Памет за Холокоста - три случая:
САЩ, Израел, Франция
Има ли бъдеще обсесията от Холокоста? Не, казва Питър Новик1 и прави опит за предсказание. Музеите и паметниците му в американските градове ще продължат да действат - никой няма да посмее официално да ги закрие. Но публиката ще престане да ги посещава.
Защо залите на тези музеи са пълни, след като на пръв поглед Холокостът не е вкоренен в американската памет? Пред Америка не стои проблемът "да се разправи с миналото си", "да застане очи в очи" с нещо, което в случая не е нейно (ако има минало, с което тя да урежда сметки, то не е Аушвиц, а може би Хирошима). Въпреки това в земите отвъд океана след 1970 г. Холокостът заема все по-нарастващо място и се превръща в тема, чието мощно и трайно присъствие днес става проблем. Тъй като там четвърт век след края на Втората световна война геноцидът е бил почти напълно заличен и от публичния, и от частния език, паметта за Шоа2 има в общи линии сходна история - два последователни контрастни периода, подобни на тези в страните, за които лесно влиза в действие схемата изтласкване-избликване на спомена.
Американската рецепция на Холокоста, неговата "американизация" е обвита в нещо доста тайнствено, което се съпротивява на обичайните обяснения: именно това прави вълнуващо многогодишното изследване на Новик в "The Holocaust in American Life".
Това е оригинално проучване, защото авторът отказва да се подчини на нещо като правило, според което трябва да се изобличава амнезията през първия период, за да се възхвалява още повече "последвалото осъзнаване". Вече 25 години огромна литература се занимава с темата за безразличието на американската администрация и Рузвелт по време на войната и след нея; обвинява официалните институции на еврейската общност, задето не са оказали помощ на европейския юдаизъм в часа на най-голямата заплаха. Новик се опитва да обясни мотивите на действията от времето на борбата срещу Хитлер и след това, за да се разбере как след войната се осъществява подборът на нещата, които трябва да бъдат помнени, и на онези, които трябва да бъдат забравени. Оказва се, че способността за емпатия на Новик - американски историк, близък до американската левица "в стария й модел" (още не открила достойнствата на мултикултурализма) и завладян от малко парадоксална носталгия по Америка на Айзенхауер - му позволява точно да възстанови реалностите, да множи фактите и откритията, които, макар и често изненадващи, предизвикват размисъл.
След като забелязва онова, с което явлението на пръв поглед може да изглежда странно, Новик се пита защо и как Холокостът се е настанил тъй трайно в колективното съзнание, че дори се познава "коректният тон" на говоренето за него. Две са причините. Първо, американските евреи са се оставили да бъдат "интоксикирани" от организациите на общността. Това, че последните разчитат на спомена за Шоа като на главен ресурс за подхранване на усещането за несигурност и забавяне на идентичностната ерозия, се дължи на характерната за тях чувствителност, пропита с про-израелизъм и "ционизъм", с недоверие и дори презрение към нееврейския свят. Същевременно то е тревога за способността им да зададат специфична идентичност на групите, за които те се смятат отговорни, докато интеграцията на последните в ранговете на американското общество става бързо и уверено. После американските евреи на свой ред са "интоксикирали" цялото американско общество, използвайки огромното си медийно и друго влияние. Но въпросът все пак остава: защо, ако предположим, че въпросните организации ефективно са лансирали истински кампании около темите на Шоа и са сторили това, следвайки изтъкнатите от Новик цели, въпросните кампании са имали толкова траен успех.
Не претендирам, че мога да разреша тази загадка. Искам само, изхождайки от богатата документация за американския случай и съпоставката с данните за историята на френската и на израелската памет, да предложа размишления върху някои характеристики на двата режима на памет, които в общи линии са се редували по сходен начин и в трите контекста.

1945-1970: успоредни истории

В първата фаза на историята тези контексти предизвикват различното действие на една и съща серия от елементи, водещи към относителна забрава: нагласите на евреите, при които опитът и споменът за Холокоста бързо са обхванати от интерпретативни схеми, неспособни да го държат постоянно в съзнанието; държавата, заета с национално утвърждаване, заличаващо спецификата на еврейския геноцид; призракът на антисемитизма като реалност и като спомен.
