Емил Табаков - гост-диригент в Бохум
Тази информация съм посветила на двата поредни концерта (на 18 и 19 април т.г.), които симфоничният оркестър на Бохум изнесе под ръководството на гост-диригента Емил Табаков. (Със същата програма Табаков беше поканен и в съседния град Марл). Това име е достатъчно познато на всеки българин, така че едва ли ще учудя някого, ако започна с описанието на претъпканата в течение на две вечери концертна зала и останалите отвън желаещи да влязат с познатия въпрос: "Повече билети?" Вярно е това, че бохумските симфоници си имат своята постоянна публика, но също толкова е вярно, че околността предлага поне още няколко оркестъра от същата, а и от доста по-висока категория (като тези от Есен и Дюселдорф), примамващи в същото време слушателя със своите една от друга по-интересни програми.
В концерта, за който в момента става дума, имаше две такива, макар и съвсем различни по същество примамки. Едната беше изпълнението на рядко свирената и малко известната в Германия Втора симфония на Скрябин, другата - участието на 16-годишния арменски цигулар Сергей Хачатрян като солист в Първия концерт на Паганини.
Това име за мен, а и не само за мен, беше до този момент съвършено непознато - нещо типично при хиперинформацията на интернетната епоха, в която откритието на изключителното в пъстрото многообразие от явления е често въпрос на случайност. Че момчето още през 1996 г., на 11-годишна възраст, е било открито от Шломо Минц, говори фактът, че той е бил най-младият му студент на майсторските му курсове в Израел. Впечатляват и конкурсите, които Хачатрян е спечелил до този момент - "Луиз Шпор" във Фрайбург, "Крайслер" във Виена (на последния втора награда). Тези награди са само подготовка за голямото изпитание - Осмият конкурс "Сибелиус" през 2000 г., на който той се оказва най-младият победител в историята на този конкурс. Не съм поклонничка на децата "гении", а още по-малко на децата "спортисти" на инструментите си, загубили без време детството си, а с това и предварително вкуса към живота. Тук става въпрос за явление от съвсем различен порядък, което не може да бъде сбъркано: къс самородно злато, което няма възраст. В самия начин на неговото звукоизвличане и водене на звука има нещо, каращо дъха да замре, без да говоря за техническото съвършенство и зрелост, неприсъща за възрастта му.
Освен с вещия и опитен оркестров съпровод на този концерт, бохумските симфоници под диригентството на Емил Табаков се представиха с увертюрата към операта "Бенвенуто Челини" от Берлиоз и както вече споменах, със Скрябиновата симфония. В първата далече не лека с нейните инструментални и ритмични контрапункти творба все още се чувстваше, че оркестър и диригент не са се опознали достатъчно. (Това особено личеше при медните и ударни инструменти, които както в тази творба, така и в концерта на Паганини не се отличаваха с особено изящество и мекота). Тук трябва да поясня, че бохумският оркестър, въпреки значителното си израстване през последните години, не може да бъде сравняван с оркестъра на Софийската филхармония, чиито дългогодишен диригент беше Табаков. Това срастване между оркестър и диригент, при което оркестърът се превръща в инструмента на диригента, както е органът за органиста, доведе до звездните мигове на Софийската филхармония през 80-те и началото на 90-те години. Онова, което Табаков направи в Симфонията на Скрябин, ми напомня за тези мигове. Неговият вроден артистизъм, пластичността и изразителността на жеста, с която той извайва тази изтъкана от душевни трепети и нюанси музика, динамиката и многопластовостта на оркестровото изграждане - всичко това потапя в цял един свят от звуци и багри, който наелектризира публиката.
Слушайки тази симфония, си мислех колко е необходимо за една такава креативна личност постоянното общуване и работата с един оркестър. И колко важно е това за самия оркестър, който в процеса на общуването незабележимо се изменя, узрява, израства. То е както в любовта - колкото по-безрезервно даваш, неизмеримо повече получаваш. И обратно: тогава и двете страни са губещи.

Бохум

Мария Костакиева