Екстремният Махмалбаф
Разглеждаме ли филмите на Махмалбаф, най-добре е да забравим всичко, с което вече сме свикнали да свързваме понятието "иранско кино". Най-вече защото в неговия авторски поглед няма нищо задължително. Всеки постулат е изключение и всяко изключение - закономерност. Режисьор на моментната хрумка, той нагъва, преплита, разцепва текста и контекста като земни пластове при трус.
В началото на всеки от своите филми Махмалбаф повежда зрителя по привидно познат път, за да го накара още в следващия миг да нагази в неочаквана кал, както прави с героинята си от "Актьорът". Ако се хванем на тази уловка, можем да открием следните паралели: скитанията на бащата и момченцето по улиците на Техеран в търсене на работа от "Велосипедистът" репликират "Крадци на велосипеди" на Виторио де Сика, "Бракът на благословените" екстремно напомня "Роден на 4-ти юли" на Оливър Стоун, а темите и похватите от "Имало едно време кино" са вече използвани от Бъстър Кийтън в "Младият Шерлок Холмс" или от Уди Алън в "Пурпурната роза от Кайро". Пишем това и вече си представяме как мустакатият иранец доволно потрива ръце.
Независимо дали разказва в натуралистичен стил ("Бракът на благословените"), дали прави завой в посока към реализма ("Велосипедистът") или пък сладкодумно разказва приказка ("Имало едно време кино"), Махмалбаф търси екстремността, в която конкретните изразни средства се преплитат и размиват в дивашката вакханалия на визията. Способен за минути да забърка фиеста от истерия, каламбур и философска драма, авторът подхвърля зрителя в бурята на страстите, само и само за да го стисне за гърлото до пълно задушаване, а пък две минути след това вече прави смешни гримаси, за да го разсмее.
Сред деветте негови филма, представени в ретроспективата (трябваше да бъдат единайсет, но "Хляб и цвете" и "Денят, в който станах жена" не пристигнаха) нямаше два, които да си приличат. Все пак налице са свързващи елементи, малки ключета, чрез които можем да открехнем вратата към общото във филмите на Махмалбаф. На първо място е мотивът за свободата и, съответно, липсата на такава. Решетки, врати, стени и прегради затварят пространствата във всеки от филмите му. Из тях скиторят неговите герои, все чужди на заобикалящата ги среда и все в обречен сблъсък с нея: афгански бежанци, душевно болни, недъгави, просто самотници... Те са рицари без броня, които с телата си защитават обсебилата ги идея. И това ги прави по-малко самотни.
Друг свързващ елемент в киното на Махмалбаф са сюрреалистичните детайли - футуристичният дом на героя от "Актьорът", султанът, който се изживява като крава и яде филмова лента вместо сено ("Имало едно време кино"), пощальонът от "Вратата", който държи да връчи писмото на човека, помъкнал вратата на гърба си, само защото на вратата има номерче.... Изпъстрени с гениални епизоди, филмите му се лутат от противното към приятното, от грозното към красивото, а зрителското усещане се доближава до това на случайния посетител в научна лаборатория, който вижда прекалено много несполучливи експерименти и твърде малко успешни резултати.
Все пак продукцията на експериментална лаборатория "Мохсен Махмалбаф" може да се раздели на три периода. Ранен (бихме го нарекли тренировъчен), когато иранският режисьор още търси собствения си език; зрял период - когато филмите му добиват световна слава, и нов период от последните години, който започва след паузата между "Хляб и цвете" и новелата от "Приказки от остров Киш".
"Първите ми филми бяха доста крайни", признава режисьорът. Най-ранният филм на Мохсен Махмалбаф, представен в ретроспективата, е "Бойкот" (1985) с участието на бъдещия режисьор Маджид Маджиди ("Деца на рая", "Цветът на Бога"). Еклектиката, характерна за цялото творчество на Махмалбаф, особено силно се изявява в ранните му филми. "Бойкот" не прави изключение. Налагането на психологическа социално-политическа драма върху епизоди с явна жанрова определеност, води до конфузното чувство, че във филма има нещо сбъркано. Но не е така. Жаден експериментатор, Махмалбаф се впуска в дива гонка по следите на обикновения човек, когото обстоятелствата са нарочили за герой. Фатализъм, комунизъм, затвор, революция и религия, преминават от естетиката на американския телевизионен трилър през иранската битова драма, с лек завой в екшън-преследване, за да завършат в спокоен ритъм пред смъртта.
