Подписът навсякъде

Дали покоят у читателя - безусловно нужен за проницателното четене - не спомага набавянето на смисъл на (дори безсмислен) текст? И дали дарбата на покоя не отприщва "пророческите" ресурси на поетическата творба? ("Ще се превърне ли четенето в модерен вариант на молитвата?", питаше Юлия Кръстева.)
Разбира се, тези квиетистки въпроси са твърде, твърде едри за произведенията на Калин Раймундов и бълнуващата им красота. Но ако човек е благоразположен и почне да отвива сюрреалистичните труфила от стихотворенията в тънката му книжка, ще попадне на смислови сепвания, сензационни връзки, неловки паузи и ясноти, благодарение на които е възможно да търси и добива съгласие със себе си. Възможно е "читателят" в него да проработи и благодатта на поезията да се прояви между струпаните думи.
Точно тогава нейният успех е анонимен, по остроумното определение на Рада Панчовска: "В мислите ми влизат без покана./ С тях се кичат, с мен от мен се бранят". Докато днес подписът на Калин Раймундов е "навсякъде поставен" в желанието на поета да замае. Елегантните моменти в лириката му подсказват, че в бъдещи стихове той може да дисциплинира самодоволствата на своето въображение - защото и намеците на невнятното следва да имат вътрешна логика.
И тук пак ще попитам: достатъчно бавни ли сме, за да четем? Още ли можем да четем поезия? Книги като "От съня надолу" също питат.

М. Б.





Калин Раймундов.
От съня надолу
.
Стихотворения. Издателско ателие Аб.
София.
2002.