По време на самата война американските евреи не са се посрамили. Те са оказвали материална помощ на еврейските общности от окупирана Европа; стремели са се да влияят на правителството в осъждането на преследванията. Наистина, намесвали са се чрез една кулоарна политика, без да се обвързват с политиката на малката група около Питър Бергсън, определяна като открит сблъсък с президентството. Евреите в САЩ са защитавали активно идеята за изграждане на еврейска държава в Палестина, мислейки, подобно на Бен Гурион, че е нужно съсредоточаване върху реалистични и ясно формулирани цели.
След 1945 г. Холокостът няма роля в техните размишления, както и в емоционалното им устройство. Новик добре обяснява защо не е можело да бъде иначе. Новото поколение на тогавашните американски евреи е за първи път родено в САЩ; то разхлабва въжетата, свързващи го със света на бащите (свят, който е живял с европейските спомени). От момента, в който сгромолясването на различните типове антисемитизъм (на "социалния" или "идеологическия", срещан в САЩ преди 1940 г.) отваря път за бърза интеграция, това поколение напълно се американизира. За него единственото значение на Холокоста е в това, че той показва късния, наистина пароксистичен израз на проклятието, което историята е стоварила върху Европа и от която техните собствени бащи и деди са искали да избягат. По този начин Холокостът влиза в напълно готова емоционална рамка.
Но и във Франция нещата не са по-различни. Там препотвърждаването на републиканските ценности позволи на евреите да се интегрират отново в националната общност. Позволи им да усвоят корпус от идеи, даващ на еврейската принадлежност строго религиозно определение, което я оставя в сферата на частното. Позволи им също така да си обяснят природата на победения нацизъм чрез най-едрите налични схеми на прочит (предложеният от комунизма прочит съвсем не е бил най-малко влиятелният). Нищо по-различно и в Палестина: ционизмът изобщо не е преставал да предрича катастрофичен сценарий, водещ диаспората към унищожение. Наистина, дори и да е използвал екстремна изразност в своя речник, той най-малкото е разглеждал индустриалното изтребление като просто ускорение в процеса на пауперизация на еврейското население, протичащ в страните на Източна Европа. През 1945 г. друга реакция е била невъзможна; единствено възможният начин да се гледа на току-що случилото се е бил то да възприема като зловещо потвърждение на предварителната диагноза. На ционизма тепърва му предстои да изиграе своята игра и да спечели битката за изграждането на еврейската държава. Така че и в Израел, най-вече там, предварително конструирана идеологическа рамка полага събитието в познати категории (макар че ми се струва несправедливо да се смята, че някогашните ционистки водачи са били неспособни да проумеят измерението за радикалната новост на Холокоста).
Следвоенната Америка е Америка на melting-pot, обединена около победата си, честваща "американските ценности". Тя е толкова по-малко склонна да откликне на специфичните страдания, колкото повече универсалистката перспектива изглежда съзвучна със споменатите ценности, в името на които е водила войната. Именно в тази Америка в адаптираната сцена от "Дневника на Ане Франк" малкото момиче казва: "Ние не сме единствените, които сме страдали... sometimes one race, sometimes another". По същия начин и във Франция както голисткият, така и комунистическият дискурс са безсилни да интегрират специфичното еврейско страдание. Стремежът то да се постави в скоби поради острата нужда от национално изграждане води до същите следствия и в Палестина.
Наистина, еврейската общност в Палестина от 1942-1943 г. гради двоен механизъм на памет: от една страна, тя вижда измеренията на трагедията и решава да поеме тежестта на спомена; от друга - приветства битките в гетата, защото съзира резултата от влиянието на ционизма. Той поражда скъсване с духа на подчинение, особено с подчинението пред закона на по-силния, закона на gentils [друговерци, име, което евреите дали на първите християни - б.пр.]. В същото време тази общност е подминала (по начин, който днес ни се струва ужасен и безумен) с презрение оцелелите, които не са били "борци". Ционизмът е вярвал, че уличава юдаизма на диаспората и конструира контрастен образ, за да придаде на заселването в Палестина повече легитмност чрез апел за "възкръсване"; той е изобличавал характерното за диаспората съчетание между "обективната" уязвимост на еврейските общности и нагласата към крайно послушание (съчетание, сякаш бременно с бедствия, чийто най-късен пример е Холокостът).
