Deja vu
"Катастрофата" е вече описана в литературата. Романът най-вероятно е френски (парфюмът е на Франсоаз Саган) и е от средата на 70-те години. Героинята се събужда от чудовищно усещане за празнота. Чува как той се бръсне в банята. Стърженето на електрическата му самобръсначка я влудява. Всичко, което той прави, я влудява. Побърква се от начина, по който той завързва обувките си, от начина, по който си сипва кафето, от навика му да слуша радио, докато се облича. Мрази го. Знае, че няма причина да го мрази и това я кара да го мрази още по-силно. Иска нещо да и се случи. Иска да има любовник, или поне той да има любовница. Но никой няма любовник. И знае, че няма да има любовник. Те са просто едно прекрасно семейство. Той продължава да се бръсне. Тя става и отива в банята. Отваря вратата и му казва, че спи с друг. Казва му, че обича Жан-Мари. Той я гледа ужасен, казва й, че не може да повярва. Казва й, че е луда, че Жан-Мари е мерзавец и фашист. Пита я помислила ли е за децата (републиката). Пита я дали иска развод. Казва й, че се срамува за нея (или от нея). После се обажда на общите им приятели. Те са възмутени и възбудени (по-скоро възбудени, отколкото възмутени).
Но тя не иска развод, тя нищо не иска. Тя не иска да спи с Жан-Мари, който е импотентен и фашист. Тя ще се върне при него на втория тур. Тя иска само да го нарани, много да го нарани.
Това е стилизираната история на първия тур на президентските избори във Франция. Където "той" е политическият елит, а "тя" са онези почти 35 процента от избирателите, които посегнаха към различните протестни бюлетини. Избирателите наказаха Лионел Жоспен и гласуваха за Жан-Мари Льо Пен. Те нямаха причини да се саморазправят по този жесток начин с "професора". Жоспен е най-добрият социалист, който Франция е имала, и един от най-добрите премиери на Петата република. В годините на неговия мандат Франция се радваше на икономически растеж. Той създаде един милион нови работни места, извърши най-смелата приватизация в историята на Франция, ограничи работната седмица до 35 часа. При това професорът остана честен по един старомоден и нехарактерен за Франция начин. И макар че скандалът с премълчаното му троцкистко минало остави горчив вкус в устата на привържениците му, все пак това е невинно прегрешение в сравнение с безкрайните корупционни истории на Ширак. Тези, които в неделя изхвърлиха Жоспен от политиката, не са сигурни за какво точно го наказаха, но подобно на героинята на Саган (ако това е Саган), те просто не могат повече да издържат тембъра на гласа му, дидактичния начин, по който оправя очилата си, умерената му критика към Америка и неумерената му любов към Европа.
Опитът на елита да даде политическо обяснение на случилото се във Франция е обречен да изглежда изкуствен. Жан-Мари Льо Пен не е новият любовник на републиката. Крайната десница не е в подем. Институциите на френската демокрация не са взривени. Просто обществото се събужда от усещането за празнота. Раздразнението на голяма част от френските граждани към политическия елит е това, което най-добре описва неделното земетресение в Париж. Льо Пен не прелъсти французите, той не предлага нищо повече, освен собствената си фрустрация. Идеята му да извади Франция от еврозоната и въобще от Европейския съюз звучи като заклинание, но не като политика. Идеята му да спре социалните помощи за не-французите звучи привлекателно за мнозина, но на практика значи социална експлозия. Забраната на аборта е възможна в Ирландия, но не се връзва с представата за Франция. Голяма част от избралите Льо Пен гласуваха не защото вярват в неговата програма, а защото той е единственият, който твърди, че има алтернатива. Франция го изпрати на втори тур, защото искаше елитът да го заболи. А нищо не можеше да нарани елита така, както възшествието на презирания Льо Пен. Льо Пен е най-голямото табу на републиканска Франция и за това той получи лъвския пай от протестния вот.
Това е историята на френския 21 април. Но не е ли това и историята на президентските избори в България, или на избирането на Берлускони, или на толкова други избори през последните години. Това, което се случи в Париж, поразява не със своята уникалност, а със своята тривиалност. През последната седмица европейският печат по различни начини перифразираше една и съща мисъл. "Не е трудно да обясним какво се случи, трудно е да повярваме, че се случи". Лозунги от типа "Мусолони - 1922 година, Хитлер - 1933 година, Льо Пен - никога", както и решението на социалисти и комунисти да подкрепят Ширак на втория тур, създадоха усещане за пределно напрежение, за някаква скрита гражданска война. В действителност драматизмът изглежда доста изкуствен. "Умерените" истеризират по отношение на Льо Пен и по този начин се опитват да върнат смисъла на политическия избор, да оценностят собственото си присъствие в политиката. Драмата на Франция не е в гласовете за Льо Пен, драмата на Франция е в лозунгите, с които демонстрират противниците му. "Гласувайте за мошеника, не за фашиста" е най-убедителният аргумент, с който левицата застава зад Ширак.