В "Уличният търговец" (три новели) могат да бъдат намерени препратки към Бунюел, Хичкок и Де Сика. В първата "Щастливото дете" (по разказ на Алберто Моравия) родители (братовчеди) имат вече четири деца с увреждания и се опитват да подхвърлят новороденото пето, за да не стане като другите. Зрителят се лута между смеха и отвращението, за да бъде отведен от неумолимия Махмалбаф на финала в директен цитат от "Изроди" на Тод Браунинг. Във втората новела "Раждането на старицата" се набиват в очи препратките към "Психо" (бялата коса на старицата, люлеещият се стол, образът на сина като форсиран вариант на Норман Бейтс). Брилянтната сцена, в която лудият син заглушава с тромпет и тенджера от прозореца виковете на присмехулната тълпа, събрала се на улицата, не може да превъзмогне липсата на ритъм и ясна авторска позиция. Новелата "Уличният търговец", заснета в естетиката на телевизонния екшън, ни представя визионите на свидетел на мафиотско убийство, гарнирани с прекален натурализъм - заколение на овен в кадър например.
"Реалността е затвор за твореца" е мотото от зрелия период на Махмалбаф, който започва с "Велосипедистът". В този реалистично-метафоричен, близък до притчовостта на Киаростами филм, авторът завърта педалите на пълна скорост в състезание с големите майстори на киното. Афгански бежанец обикаля улиците, за да спечели голяма сума пари, необходими за лечение на болната му съпруга, като накрая се принуждава да кара велосипед без почивка в продължение на седмица - простата изходна ситуация тук прераства в химн за човешкия триумф над обстоятелствата (в същото време комерсиалните маргинали оглозгват същия този триумф, оставяйки на героя единствено моралната победа). Осезаемо предаденото въртене в кръг, близките планове на лицето на велосипедиста, клепачите, подпрени с кибритени клечки, за да не се затворят в момент на слабост - изчистените образи от този филм се запечатват задълго в съзнанието, както и подобава на шедьовър. През 1989 - годината, в която на екран излиза "Велосипедистът", Махмалбаф снима и "Бракът на благословените". Чрез познатия ни вече еклектичен подход навлизаме в травмата, наречена живот, през погледа на току-що изписан от болницата ветеран от войната с Ирак, който се опитва да събере остатъците от съзнанието си и да започне отначало, но се сблъсква с обречеността на порива. Не ще му помогне нито годеницата, нито богатото й семейство (великолепно представено чрез един и същи повтарящ се кадър от вестибюла на богаташката къща, в който празните диалози вървят на фона на сапунени балончета, раздухвани от слабоумния брат), нито възложения му фоторепортаж (от стотината отблъскващо натуралистични снимки, фиксирани от Махмалбаф със стопкадри, публикуват само един случайно заснет слънчоглед). Не успял да намери своето място в цивилния свят, героят бяга от собствената си сватба, за да се върне в болничното отделение. А там пациентите играят на война.
В "Имало едно време кино" Махмалбаф се занимава с отношенията: изкуство - цензура, публика - изкуство, изкуство - творец. Безименен герой, наречен просто "Кинематографиста", се сбогува със своята любима Атие (бъдеще) и се отправя на пътешествие из миналото на иранския филм. Преплитанията между документална фикция и фиктивна документалност, както и прескачанията на герои от едната в другата, взривяват стандартния наратив, за да му придадат привидно необуздана хаотичност. Забавените танцувални каданси, които фиксират преходите между годините, забързаните бурлескови каданси, преплетени с повтарящи се ситуации от черно-бели ирански филми (основно "Девойката от Лорестан"), автоцитатите от "Велосипедистът" (един път включването на героя от филма, който пристига на колелото си в помощ на Кинематографиста, и втори път - самият Кинематографист, който дърпа количката с такъмите си и обикаля в кръг, а глас зад кадър обявява "Той е осъден да заснеме "Девойката от Лорестан"!"), близо десетминутният епизод на негледаема прожекция (баба се опитва да вдене конец в игла), в който се следи реакцията на публиката, са споени с умело втъканите в стилната черно-бяла визия парчета от стари ленти. Те на свой ред тръгват от документални кадри с иранския шах на световното изложение в Париж през 1900, за да завършат с епизода-рефрен от "Къде е домът на приятеля" на Аббас Киаростами. За преход между черно-бяло и цветно изображение служи метафората на Ислямската революция - хора пред врата в пустинята. Въпросът им е "Какво е кино?". Отговорът - кадри от най-прекрасните ирански филми, създадени в последните петнайсетина години.