С организирането на процеса "Айхман" Бен Гурион преследва една цел - да осигури по-широко разпространение на този тип език. Втората му цел е да неутрализира обръщането на този език срещу политическите формации на власт, да се "разхубави" образът на социалистическата партия, помрачен от аферата "Кашнер", приковала общественото внимание между 1953 и 1958 година. Кашнер е член на партията на Бен Гурион, обвинен в сътрудничество с нацистите през 1944 г., когато е изпълнявал служебните си задължения в еврейската общност в Будапеща. Обвинителите му са използвали аргументи, които противопоставят "новия израелтянин" на диаспоричния евреин, "колабориращ" с властите; същевременно обаче обвинението е хвърляло сянка на съмнение върху умерената левица, заемаща ръководни постове в ционисткото движение, впоследствие и в създадената през 1948 г. държава: не е ли била твърде боязлива тази левица, която още с избухването на световната война е декларирала в Палестина примирие с британците и така се е оказала местен еквивалент на Еврейските съвети, които в окупирана Европа са отклонявали от борбата евреи, мислейки, че така ги опазват? Злепоставената правителствена левица е можела да предотврати тежката морална дискредитация, като "реабилитира" Съветите: с това се заема Натан Алтерман, "официален" поет, близък на Бен Гурион, който легитимира и двата пътя за самозащита на евреите - пътят на въоръжената съпротива и пътят на умереното сътрудничество. Рисковано начинание, доколкото преждевременно предлага да се скъса с доминиращите нагласи, широко подкрепяни от общественото мнение.
Новик прави паралел между американската и израелската ситуация: и в двете страни спасените, които след войната са искали да "говорят", е трябвало бързо да се откажат - поради липса на "заинтересувани" слушатели. Във Франция те са изпитали същото. Навсякъде приоритетът на националното е налагал своите правила.
И трети фактор диктува на паметта режим на слаба интензивност: опасението, че припомнянето на Холокоста в тези винаги смятани за неблагоприятни контексти ще съживи действителен или предполагаем антисемитизъм. Още по време на войната американските еврейски организации са давали възможно най-малка публичност на своите намеси пред правителствени инстанции, страхувайки се да не бъдат изобличени като радетели на "еврейското превъзнасяне". След войната лобито, създадено, за да може "лишените от място" в Европа да могат да се установят в САЩ, се старае да предизвика забрава на еврейския компонент на въпросната група и представя на общественото мнение документация в общохуманитарни термини (до такава степен, че текстът на приетия закон позволява идването на американска земя на немалък брой бивши сътрудници на нацизма, бягащи от комунистическите режими). С настъпването на Студената война е трябвало да се попречи на "съвпадането" между евреи и болшевики, затова същите еврейски организации отново са мълчали, докато федерална Германия не заеме мястото си сред страните-съюзници на "свободния свят" (в противен случай биха били изолирани). Тези организации и през 1963 г. - по време на споровете около "Айхман в Йерусалим" от Хана Арент - са продължавали все така да мълчат по напълно "дефанзивни" причини (това показва Новик в една от най-проникновените глави на книгата си). Арент се убеждава, че е жертва на кампания по очерняне, лансирана и надлежно организирана и от официален Израел, и от различни интелектуални среди на Запад, и от американския еврейски establishement. Споменатият establishement се бои, че книгата, която показва "отговорността" на ръководителите на еврейските гета, може да се приеме като реабилитация на самите нацисти. Преводът на книгата на Арент във Франция е породил същите опасения, понякога обосновани. И само пълното заслепление е карало Арент да не си дава сметка, че влиятелни все още среди са можели да намерят повод да излеят старите си омрази и да се очистят от минали съучастничества, изтъквайки преди всичко "еврейския колаборационизъм". Още повече, че във Франция тогава нищо не се е знаело за вътрешната история на гетото във Варшава.

