Още по въпроса
Защо сме такива?
В началото на ХХI век ние, българите, ставаме все по-безразлични към своето минало и все по-чувствителни, дори болезнено чувствителни към проблемите, с които ежедневно се сблъскваме. Задъхваме се в стремежа си да оцелеем, все по-малко опори за живот търсим в традиционните ценности и все по-безпомощно се лутаме в постмодерната безпътица. Така неусетно започваме да се самоотричаме. Самоотричаме се като нация, като държава, като минало и като настояще. Перспективата за европейска интеграция, която политиците ни чертаят в по-близко или по-далечно бъдеще, не ни стопля особено, а и като че ли с всеки изминал ден намалява вярата ни в нейната осъществимост. Защо? Дали причината не е в дълбоко вкоренения ни комплекс за непълноценност, подсилван през последните дванадесет години от тоталното отрицание на близкото минало, на което изцяло се вменяваше вината за днешното донякъде високомерно отношение на страните от Европейския съюз към нас? Доколко тези, които настървено отричаха, всъщност познаваха това минало? Убедителна ли е днес тезата, че забравата на четирите десетилетия държавен социализъм ще ни направи по-европейци, по-модерни, по-приемливи за по-развития западен свят? Може ли всъщност Европа без част от себе си - без България и другите източноевропейски страни? Европа иска да е обединена, а пътят към обединението минава през желанието за себепознаване или поне в събуждане на импулса за себепознание и през желанието за опознаване на другите.
Това са най-общите въпроси, които книгата на Искра Баева "България и Източна Европа" (издателство "Парадигма", С., 2001 г.) поставя и най-съществените послания, които отправя към съвременните българи. На читателя е предоставено едно изследване-мозайка на най-значими или по-малко проучени в науката процеси и събития, което впечатлява както с професионалната вещина и задълбочено отношение към детайла, така и с поставянето на конкретните проблеми от историческото развитие на България, Полша, Чехословакия през втората половина на ХХ век в източноевропейски и в общоевропейски контекст. Нещо повече. Това е поглед към историята от днес към миналото, поглед, който търси генезиса на редица съвременни проблеми в предхождащите десетилетия, в отминалите столетия и дори, когато се налага, в началото на първото хилядолетие.
Книгата на Искра Баева е написана със самочувствието на човек, който спокойно може и назовава предимства и недостатъци, постижения и провали, перспективи и безперспективности на собствената си страна и от тази позиция възсъздава отминалата действителност спокойно и без комплекс. Във всяка студия има и съзнанието за реалното ни място в съвременния свят, има и социална психология, отграничават се реакциите на различните социални групи, представен е човекът и неговият стремеж да се адаптира към обществото и същевременно да се отграничи от него, отстоявайки по специфичен начин правото на индивидуалност. Този подход внушава чувството за всеобхватност и цялостност, без авторката да е заявила изрично претенция за това.
Студиите са подредени проблемно-хронологически, но концептуално-обобщаващи изследвания като "Европейско и неевропейско в Източноевропейския социализъм. Българският случай" са последвани от конкретни разработки на - на пръв поглед - не толкова значими, с оглед разкриване същността на държавния социализъм, проблеми - "Българи в недалечната чужбина (българи в Източна Европа през първите години след Втората световна война)". Така политиката и политическото разширяват своите параметри, подсказват, че от процеса на себепознание не може да се изключва нито една група от българската нация, без значение дали тя живее в границите на държавата или отвъд тях.
Панорамният поглед към социополитическото ни развитие през втората половина на ХХ век е невъзможен без проследяването на ролята на съветския фактор в България и Източна Европа, проблем, който неизменно присъства във всяка отделна студия. Но той би бил твърде едностранчив, ако липсваше и погледът към нас отвъд "желязната завеса", в книгата на Искра Баева представен чрез документите на ЦРУ от 50-те години (за следващия период американските архиви още не са разсекретени).
Eдин от най-щекотливите въпроси, който беше широко дискутиран в публичното пространство през посткомунистическия период - въпросът за т. нар. 16-та република - е представен документално-прецизно и същевременно анализиран обективно-научно в студията "Сближението" между България и Съветския съюз (1963-1973 г.)". И тук се вижда как за авторката това е процес, а не инцидентен факт, който може да бъде тълкуван извън контекста на времето и целите, които преследва българската политическа класа начело с Тодор Живков. За читателя става ясно, че зад идеологическите постулати, зад клетвите за вярност и любов към СССР и КПСС, зад облеченото в думи национално предателство прозира прагматизмът - с цената на всичко да се извлекат конкретни икономически дивиденти, да се получат стотици милиарди рубли, необходими за стопанското укрепване на България.
Последователна в подхода си да разглежда ключови събития от близкото минало не заради самоцелното историческо знание, а за да помогне на съвременника да разбере и опознае по-добре извървения преди него път, да му помогне в процеса на себепознание и бъдещо себедоказване, Искра Баева отделя специално внимание на българското отношение към реформите в Чехословакия през 1968 г. Въпросът за участието на наши войски при потушаването на "Пражката пролет" беше един от най-емоционално дискутираните през първите години след падането на Берлинската стена.
Настойчиво се насаждаше чувството за общата ни вина като нация за тази интервенция, което подсили още повече комплекса ни за непълноценност, носен и без друго заради присъщите ни търпение и послушание - основни национални характеристики, с които обикновено си обясняваме липсата на организирана съпротива срещу комунистическата власт. В студията "България и "Пражката пролет" 1968 г." ясно е показано, че решенията се вземат от партийното и държавно ръководство начело с Тодор Живков, че никой не пита обикновените българи и дори нещо повече - взети са всички мерки обществеността да получава едностранчива информация за случващото се в Чехословакия, а критичната част от българската интелигенция да бъде по категоричен начин сплашена.
