По изминатия път



Когато става дума за Павел Койчев и неговото творчество, веднага си припомням епизод, свързан със съдбата на една от неговите работи. Припомням си вече далечната 1988 и перипетиите около монтажа, а след това и форсирания демонтаж на скулптурната група "Седнали фигури" пред гарата в Благоевград. Тогава безуспешно участвах в разправиите, които предизвика тази агресивна намеса на общинските власти (в светлината на вчерашните избори за кмет на Благоевград познайте кой беше тогавашният партиен и държавен деребей на града и региона? - б. а.) и от които разправии, разбира се, нямаше никаква полза - скулптурата беше махната. За оправдание на този кретенски акт на изпълнителната власт бяха произведени съответните заклинания, които свикваха "...съда пред широките народни маси..."1 и защитаваха инвеститора (разбирай поръчващата община), окрилен от самочувствието, "...че е прав и хората са зад него..."2
Сега ситуацията се промени само по отношение на факта, че "социалната хипноза" (терминология на Николай Труфешев) е вторачена другаде и "широките народни маси" не тичат по изложби, имайки други грижи. Това не им пречи понякога да вземат отношение по художествени въпроси, но този път в друг контекст. Почти едно десетилетие по-късно цяла една експозиция на Павел Койчев, разположена в градината пред НДК (Coprinae -"Торен бръмбар" - 1995 г.), експозиция забележителна от гледна точка на обем и нестандартни пластически решения, бе разрушена и разграбена - този път обаче като материал за огрев! Като оставим настрана утешението, че изкуството все пак върши някаква работа и задоволява насъщни нужди (и при създаването си, и при разграждането си) и подчертаем поуката, която си е взела администрацията от предишния случай (този път нито поведе в настъпление широките народни маси, нито пък защити автора), резултатът комай е все същият: неуютна среда, в която художникът вмества с усилие пластическия си изказ.
След разказаните епизоди си мисля, че авторът следва дори да е доволен - той не произвежда лековити картини, нито пък работи под диктовката на извънземни сили, не се занимава с хармонизиране на вселената и човешкия род, не включва в работите си кодовете на незнайни от никого формули, които да подобрят параметрите на битието - какво иска повече, да си трае и да работи!
За мен обаче остава един прелюбопитен феномен, който ме гложди по-скоро в теоретичен, отколкото в практически аспект. Става дума за вътрешната нагласа и аргументация, която съпътства появата на творбата, предопределя логиката на нейното създаване и влияе върху излъчването на нейната аура, а оттам и нейното реализиране (на творбата) в социалното пространство. Ако сумираме посочените епизоди (все неприятни), свързани с творчеството на Койчев, и ги съпоставим с другите възможни варианти (споменати донякъде хаотично), струва ми се, ще открием нещо осезаемо, което дава възможност за сравнения и съпоставки.
Първото е, че независимо от предварителната нагласа, работите му, включително и тези, които са извикани на бял свят под императива на директната поръчка, са твърде индиферентни спрямо позицията на т.нар. инвеститор - респективно бъдещата си среда. Това, разбира се, не означава, че всички автори се огъват пред някакви конкретни искания на някакви конкретни инвеститори, макар примери за това да има немалко. По-скоро е обратното: взети в своята цялост, творбите на Койчев бележат еволюцията на личните му търсения, без да може сред тях да отличим онези редки случаи, когато мощната му пластика е била обект на т.нар. инвеститорски интерес и интервенция в пластичната същност на творбата. Авторът се движи, без да се съобразява с една възможност, която гнезди упорито с главата на почти всеки скулптор. А тя е, че всяка творба е и своеобразен проект и оттук - възможност да бъде реализирана като съответно увеличение в голям формат. Това, според мен, е важно и същевременно широко разпространено заблуждение сред колегията, а и поредицата неуспехи са пред очите на всички. (Любопитното е, че тези творби почти не се забелязват от публиката - независимо от разполагането им в активна социална среда.) С други думи, Койчев следва избраната от него посока и не се отклонява от изцяло вътрешната си нагласа да гради формата така, както сметне за добре. В този смисъл той е твърде интровертен тип творец, който едва ли може да бъде повлиян от някакво външно въздействие, включително и от такова, свързано с реализация на творбата му в активно градско пространство. Както обикновено става в художеството, това е двояка ситуация: от една страна запазваш независимостта да отстояваш твърдо възгледа си (избирай или заминавай!); от друга обаче не си в рефлекторната верига, която се включва при наличието на обществена поръчка - инвеститор - монумент - автор ....................... (точките са оставени с цел читателят да ги попълни като формуляр с име на автор, а попълнените изрезки може да се пращат в Софийската голяма община, за да може инвеститорът да разбере "...че е прав и хората са зад него..." - по вече цитирания текст).