Времето на "Never again"

На какво се дължи голямата промяна, видима в САЩ след 70-те години на XX век? Новик има отговор: на първо място - на политиката на организациите на еврейската общност, които след 1967 г. възприемат ционистката гледна точка за отношенията между евреи и неевреи и на мястото на старата противоположност: Европа, гангренясала от национални и класови конфликти, и Америка, земя-убежище, поставят полярността Израел - диаспори (включително американската). Тогава еврейските организации изфабрикуват паметта за Холокоста, предназначена да оправдае апела за блок около каузата на Израел, като подчертават два мотива. Първо, мотивът за безразличие на останалата част от света пред лицето на преследването и изтребленето от страна на нацистка Германия; безразличие, чието осъзнаване трябва да убеди евреите в необходимостта да разчитат единствено на собствените си сили, да ги накара, особено американските евреи, да поохладят задоволството си от растящата социална интеграция, давайки си сметка, че тя не е толкова стабилна и всяко влошаване на обществената ситуация може да съживи старите европейски страсти. Вторият мотив е свързан с дейността на същите тези организации в миналото, "пропуснали" да проявят солидарност към заплашените евреи: "пропуск", който може да бъде изкупен само ако се удвоят усилията в полза на един обречен на заличаване от противниците си Израел. Never again.
Не е тайна за никого, че такъв тип дискурс за Холокоста е имало. Новик не е първият, който го намира за непоносим и опасен. От около 20 години насам подобно дистанциране от съдържанието на този дискурс и от безотказната израелска поддръжка на ултранационализма, до който той води, е задължителната част на разговорите в кафенетата и ресторантите на кампусите, посещавани от израелските учени (ритуални, кодирани обмени, които трябва да удостоверят, че интелектуалците са, както си му е редът, в лагера на добрите). В САЩ специалистите по еврейски изследвания издават нетърпимостта си към множещите се курсове по въведение в историята на Холокоста, често носещи опростено послание.
На анализа, който Новик прави на появата на този дискурс, ще се възрази, както се възразяваше и при анализа на предишния период: защо и извън Съединените щати откриваме същите явления? В Израел през 70-те години се е градило ново отношение към Холокоста, стъпващо върху мълчанието на света, което е равносилно на съотговорност в престъплението; оттук и завръщането към старите представи, описващи Израел и gentils като две враждебни реалности. Бен Гурион често се е позовавал на вековно насажданата сред европейските народи омраза към евреите, кулминирала в нацисткия антисемитизъм. Той е придружавал историческите си експозета с апел за репарации под формата на поддръжка за държавата Израел. Изглежда този дискурс е намотал кълбо от нежелани следствия и е породил (или затвърдил) у повечето израелци образа на някакъв враждебен на евреите свят на gentils. Част от онова, което във Франция наричат "възраждане на еврейската памет" (около 1975 г.), приема форми, които идват от същата тази чувствителност. Наблюдението за надигането на вълна - националистката вълна в Израел или "етнизиращата" вълна в диаспорите - би могло погрешно да доведе до подкрепа на обяснението на Новик, който генерализира едно състояние на дух на войнственост, на анти-goy (името, с което евреите наричат хора вън от своето вероизповедание).
Ясно е, че за да се стигне до това ново присъствие на Холокоста, е трябвало да се намесят и фактори от друг порядък (нека го кажем - фактори с друга важност). Във Франция "еврейската памет" се открива в момента, в който все повече почва да се оспорва голисткото виждане за историята и особено идеята за една Франция, обединена около Съпротивата. В Израел оцелелите се борят за правото да получат публичност личните им истории, без те да бъдат сложени в общия калъп на "съпротивата" в местната й версия; университетите умножават създаването на образователни филиали, специално посветени на историята на Холокоста, в отговор на симетрична потребност от история, която е свързана със създаването на курсове за сефарадската култура, дълго време правени прикрито. И в едната, и в другата държава възелът на дотогава приетия колективен дискурс се разхлабва.
Ала и Новик предпочита да се придържа към идеята за докрай инструментализираната памет: не само в полза на "про-ционизма", но също и на политиката на "отвоюване на идентичност" у един лишен от жизненост или рискуващ да се превърне в такъв американски юдаизъм. В 30-те години организациите на еврейската общност явно са били закъснели с утвърждаването на специфична идентичност (за разлика от самата общност, притежаваща силно усещане за принадлежност). 40 години по-късно въпросните организации се занимават с растящата деевреизация и искат да я спрат. Така че възвръщането на религиозното не е толкова странно, колкото си го мислят; курсовете по еврейски език привличат само онези, които вече са мотивирани; а Холокостът "се търси".
