Бай Ганьо като актьор

В българската театрална история Алековият "Бай Ганьо" отдавна си има своя "глава". Сценичните му интерпретации са се движили в диапазона между утвърденото разбиране на образа като еманация на простащината и закъснялото европеизиране на българина, и тълкуването му като смешен, но опасен и вреден социален тип. Има, разбира се, и други интерпретации - тук ще спомена заради пловдивското представление само тази например на Христо Христов в пловдивския театър (1967), където Бай Ганьо се играе от Цвятко Николов като смешен, но и зловещ образ, в опит за социално-психологическа гротеска. Пиесата на Георги Данаилов "Господин Балкански" през 80-те провокира "вълна" от постановки. Тази повече от кратка справка има за цел само да напомни, че всяка нова интерпретация на "Бай Ганьо", иска или не иска, подема един вече съществуващ в историята ни "разказ" на неговото представяне.
Спектакълът на Пловдивския театър е отново по пиесата на Георги Данаилов, но с името "Bai Ganyo". То перифразира стария въпрос: станали ли сме европейци или пак не сме до там?, ако само името е изписано на латиница върху визитната картичка, която BG носи вече по време на своето пътуване. В интерпретацията на режисьора Бай Ганьо запазва класическия си образ на фамилиарния, безпардонен жизнен простак, макар вече без класическите потури и все пак "не дотам". Bai Ganyo тук е главно актьор.
Спектакълът е построен като комедия на ситуациите. Ясните характерни образи, актьорската сръчност в очертаването им, познатите на публиката ситуации и "крилати фрази" гарантират а'приори успеха на спектакъла. Гочоолу и Дочоолу (почти огледален образ на Гоголевите Добчински и Бобчински) са изиграни фарсово и особено чисто е изпълнението на Стоян Миндов. Изобщо средата на Бай Ганьо е представена изцяло фарсово. Рискът в подобно представяне идва винаги от умението да се удържа границата, отвъд която играта прекрачва във вулгарното, в лесно импровизирания плосък виц или откровено пошлото. Не бих казала, че в пловдивския спектакъл тази граница навсякъде е ясно поставена и удържана.
Интересното е в начина, по който е показан самият Бай Ганьо. Николай Урумов го представя като чист "играч". Той играе ту шут, ту енергичен, адаптивен актьор, ту режисьор, който показва как трябва да се играе представлението (на политиката у нас) - зависи от ситуацията. Така образът загубва класическата си селска недодяланост и "олеква", става просто "роля". Във всяка ситуация той влиза като на сцена като актьор-звезда пред своята публика и тази "театралност" на неговото поведение е на места дори преекспонирана (като оперното изпълнение в сцената с хазяйките на Бодков). Провалът на Байганьовия "сценарий", в играта с вече депутата Бодков, Урумов изиграва не само като "режисьорски" провал на създадения от него спектакъл, а и като тежка загуба на централната роля.
Накратко, интересното, в инак лековатото представление, е показването на актуалния тип Bai Ganyo от Николай Урумов чрез логиката на едно инструментално игрово поведение, слепвайки го чрез различни "роли", чрез видимата спектакуларност на действията. Бай Ганьо е само социална роля. В неговия "спектакъл" е важно само да си добър "актьор". "Тук съм, ваш съм", както се казва винаги на финала.

Виолета Дечева














Реплика
от ложата

Bai Ganyo от Георги Данаилов,
по мотиви от Алеко Константинов. Сценичен вариант и постановка Петър Кауков, сценография Веселин Ковачев, музикална картина Петър Кауков и Стойо Попов. Участват Николай Урумов, Георги Вачев, Стефан Бобадов, Стоян Миндов, Георги Василев, Елена Кабасакалова, Румена Георгиева, Стоян Сърданов, Ивайло Христов, Мариан Бозуков. ДТ - Пловдив. Премиера 18 октомври
2001 г.