Това, че лидерът на Националния фронт е отвратителен и отблъскващ, едва ли трябва да се доказва. Това, че присъствието му на втория тур е скандално, е също очевидно. Но моралната паника, която е обхванала западните демокрации, не е продукт на надигането на някаква крайно дясна вълна. Гласовете за Льо Пен на тези избори са само малко повече от това, което той получи през 1995 година, подкрепата му сред младите е малка, идеите му не пленяват въображението. Това, което заплашва Европа, не е раждане на нов фашизъм, а смъртта на политическото.
Постмодерната политика, в която всички участваме, е политика без Бог и история; и затова все повече се изпразва от смисъл. Европа не върви надясно, нито наляво. Просто гражданите имат усещането, че са лишени от реален избор и това ги кара да посягат към протестната бюлетина. Те протестират не срещу една или друга политика, а срещу липсата на политика. Изборите все повече приличат на казино, в което избирателите залагат на червено или на черно, или на "13" и всякаква идеологическа свързаност с партии и идеи им изглежда безполезна.
Смъртта на политическото може да се постави в четири агонии.
Първата е изчезването на идеологиите и истинското различие между "ляво" и "дясно". Постреволюционната левица не поражда страхове, но не поражда и мечти. В мига, в който църквата и комунистическата партия напуснаха европейската политика, лявото и дясното загубиха сакралния си смисъл. Достатъчно е да видим ентусиазма, с който млада Франция протестира срещу Льо Пен, за да си дадем сметка, че демокрацията има нужда от врагове.
Втората е агонията на националната държава. На всеки следващи избори европейците избират правителства, които имат все по-малко власт да управляват страните си. Възможна ли е Франция, когато франкът го няма, е тревожният въпрос, който накара мнозина да гласуват за крайната десница. Брюксел е символ на този елит, когото гражданите са лишени дори от възможността да наказват.
Третата агония е разпадането на политическите общности. В средата на 60-те години политиката не са само изборите, политиката са демонстрации, участие в партии и конспирации. Днес всичко това е изчезнало. Анти-имиграционните настроения във Франция не могат да бъдат сведени до фрустрацията на безработните или до факта, че имигрантите носят вина за ръста на престъпността. Усещането за тотална несигурност е това, което дава сила на протестния вот, а това усещане е трайна характеристика на модерния свят. Днес единствените, които се чувстват относително сигурни за своето бъдеще, са мъртвите.
И четвъртата агония са медиите. Медиите, които изпълняват ролята на вибратора в завладения от безразличие и скука сексуален живот на демократичното семейство. В рамките на последната кампания медиите бяха влюбени в думата скука. За тях кандидатите бяха скучни, кампаниите бяха скучни, посланията бяха скучни. 21 април сложи край на скуката.
Провалът на социолозите е другият симптом за поява на едно "непознато общество", което все по-трудно се описва в класическите категории на социалните науки. Защото социолозите не просто се провалиха, те се превърнаха, макар и неволно, в най-важния съюзник на Льо Пен на първия тур. Ако социологическите проучвания бяха допуснали възможността крайната десница да изпревали Жоспен, "черната неделя" щеше да бъде избягната. През цялото последно десетилетие на ХХ век Франция беше страната, която най-яростно се съпротивляваше на постмодерната политика. И общество, и елит се държаха така, все едно има ляво и има дясно, и те са в непримирим сблъсък. Жоспен никога не прие пораженческия прагматизъм на третия път. Риториката, а в някои измерения и политиката му, повтаряха чертите на старата левица. Франция се бореше с американския хегемонизъм, с Холивуд, с пазарните утопии. Ширак тайно се преобличаше в метафорите на Де Гол. И именно защото Франция вярваше в своята другост, случилото се я разтърси. Франция се държеше като пазител на демократичните ценности и затова вотът за Льо Пен нарани нейната гордост.
Защото въпреки патетичната риторика, и във Франция постмодерната демокрация се яви като политически режим, при който разликите между основните партии са минимални; режим, при който протестният вот е супата на деня; режим, при който политиката е сведена до управление, а между елита и обществото зее пропаст; режим, при който избирателите имат страхове, но нямат мечти. Това, което се случи, е, че рухна митът за френската различност.
Именно празнотата на постмодерната политика, а не възходът на Льо Пен, е ужасът на Европа. Да управляваш, значи да завладееш въображението на нацията, това са думи на Де Гол. А нацията вече няма въображение, няма мечти за друг свят. Има само неясни страхове и надигащо се раздразнение от звука на самобръсначката.

Иван Кръстев


Иван Кръстев е политолог, директор на Центъра за либерални стратегии.
Бел. ред. Текстът е получен в редакцията на 29 април, тоест преди втория тур на президентските избори във Франция. Поради Великденската ваканция имаме възможност да го публикуваме едва днес, но това в никакъв случай не накърнява неговата актуалност и значимост.