Това наблюдение съвсем не е погрешно и трябва да го развием. Холокостът се е случил по време на окончателния сблъсък между застъпниците и противниците на демокрацията. Модерният антисемитизъм е намерил в лагера, вече век и половина съпротивяващ се на възхода на демокрацията, основната част от своята аудитория; поражението на този лагер е предизвикало бързото му изчезване; така Холокостът почти веднага се е оказал неактуален. Но точно в момента, в който антисемитизмът се е сгромолясвал и евреите ускорено са се интегрирали към заварените общества, срещайки трудности с дефинирането на каквато и да било идентичност, младите еврейски поколения, желаещи да увековечат онази идентичност, която им е убягвала, са започнали (със или без натиска на организациите на общността) да изобличават завърналия се антисемитизъм, правейки от борбата срещу него знак на принадлежност към предишните поколения. Вярно е, че смисълът на това историческо развитие е станал ясен едва през последните две десетилетия, когато все по-широкото вкореняване на демокрацията гарантира окончателното изчезване на антисемитизма. (Бъдещето ще покаже дали присъстваме на невероятно значимо събитие: или изчезва явление, което има хилядолетна история в два последователни варианта - теологико-традиционен и модерен, или при новите условия то ще се появи внезапно в "постмодерни" лъскави одежди.) Нормално е да ни впечатлява и безпокои сходната последователност от "афери", позната на Франция между 1978 и 1980 (кампаниите на негационизма, новата десница, вълната от атентати). Което прави случаят със Съединените щати още по-интересен: всичко показва, че в САЩ антисемитизмът е почти изчезнал и че редките му прояви се свеждат до жалки произшествия, обаче американската еврейска публика е убеждавана от 1970 г. насам, че в страната антисемитизмът расте и затова "бъдещето пак става несигурно". Новик дава извадка от глупостите, изричани по повод "опасности", уж напомнящи Ваймарската република. Хронологията добре доказва, че анти-антисемитският дискурс има за цел да осигури заместваща идентичност в момент, когато липсата на вкорененост в еврейската културна традиция води до дезориентация. Анти-антисемитският дискурс придобива все по-голям размах през 80-те години, когато позоваването на Израел, за разлика от периода между 1967 и 1982 г., е престанало да дава нужната ос на идентификация. Така "религията Холокост" е заместила "религията Израел".
Тя ефикасно осигурява чувството за "различие", нужно в обществата, които функционират със символна идентичност и в същото време не престават да стават все по-хомогенни. В американските университетски кампуси студенти се събират на възпоменание всяка година на 9 ноември, годишнината от Кристалната нощ. Подобни церемонии изглеждат някак смешни на тези, които желаят по-плътна еврейска идентичност и корят американския юдаизъм за неговата неспособност да осигури приемственост в собствената си култура, но и на онези, които биха предпочитали тази идентичност да се утвърждава чрез мобилизация в името на по-общи каузи (например Новик). Може обаче да се мисли, че споменатите церемонии съответстват на потребността - във възможно най-достойна форма да се циментира принадлежността.

Американското постижение

Холокостът днес е станал дело на всички американци. Няма други причини за това, според Новик, освен че американците-евреи са успели да предизвикат съпричастие към собствения си "култ Шоа" и у останалите, възползвайки се от привилегирования си достъп до всички канали на културно влияние, а също и вкарвайки много пари (Новик подчертава финансовата помощ от еврейските организации за разпространяването на филма "Холокостът"). Резултатът обаче е изкуствена "памет": тя е породила повсеместна, но празна реторика; и тъй като не е вкоренена в някакво мощно чувство, паметта няма силата да принуди Америка да съобрази действителната си политика с типа говорене, който официално поддържа. Апелът "Никога вече Шоа" няма по-голяма сила от призива "Никога вече избиване на Албигойците". Моралната миза на този апел е с доста маргинална функция, когато например американските отговорни лица трябва да вземат решение за засилване на американската роля в Босненския конфликт.