Проследяването на "Циклите в историята на Чехословакия" има не само познавателен за българската публика характер, а и дава едно от съществените обяснения за липсата на последователна организирана съпротива у нас срещу диктаторските режими. Индиректното внушение е, че досоциалистическото развитие на Чехословакия и България е твърде различно, че докато чехи и словаци имат знамето на Първата си република (1918-1938 г.), време на последователно демократично развитие, то в същото това време българите преживяват два държавни преврата и една своеобразна гражданска война. Това е твърде значим исторически факт, който трябва да се има предвид, когато оценяваме себе си в съпоставителен план с другите източноевропейски страни.
Към подобни разсъждения ни провокират и студиите, посветени на кризисни моменти от историята на Полша след Втората световна война: "Църквата в спор с държавата за полския Millennium през 1966 г.", "Полският март 1968 г.: властта срещу интелигенцията" и "Полските работнически вълнения през декември 1970 г. - предизвикателство срещу системата". Както самите заглавия подсказват, лайтмотивът в тези изследвания е съпротивата на различните социални групи в полското общество срещу комунистическия режим, проследен е трупаният опит през годините в организиране на публични политически действия, подготвил полското общество за промените след падането на Берлинската стена.
След като на читателя е поднесена обилна фактологическа информация, след като внимателно, но настойчиво и с нарастващ интерес той е преведен през почти целия период на социализма, период, известен още и като години на "студената война", години, през които Изтокът и Западът се противопоставят един на друг; след като по този начин общоевропейският и източноевропейският фон са положени, а публиката е подготвена да разсъждава в дълбочина върху въпроса "Защо сме такива и какви всъщност сме днес?", Искра Баева пристъпва към заключителния акорд.
"Из историята на българското дисидентство - Общественият комитет за екологична защита на Русе и властта" поставя едновременно болезнения, но и твърде значим (тъй като засяга самочувствието на съвременника) проблем - проблемът дисидентство и гражданско общество.
Дискусиите по тази тема продължават и днес. И днес не стихва спорът между двете противоположни тези: едната, която приема за дисидентско поведение само това на отделни граждани, които открито са се противопоставяли на комунистическата власт и идеология и съответно са репресирани за тази си дейност, и втората, която акцентира върху организираната форма на съпротива и лансира идеята за голямата закъснялост на дисидентското движение у нас. Искра Баева е основен изразител на последната теза. Тя предпочита доказателствената сила на историческите факти и именно поради това разглежда документално зараждането, дейността и забраната на първото неформално движение, създадено през март 1988 г. под формата на екологичен комитет, който официално си поставя за задача да оглави възникналото вече спонтанно движение на русенската общественост срещу замърсяването на града от Химическия комбинат в румънския град Гюргево. Начело на организацията застават видни български интелектуалци, те правят опит за официална регистрация на комитета, но получават отказ от властта, предизвикват силно раздразнение и безпокойство в ръководството на БКП, което от своя страна пристъпва към разтуряне и забрана на организацията. Искра Баева проследява поведението на отделните дейци при разговорите, които се водят с тях в Секретариата на ЦК, показва и всички механизми, които управляващите използват за оказване на натиск и за овладяване на ситуацията. Тя е категорична в извода си, че дейците на Обществения комитет за екологична защита на Русе са достойни хора, които допринасят твърде много както за освобождаването на голяма част от българите от страха, така и за тяхното събудено желание за противодействие месеци преди промяната на 10 ноември 1989 г. Тази констатация е и израз на гражданска позиция от авторката, както и опит за аргументирано противопоставяне на лансираната теза, че в края на 80-те години е било по-лесно и по-безопасно да си другомислещ, тя е и опит да се опровергае твърдението, че дисидентските организации от това време са възникнали не без участието на хора от Държавна сигурност.
Спорът за българското дисидентство вероятно още дълго ще се води както от специалистите, така и от по-широката общественост. Именно поради това ми се струва уместно да отбележа, че освен двете крайни позиции, има и трета. Тя слага ударението върху другомислието на част от българските интелектуалци, които в продължение на повече от три десетилетия отстояват почтена творческа и гражданска позиция, отправят нравствени и политически послания към българите, като по този начин последователно през годините държат будна гражданската съвест, действат разкрепостяващо върху мисленето на хората и формират критично, дори негативистично отношение към системата на държавния социализъм, чийто крах става все по-осезаем през втората половина на 80-те години на ХХ век.
Книгата на Искра Баева завършва с критично-аналитичен и в известна степен прогностичен анализ на Българската социалистическа партия през последните дванадесет години. Задълбоченото разкриване на лутания и грешки, на сполуки и несполуки на БСП - на власт и в опозиция - още веднъж показват, че Искра Баева е модерен историк, който не само е убеден, че отминалият ден е вече история и заслужава вниманието на изследователя, а и обективен учен, който умее да застане в ролята на наблюдател и да оценява максимално безпристрастно съвременното социополитическо развитие. "България и Източна Европа" определено е книга-послание към съвременниците. Тя деликатно, но убедително призовава да опознаем по-добре себе си, да имаме вярна представа за своето минало и настояще, да спазваме мярата в критиките и възхвалите, да изясним и приемем недостатъците и достойнствата си като държава, нация, като отделни личности. И да сме убедени, че винаги сме били, сме и ще бъдем част от европейското пространство.

Наталия Христова



Искра Баева.
България и Източна Европа
.
Издателство Парадигма.
С. 2001 г.