Явно повлиян от успеха си, Махмалбаф отново се захваща да прави кино за киното. В "Актьорът" иранският актьор Акбар Абди играе проекция на самия себе си. "Искам да се снимам в хубави филми" е лайтмотивът-вопъл на героя, принуден да играе празни роли, за да издържа финансово капризите на жена си. С тази приятна закачка леко усмихнатият (под мустак) Махмалбаф подхваща зрителя за ръка, за да го хвърли отново в безумния си световъртеж от непроследими гегове, крайна истерия и документирана лудост. Без удобната дълбочина на "Имало едно време кино", зрителят е поставен в ситуация, в която от него се изисква да се гмурка за бисери във вана или просто да се остави на недотам приятната смяна на топлата вода със студена и обратно. Филм, на който всичко му е в повече - и обратите, и мелодрамата, и хуморът, и истерията.
За съжаление, в ретроспективата не беше представен "Хляб и цвете" (1996) - последният филм на Махмалбаф от този условен втори период. Известно време той е преподавател в собственото си филмово училище, за да се завърне на екран с новелата "Вратата" от "Приказки от остров Киш" (1999). Сборникът от три новели е продуциран от хора, инвестирали в Киш, с идеята да вдигнат рекламен шум около острова. Махмалбаф приема поръчката и се впуска в поредния експеримент. Дървена врата, жълта пустиня, синьо небе, трима водещи актьори (най-вероятно натуршчици), яре, десетина епизодици и впоследствие - лодка и море. Това са перото и белият лист, чрез които в двайсет минути Махмалбаф разказва притча почти като виц, преплитайки мита за Сизиф с мотива за пътя.
Паралелно с "Вратата", Махмалбаф заснема и първото си дигитално видео. Без актьори, в документален стил, визуалното есе "Изпитание за демокрацията" плавно и небрежно обхожда естетическите и политическите пристрастия на режисьора. Камерата се включва по време на снимките на "Вратата", проследява непосредствен разговор върху същината на киното, след това умело жонглира с визия и текст (например с микрофон и високоговорител на плажа режисьорът учи чайките да летят). "Изпитание за демокрацията" е едно от най-силните отрицания на киноиндустрията и манипулацията изобщо.
"Кандахар" е последният засега филм на Махмалбаф. Обагрен в ярки политически краски, първият полу-англоезичен филм на режисьора е правен доста преди названието "Афганистан" да стане част от ежедневието ни. В стремежа си да популяризира афганската кауза на достъпен универсален език, Махмалбаф е попрекалил с компромисите. Въпреки някои точни попадения (дъждът от протези, училищата с две дисциплини: корана и "Калашников", гримирането изпод чадрито) и няколкото наистина впечатляващи в цветово отношение кадри, сълзливо-мелодраматичният гръбнак на сюжета се огъва под тежестта на английската реч и фабулната тавтология. Приет добре във фестивалния свят поради актуалното си звучене, "Кандахар" трябва да бъде разглеждан по-скоро като свидетелство за неуморимия дух на Мохсен Махмалбаф, отколкото като сериозно филмово постижение.
"Дивото дете" на иранското кино бомбардира българския зрител с материализираните си на лента видения, копнежи и страхове, които добри или не чак толкова, неизменно носят в себе си предизвикателството на експеримента, на играта... А филмите на Мохсен Махмалбаф са именно игра - той се заиграва със себе си, с публиката, с цензурата, с проблемите на иранци, афганци, изроди, луди...
"Възнамерявам да заснема римейк на "Нанук от Север" - споделя режисьорът. Няма съмнение, че за човек с неговата страст към новото и различното това не е непосилна задача.

Никола Бошнаков
Димитър Таралежков



Никола Бошнаков и Димитър Таралежков са студенти II курс по "Кино и телевизия", департамент "Кино, реклама и шоубизнес" в Нов български университет.
Мохсен Махмалбаф (1957) е от онзи тип творци, които ако не се занимаваха с изкуство, биха поставяли бомби и правили революции. И не, че не е правил. Още петнайсетгодишен, Мохсен става член на анархистична група срещу режима на шаха, две години по-късно е прострелян и арестуван след схватка с полицай. След четири години в затвора, които Махмалбаф прекарва в самообразование, той се отдръпва от политиката и насочва неизтощимата си енергия към киното и литературата. Най-екстремната личност в иранското кино, Махмалбаф е поставян от критиката на равна нога с режисьора-емблема на иранското кино Аббас Киаростами. В рамките на Шестия София Филм Фест имахме възможност да видим ретроспектива на Мохсен Махмалбаф.