Примерът с бивша Югославия се оказва зле избран: намесата в Косово, която Новик не е могъл да има предвид (книгата му е завършена по-рано), произтича от отношението към правата на човека, с което настоящият дискурс за Холокоста в САЩ е интимно свързан. Няма съмнение, че именно от тази връзка (която Новик странно не вижда, въпреки нейната категоричност) дискурсът за Холокоста извлича своята експанзивна мощ. По този начин Never Again, от ресурс за идентичност, става американска страст, превръщайки се в инструмент за изобличаване на престъплението, наричано "безразличие към накърнените свободи". Ангажирането с каузата да се направи всичко възможно, за да "не се случва никога вече", се добавя към урока, извлечен от думите на пастора Нимьолер, водач след 1937 г. на антинацистката Църква в Германия. Още в края на 1933 г. той е заявил несъгласие с "арийския параграф", изключващ от Евангелистката църква на Прусия пасторите от еврейски произход, без да е критичен в онзи момент към Хитлеровото идване на власт. Думите му често са припомняни в САЩ. Струва си да ги цитираме: "Най-напред те дойдоха да търсят комунистите, но аз не бях комунист - и не казах нищо. После дойдоха да търсят социалдемократите, но аз не бях социалдемократ - не направих нищо. После дойде редът на синдикалистите, но аз не бях синдикалист. А после дойдоха за евреите, но аз не бях евреин - и тогава не направих много. После, когато дойдоха да търсят мен, нямаше кой да излезе в моя защита." Не напразно тази "изповед" е гравирана върху стените на музея на Холокоста във Вашингтон и в други музеи и мемориали за Шоа, създадени през последните 20 години в САЩ (във формулировки, които леко варират, защото се държи сметка например за нежеланието да се споменават комунистите като заслужаващи солидарност; или пък когато по редица местни съображения се включват някои преследвани категории, като например католиците в Бостън. Всъщност чрез този текст по някакъв начин се циментира съюзът между еврейската памет за Холокоста - паметта за принадлежност към еврейската общност, по начало белязана от десницата, с "либерални" (в американския смисъл на думата) ценности и с политиката за правата на човека, дошла "от ляво". Ели Визел въплъщава този съюз, събирайки в едно темите за уникалността, непредставимостта на Холокоста и темите, свързани с личния дълг на оцелелия от лагерите и преживял варварството да се ангажира в "хуманитарните" битки.
Съюзът без много трудности е преодолял началните напрежения. За да е възможна по-широка идентификация, е било нужно да се деевреизира Холокостът, или поне да се позволи на не-евреите да бъдат (или да са били) част от него... Оттук идва цифрата 11 милиона жертви на нацисткото начинание за систематично прочистване на цели "етнически групи" - цифра, която има предимството да обхваща и не-еврейските народи, оставяйки все пак на евреите известно мнозинство. Била е лансирана идеята, че не е невинен фактът колективната памет да се структурира около трагедията "Холокост", сама по себе си чужда на американците (пропускайки спомена за избиването на индианците, за дългото мъченичество на негрите и т.н.); че това е изгодна сделка за чиста съвест; че има нещо скандално в изграждането на музея на Холокоста в Мall-a (търговския център), в сърцето на Вашингтон - сакралното пространство на американската демокрация.
Този вид аргументи, казани и мимоходом, досадно напомнят толкова ценената в определена епоха "гледна точка" на крайната левица - във Франция или другаде. Според нея либералните капиталистически общества организират манипулативно въвеждане в употреба на спомена за Шоа, за да направят достоверна фалшивата си толерантност и да приспят съпротивите на онези, които все още успяват да разпознаят голия факт на класовото господство. Веднага трябва да добавим, че отхвърлянето на горните съображения за Холокоста-алиби не трябва да се превръща в претекст за отказ от допускането, че условие за откриването на музея на Холокоста предполага една succes story, която е направила американските евреи "влиятелни хора", докато несигурността, с която негърското население продължава да се сблъсква, го лишава от необходимите средства да създаде един Исторически музей на робството.
Във всеки случай, съпоставянето на общностите-жертви дава основания да се подеме дебат за "уникалността" на Холокоста. Той ще занимава умовете в САЩ от 80-те години (даже преди следващото десетилетие - десетилетие на геноцида в Руанда, на войната в Югославия) да го е направил съвсем спешен. Но базовият механизъм, тясно свързващ паметта за еврейския геноцид с хуманитарната логика, ще се съпротивява. И Америка ще съумее да го накара да работи в полза на идеята, която тя има за себе си: с ефикасност, която може да се оцени, ако се съпостави със смущението и тревожност на израелското общество, от една страна, и с френската неувереност и колебание.
