Хомеопатия
Донякъде съжалих, че присъствах на представянето на изследването върху цензурата в българските медии, осъществено от ЦНЖ и БХК. Не защото беше лошо или скучно - напротив, а защото съдържаше едно общо чувство за безсмислие и деморализация, на което нямаш какво да противопоставиш. Лили Маринкова дори произнесе думите "край на журналистиката". Може би не чак толкова..., но офанзивите на цензурата периодично се повтарят и така движат медийното време в кръг, правят го циклично, дори направо циклофренично, лишават го от линеарност и посока, което значи от история. Самият разговор за цензура в медиите, когато тя е спряла историята им, независимо от своята експертност и рационалност, добива ритуален характер (в смисъла на племенните култури), започва да прилича на молебен...
Донякъде съжалих, че не можах да присъствам на дебата за публичността в България, организиран от "Червената къща". Не защото щях да увелича кой знае колко многообразието от позиции, а защото щях - в качеството ми на лично потърпевш - "на място" да реагирам на една от тях. Струва ми се, че размяната на идеи печели, ако в нея са включат и онези, върху които те вече са експериментирани.
Според описанието на Марин Бодаков, в чиято коректност нямам основание да се съмнявам, Калин Янакиев споделил, че "би посъветвал следващото правителство на СДС (който скоро ще се върне на власт) да се бори с "медиата" като с политически противник". Вероятно ако историята на българските медии не беше спряла в резултат от позиции, подобни на тази, тя щеше да е част от горчивия исторически опит и най-малкото нямаше да може да се лансира като перспектива (заплаха). Не къса памет, а отказ от памет е да забравяш, че СДС загуби властта през 2001-а година, тъкмо защото (и защото) превърна медиите в свой основен политически противник и по този начин не разпозна същинския, който необезпокояван спечели изборите. Всъщност, това симулативно производство на противник дори не се нуждае от своите "високи идеолози", които да представят отказа от памет като съвест. То кротко пълзи по политическия терен и заплита нови сюжети: "фронтмените" на миналогодишната криза в БНР, например, принудиха НИС на СДС да се откаже от решението си за главен редактор на вестник "Демокрация", който евентуално би могъл да го либерализира (каква опасна дума), парламентарното мнозинство на НДСВ пък обсъжда кандидат за шеф на БТА, който откровено заявява, че информационната агенция трябва да изпълнява пропагандни функции и т.н.
Разбира се, деформациите на българската медийна публичност са "общо място" във всички експертни дебати. Изходът от тях обаче не е в политическия натиск отвън, просто защото той по-скоро е причина, независимо дали ще го наречем борба или направо цензура, към каквато "на шега" Калин Янакиев фактически ще призовава бъдещото правителство на СДС. Деформациите на медийната публичност могат да се изправят само отвътре, единствената демократична система за лечението им е хомеопатията. Другото е да запалиш вестниците, които не ти харесват, на тавана на партийната централа, която ти харесва. Ефектът...

Георги Лозанов