Вторият момент е, че пластиката на Павел Койчев по начин на разработка, стилистика и нагласа е голямоформатна и тук без колебание бих посочил автора като единствения ни скулптор, който работи изключително и само с такава настройка. Впрочем изложбата му на "Раковски" 125 е уникална включително и с това, че представи развитието му на творец с работи, които в повечето случаи са умалени реплики на негови творби. Това вече следва да ни държи нащрек. Всъщност какво предлага Павел Койчев с тази експозиция, странно и неслучайно внушаваща атмосферата на скулптурно ателие? Той не ни кани в собствената си лаборатория - мястото, където се ражда творбата. Това не е принципът на "отвореното ателие" - идея, която, допускам, би го хвърлила в паника само при мисълта, че върволица хора крачи, оглежда, пипа, коментира и се озърта в мястото, където той е сам и държи да бъде изолиран от света. Очевидно идеята за създаването на стелажите, грубовато приютили репликите (с малки изключения оригинали) на работи, създадени между 1974 г. ("Човек с налъми") и 1997 г. ("Доли" - клонираната овца - б.а.) е друга: без съмнение властва идеята за някаква ретроспекция на изминат път и реализирани намерения. Но в характера на самото представяне има нещо особено, което звучи дори иронично от гледна точка изявата на един неистов стремеж към пластичност: изложбата е смалено копие, мащабирана реплика на нещо много по-голямо и цялостно. Струва ми се, че авторът е натикал в иначе най-просторната експозиционна зала на столицата не толкова плодовете на десетилетните си усилия (какво му пречеше да направи това по един виртуален начин или в много по-умален вид?), колкото идеята за собственото си стриктно придържане към определена форма на артистична стратегия и поведение. Подчертавам нарочно усилието не толкова по вмъкването на работите в залата, колкото борбата за намаляване на формaта в необходимата пропорция. Каква да бъде тя? - е въпрос може би риторичен за зрителя, но отговорът му е належащ за автора. Защото прекаленото намаляване на формата отнема от мощта на пластичната визия и работите на Койчев биха изглеждали като дребни неолитни идоли. Следователно залата трябва да е достатъчно притеснена и да се пука по шевовете си, защото събраните творби изпълват пространството и времето на неговите десетилетни търсения в големия формат. Същевременно наблъсканите със скулптура стелажи запазват внушението на случайното съжителство между творби, създадени в различни периоди и намиращи се в обичайния артистичен безпорядък на ателието - без систематика, без подредба, едно съжителство, родено от случайния жест на поставянето им една до друга. Именно тази според мен търсена случайност при подредбата на работите, както и тяхната сравнителна еднаквост като реплики спрямо произведения с много по-различни размери внасят особената оптика в цялата експозиция. Оразмерените реплики се превръщат в нещо като мащабно нивелиране на творчеството на автора - не като пластичност, а именно като физически параметри, което създава ново и цялостно излъчване на експозицията. В този вид и този мащаб тя е като част от гигантско ателие, пълно със скици на авторови идеи - такива, каквито намираме в повечето скулптурни ателиета на цялата колегия. С едно много важно допълнение - гигантизмът на скиците и стелажите превръща автоматично зрителите в истински гъливеровци, при това във варианта, свързан с невинаги приятните приключения в страната на великаните. С други думи, Павел Койчев е извършил нещо решително различно и ново, което този път засяга самата експозиционна тъкан: от опит за представяне на определена ретроспекция - част от творческата практика на автора, изложбата се превръща в отделна и еднородна художествена творба (ако щете инсталация). В нея властва единен и цялостен замисъл: тотално демащабиране и промяна на пропорциите между зрител - зала - творба. Новото този път не върви в посока на обичайното и прекалено баналното съотношение, в които зрителят се търси като основна и най-значима единица, а наопаки - цели