, локализирано на третия етаж. Там са документирани резултатите от "VB 45", проведен във Виена през 2000 година, където агресивни образи на синеоки и русокоси модели напомнят за естетиката на Лени Рифенщал, кинопропагандатора на Третия райх. Самата авторка даже декларира, че "VB 45" е постигнал и перифразирал нацисткия "look".
Кутлуг Атаман от Истанбул си служи с камерата, движейки се по границата между мелодрама и документалност и търсейки да създаде хибриден жанр от документалното интервю и измислицата. В творбата "Never My Soul" той интервюира турския травестит Шейхан Фират, изслушва историята на живота му, наблюдава го в моменти на интимност и обнародва неговата съмнителна, двусмислена, неопределена и донякъде шокираща сексуалност. Разбира се, ние научаваме много повече от това как протича сексуалният акт при тази категория индивиди, разбираме за социално-политическия фон и история на турската република и най-вече започваме да изпитваме известна симпатия към маргиналните й представители.
Не бих определил Сара Уокър за представител на маргиналната част от американското общество. Участничката от САЩ с афро-американско потекло оригинално ни забавлява с нарочно приготвения за Walker Art Center проект, наречен "No Place Like Home" или кратко "Slaverу! Slavery!", поднесен под формата на театрален кухненски спектакъл от XIX век. Авторката е използвала като източник на образност циклорама, рисуваща битката за Атланта от времето на Гражданската война в Северна Америка. "В нейната преработка на присъстващата в оригиналната циклорама популистка версия на историята бели и черни едновременно са обременени от едни и същи нощни сцени, превърнати са в роби на мрака и пленници на собствената си притъмняла стереотипичност" (Роберт Хобс).

Чен-Чи Чан, Верига на чувствата

И понеже става дума за хора и техните тела, не бих могъл да отмина привързаните с вериги тела на малоумни китайци от "Веригата на чувствата", потресаваща фотоинсталация на тайванския представител Чен-Чи Чан. Отведени сме в основаната през 1970 година частна религиозна организация Лун Фа Танг, приютила около 700 пациенти с умствени увреждания. В този институт не се използват медикаменти, предпочитат веригите като лечебно средство. Това се постига, като пациенти с относително стабилно състояние се привързват към такива, които се считат за невменяеми. Сериозно болният остава под опеката на по-просветления и е изложен на грижите на монаси и сестри. Не се наемам да коментирам тази терапия по китайски. След 5000 години история китайците трябва да знаят какво правят. Отнемането на свобода, терапия чрез насилие и жадуван резултат от позицията на рестрикцията, оптимистично настроение у лекувания и тягостно чувство за полуотговорност у "здравия", смяна на усещането за нормално и ненормално, а защо не и чисто объркване от подмяната на методите и целите - всичко това напряга съзнанието на попадналия в мрежата на стресираща човешка психология и рафинираност зрител. Проектът на Чен, постигнат след 5-6 години борба за разрешение от страна на частната лудница, предизвика огромен интерес - може би и поради това, че на тайванския автор бе отказана националната идентичност по налудничави политически причини и силното присъствие на комунистически Китай на изложението.
Мисля, че си заслужава, приключвайки темата за човешката телесност и присъствието й на изложбата, да завърша с поканата на Спенсър Туник за масово участие в предстоящия на 27 април т.г. негов пърформанс, предвиден да се осъществи в парка Ибирапуера, в близост до историческата сграда на Биеналето. И този път се търсят доброволци, които да позират съблечени в продължение на 30 минути в предварително планирана масовка, да получат за награда по една снимка и да преосмислят предвиденото урбанистично пространство по желанията на автора и според възможностите на участниците. "В град като Сао Пауло, където доминират главно два основни материала - бетон и ламарина под формата на 5 000 000 автомобила, експонирането на човешкото тяло се осмисля като акт на архаично причастие и връщане към невинността на Адам и Ева." (Алфонс Хуг).
Пърформансите на Туник са доста ясни като философска схема и все пак по своему автентични, както автентични са и местата, където се провеждат: Piazza Navona в Рим; ъгъла на 123rd Street and Malcolm X Boulevard, NYC; Musee d'Art Contemporain de Montreal; Queensboro Bridge, NYC и т. н. И накрая бих искал да отбележа, че участието на страната ни на 25-то биенале в Сао Пауло се организира от СБХ. Спонсори на проекта са Международната фондация "Св. св. Кирил и Методий", Национален Фонд Култура, МТел, Ариста-2 ЕООД, Балкан, Национално Дарик радио.

Божидар Бояджиев

Доц. Божидар Бояджиев (1956) е завършил живопис при проф. Найден Петков през 1982 в НХА. Работи в областта на съвременното изкуство. Ръководител е на катедра "Живопис" в НХА. Неговият кураторски проект "Видеоконцепт IV" печели конкурс за представяне на България на 25-то биенале в Сао Пауло.