В Израел през 80-те години средите на левите интелектуалци търсят с основание памет за Холокоста, различна от паметта на ултра-национализма, която държавните институции поддържат.
Йехуда Елкана, влиятелна фигура, близка до "пост-ционисткото" течение, човек, оцелял от Аушвиц, ще отправи през 1988 г. апел не да се преконфигурира паметта, а коренно "да се забрави Шоа". Пред лицето на обсесията само политиката на доброволно загърбване би могла да позволи да се напусне омагьосването от спомена, резултат от което е, според Елкана, легитимирането на потискането на другия (в случая - палестинците). Такъв съвет е имал минимални шансове да бъде чут, доколкото в Израел колективното съзнание (както навсякъде на Запад) е приписвало на Шоа все по-широки значения, за да измести на заден план създаването на Израелската държава. Обратно на предишния период, когато израелците са се отнасяли към Шоа като към ключовото събитие, затварящо след две хиляди години "скобата" на историята на диаспората, съставена от низ от преследвания и свеждаща Холокоста до последната брънка от веригата на нещастието. Цяла една среда, движена от опасенията, вдъхновявали политиката на забравата, е признала съществуването на "дълг за памет". Но го е свързала със задължение за по-голяма бдителност към рисковете от националистическа и расистка екзалтация.
Процесът в последно време съвсем не е окуражаващ. Всъщност, ако израелските политици непрекъснато призовават спомена за Холокоста, това е по две причини. От една страна, глобализацията върши своето и влиянието на внесения американски дискурс почва да се усеща. От друга, при положение, че старите основания за създаване на Еврейска държава, съгласувана с ционизма, не са вече така убедителни, идва ред на спомена за Холокоста, за да се продължи започнатото: легитимацията на Израел чрез антисемитизма, използван дотогава главно за външна употреба, сега започва да заема централно място.
Нека съвсем накратко опишем и състоянието във Франция. Колективната памет тръгна от характерните за периода на окупацията двусмислености: първо преобладаваше образът на една съпротивяваща се на немците Франция, после - образът на страна, до голяма степен привърженичка на колаборационизма; за да се стигне до признанието за съществуването на две Франции, и двете напълно реални. По този начин самата памет почти "оздравя", но въпросът за "дълга за памет" (свързан, както в САЩ, с въпроса за правата на човека) става източник на противопоставяния, през които пробиват френските питания за статута на националното и отношението на Франция към външния свят. Тук се вижда дълбоко разделение на нагласите: най-решителните привърженици на изграждането на Европа се уповават на появата на истинско европейско чувство. То трябва да вземе връх над националните принадлежности, като негов главен източник става един вид конституционен патриотизъм, основан върху общата памет за престъпленията срещу човечеството. Привържениците на суверенитета обаче не харесват това и го изобличават като "мода на самобичуването".
Вижда се колко различна е американската ситуация. В залите на музея на Холокоста текстовете, коментарите към образите в аудиовизуалните документи често и пламенно обвиняват американската администрация от 30-те години и от годините на войната. Ролята на този дискурс става по-разбираема, като се има предвид, че на две крачки от този музей Националният исторически музей откровено представя на посетителите платна и епизоди от най-небляскавата американска история (негърският въпрос, антиимиграционните движения, интернирането на японо-американците по време на Втората световна война, и т.н.). А изброяването на колективните грешки служи за още по-решително утвърждаване на "американската мисия". Самата тя се схваща като преплетена с борбата за все по-голямо осъществяване на нормите на демокрацията. Чрез припомнянето на своите минали заблуди Америка заявява волята си в бъдеще да бъде на висотата на ангажиментите, които сама е поела. Франция два века наред е съумявала да създава национално чрез универсалното. Днес Америка държи тайната на тази алхимия.

Морис Криежел
Превела от френски Лиляна Деянова

Морис Криежел преподава история на средновековния и съвременния юдаизъм в Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales.





1 Непосредствен повод за статията е книгата на Peter Novick "Холокостът в американския живот".

















2 Шоа - синоним на Холокост