превръщането му в подчинена част от тези пропорционални отношения. Според мен това хрумване е великолепно. То връзва цялата изложба като смисъл, защото показването на сравнително еднакви експонати от разномащабни творби не е в състояние да замени монументалния оригинал, нито пък задоволява по отношение излъчването на автентичния материал. (Тук става дума за стиропор, а не за бронз). С малките изключения на оригиналите, работите не са авторова подготовка за увеличение и ми се струва, че са правени специално за случая - и това също е част от идеята за изграждането на една цялостна композиция. Резултатът е изключително странен и интелектуално изтънчен - инсталацията (позволявам си да я нарека така) съдържа на практика цялата информация за хронологичния път и последователност в създаването на творбите на Павел Койчев. Елементите на инсталацията репликират съответните оригинали, но същевременно са достатъчно различни - те подсказват за нещо, което се намира навън и е достатъчно различно в своята категорична установеност, съществува в друга среда и място. Отделните части - творби на инсталацията, напомнят за оригинала, но същевременно са различни, имат характер на скица, но са достатъчно големи и завършени, за да бъдат самостоятелни; те са подредени случайно или хаотично, защото са само етап от развитието на пластична идея, но са и достатъчно силни като пластика, за да имат качествата и на самостоятелна работа. Ако трябва да бъда съвсем краен, изложбата на Койчев е своеобразна пластична направа на каталог, който е много голям и ние се разхождаме във него, вместо да го разлистваме. Предимството на това хрумване е повече от очевидно, защото този същевременно каталог-ретроспекция и нова творба действа смазващо - тук налице са материалната категоричност и очевидността на мащабното конструиране. Без да преувеличавам, струва ми се, че това е може би единственият досега случай в съвременното ни изкуство, при което автор решава проблем, при който целостта на една художествена творба (настоящата изложба) зависи в буквалния, а не преносен смисъл от онова, което той е правил преди това. И ако цялата рефлексия на скулптурната ни мисъл и творческите терзания се движат в посоката от малкото към голямото - постепенен процес на натрупване и увеличаване, тук е обратното: излелите се в пространството на големия мащаб форми се концентрират в по-компактни измерения. Този обратен път не ги превръща в кавалетни творби - те и не настояват да са такива. Съжителството им по стелажите, освен своята чисто информационна страна, има ефекта и предназначението на детайла в цялостната творба. Но това не е и пъзел, в който всяка част е незаменима и без точното й поставяне на място не се получава цялостна картина. Частите на творбата-експозиция-инсталация са организирани на друг принцип. Това са отделни елементи-творби, които вече съществуват и репликирането им в по-малък мащаб е безотносително тяхното битие. Те не стават по-различни, нито пък се реализират единствено и само като присъствие в по-голямото цяло. Не се и компрометират като оригинал. Напротив, използването им в последната експозиция на Павел Койчев е в руслото на една особена авторефлексия, която визира собственото му творчество, но същевременно притежава всички качества и на новосъздаващо се автономно произведение. Това е ново и по същество качествено различно като начин на мислене и нагласа авторово усилие, което досега не е демонстрирано пред публика. Поради това намирам, че експозицията, която той ни представя - въпреки привидната ретроспективност - е нещо съвършено ново и непознато. Това е един от най-големите комплименти, които мога да изрека по повод изложбата на Павел Койчев.

Борис Данаилов


Борис Данаилов е изкуствовед, специалист по история и теория на изкуството, както и по история и теория на културата.

За новата експозиция на Павел Койчев в галерия Райко Алексиев































1 Вж. статията на Николай Труфешев "Кой е прав", в. "Народна култура", бр. 24 от 10 юни 1988 г.

2 Пак там