Клаус Линбахер и другите

Концертът на Софийската филхармония миналия четвъртък премина под знака на Виенската музикална история: в програмата намериха място произведения, писани в последните три века. Този вид възглед за концертна програма почти винаги "излиза", стига да има и кой да го защити интерпретаторски. В случая нещата бяха фифти-фифти, както казваме сега на евробългарски. Най-интересната фигура бе тази на гостуващия диригент Клаус Линбахер. Сравнително млад диригент, той не само е много добър музикант и професионалист, но и диригент-артист, който има под ръка достатъчно много ресурси за показване и израз на музиката.
Програмата бе повече от класическа, но почти несвирена от нашите филхармоници. Симфонията от австрийския композитор Райнер Бишоф прозвуча сравнително сглобено - творба, сякаш писана в 20-те години на миналия век под знака на учителите. Доста тягостно бе впечатлението от Втория клавирен концерт на Бетховен (солистка Мария Принц). Бе повече от очевидно, че за голяма част от оркестъра, т.е. за по-младата, това беше напълно ново произведение. В точността, яснотата и стройността на фактурата твърде ясно се откроиха липсата на баланс, общото, ансамблово познание за стилово фразиране и слаб, лишен от енергия и интензитет звук. Все пак навиците в определен стил се добиват за малко по-дълго време от 3-4 репетиции с гастролиращ диригент. Солистката Мария Принц ни въведе в традициите на позабравеното домашно музициране - в класическия уют на стария виенски салон. Тъкмо такъв бе характерът на нейната визия за концерта. А на тази сцена точно и с този оркестър са звучали доста по-интересни интерпретации на Бетховенова музика, с много повече енергия, заряд и личностно музикантско присъствие.
Доста по-интересна бе втората част на концерта с отново рядко свирената у нас Трета симфония на Шуберт, където усилията на оркестър и диригент дадоха малко по-обнадеждаващ резултат най-вече с по-освободеното музициране и ясната взаимовръзка с маестрото на пулта, който правеше всичко възможно, за да изтръгне повече звук и повече нюанси от състава. Кулминацията на усилията му дойде във финалната творба - симфоничната сюита "Кавалерът на розата" от Рихард Щраус, където оркестърът най-сетне зазвуча, придоби собствената си физиономия и откликна почти пълноценно на всичко, което му искаше Линбахер. Солистите сред дървените духови бяха на равнище - и флейтистът Георги Спасов, и обоистът Ясен Енчев (прекрасен!), и кларинетистът Пантелей Пантелеев. Не така седят нещата с корните, а както се знае, Рихард Щраус като син на валдхорнист много ги уважава в партитурите си. Но Клаус Линбахер бе в стихията си. Този диригент с великолепна пластика изигра, изтанцува, показа мимически и повече от вдъхновено хвърли толкова енергия в изпълнението на Щраусовата пиеса - сякаш животът му зависеше от това. Мисля си, че ако другите музицираха поне с част от неговия капацитет, концертът би бил доста по-различен.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо