Пътят наникъде
През 1958 г., в разгара на алжирската криза, когато арабите взривяваха френски кафенета в Алжир, Париж се преструваше, че не забелязва употребата на изтезания от страна на окупиращата френска армия, а паравоенните полковници искаха картбланш да сложат край на тероризма, френският философ Реймон Арон публикува една малка книжка, "Алжир и Републиката"1. Пресичайки емоционалните и исторически претенции на двете страни, в типичната за него хладна проза Арон обяснява защо французите трябва да напуснат Алжир. Според него Франция няма нито волята, нито средствата да наложи господството си над арабите или да им предложи равнопоставеност на своя територия. Ако французите останат, твърди той, ситуацията само ще се влоши и те неизбежно ще напуснат Алжир - по-късно, но при по-лоши условия и по-затормозени отношения. Нанесените на арабите поражения са надминати от вредата, която Франция нанася на самата себе си. Колкото и невъзможен да изглежда изборът, все пак той е много прост: Франция трябва да си отиде.
Много години по-късно Арон бе запитан защо никога не е засягал горещите теми за изтезанията, тероризма, френската политика на държавно финансирани политически убийства, арабските национални претенции и колониалното наследство на французите. Всички говореха за това, отвърна той, защо да прибавям и моя глас? Въпросът вече не беше да бъдат анализирани корените на трагедията, нито пък да се определя виновник. Въпросът беше да се направи нужното.
В какофонията от коментари и обвинения около катастрофата в Близкия Изток ледената яснота на Арон, за съжаление, липсва. Защото разрешението на израелско-палестинския конфликт е също повече от очевидно. Израел съществува. Палестинците и останалите араби постепенно ще приемат този факт, много от тях вече го правят. Палестинците не могат нито да бъдат изличени от "Великия Израел", нито да бъдат интегрирани в него: ако те бяха прокудени в Йордания, тя щеше да експлодира с катастрофални за Израел последици. Палестинците имат нужда от действително собствена държава и един ден ще си имат такава. Двете държави ще съответстват на картата, начертана на преговорите в Таба през януари 2001 г., според които границите от 1967 г. ще бъдат променени, но почти всички окупирани територии ще преминат под палестинско управление. Следователно израелските селища в окупираните територии са обречени и повечето от тях ще се разпаднат, както признават пред себе си мнозина израелци. Няма да има арабско право на завръщане; и е време и евреите да изоставят своя анахронизъм. Йерусалим до голяма степен вече е разделен на етнически принцип и след време ще стане столица и на двете държави. Тъй като и двете ще имат общ интерес от стабилност и съвместни грижи за сигурността, ще се научат да си сътрудничат. Базирани в общността организации като Хамас ще започнат да се превръщат от терористични мрежи в политически партии, стига да им бъде дадена тази възможност. Прецедентите са многобройни.
Ако това е бъдещето на региона, защо е така трагически трудно да се приближим до него? Четири години след есето на Арон, Дьо Гол измъква сънародниците си от Алжир с относителна лекота. След петдесет години яростно потисничество и експлоатация белите южноафриканци предават властта на чернокожото мнозинство, което ги заменя без насилие или отмъщение. Толкова ли е различен Близкият Изток? От палестинска гледна точка колониалната аналогия е подходяща и чуждият прецедент може да бъде приложен. Израел обаче настоява на обратното.
Повечето израелци още са хванати в капана на мита за собствената си уникалност. За някои от тях тя се крие в изначалното съществуване на древната еврейска държава на територията на днешен Израел. За други почива в даденото от Бога право на собственост върху земите на Юдея и Самария. Мнозина продължават да се позовават на Холокоста и на дължимото заради него обезщетение от страна на международната общност. Дори и онези, които отхвърлят всякакви подобни аргументи, изтъкват географията като довод за своята различност. Ние сме толкова уязвими, казват те, така заобиколени от врагове, че не можем да поемаме никакви рискове и не можем да си позволим никакви грешки. Французите са могли да се оттеглят отвъд Средиземно море; Южноафриканската република е много голяма държава. Ние нямаме къде да отидем. И в крайна сметка зад всеки израелски отказ от приемане на неизбежния труден избор стои имплицитната гаранция от страна на Съединените щати.
Според останалия свят обаче от 1967 г. насам Израел се е променил по начин, който прави традиционното му самоописание абсурдно. Днес страната е регионална колониална сила, според някои източници - четвъртата военна сила в света. Израел е държава, с всички произтичащи от това структури и възможности. В сравнение с нея палестинците са наистина слаби. Макар недостатъците на палестинското ръководство да са огромни, а престъпленията на палестинските терористи - действително кървави, де факто политическата и военната инициатива принадлежи на Израел. Отговорността за преминаването отвъд настоящата безизходица пада преди всичко (макар че, както ще видим, не изцяло) върху Израел.
Но самите израелци са слепи за това. В собствените си очи те все още са малката жертвена общност, която се защищава сдържано и неохотно въпреки тежките обстоятелства. Тяхното удивително некомпетентно политическо ръководство пропиля трийсет години от разрушителната победа през юни 1967 г. През това време израелците строяха незаконни селища в окупираните територии и развиха у себе си черупката на цинизма: към палестинците, на които гледат с презрение, и към Съединените щати, чието някогашно добронамерено безразличие те безсрамно манипулираха.
Израел не представлява трайна заплаха нито за Сирия, нито за Хизбула в Ливан, нито за военното крило на Хамас, нито за някоя друга терористична организация. Напротив, тези групировки отдавна процъфтяват благодарение на предсказуемата реакция спрямо техните нападения. Но настоящето правителство на Израел замалко не разруши палестинската автономия. След събитията от последния месец палестинските политици, имали наблагоразумието да повярват на Израел, ще бъдат заклеймени като предатели и впоследствие свалени от власт. Така еврейската държава почти се лиши от вдъхващи доверие партньори в преговорите с Палестина.
Това е основното постижение на Ариел Шарон, тъмното "подсъзнателно" на Израел. Прочут сред войниците със стратегическата си некомпетентност - тактическият успех на дръзките му танкови нашествия не бе съпроводен от никакво разбиране на политическия контекст - Шарон се оказа толкова лош, колкото мнозина от нас се опасяваха. Той повтори (или в случая с експулсирането на Арафат, опита се да повтори) всички грешки от своята окупация на Ливан през 1982 г., та чак до тогавашната реторика. Вманиаченото му преследване на Арафат напомня за инспектор Жавер на Виктор Юго, посветил живота и кариерата си на унищожението на Жан Валжан - за сметка на всякакви мяра и разум, включително и на своите собствени (литературното сравнение е твърде ласкателно както за израелския, така и за палестинския лидер).
Междувременно той еднолично издигна международната репутация на Арафат до най-високата й точка от години насам. Интересно какво ще прави Шарон, ако успее да се отърве от Арафат, но въпреки това бомбените атентати продължат (както и ще стане)? А какво ще прави, ако младите араби от самия Израел, възмутени от атаките срещу своите братовчеди от Дженин и Рамала, тръгнат на доброволни самоубийствени мисии? Дали ще изпрати танкове в Галилея? Или ще опаше арабските квартали на Хайфа с електрически огради?
Шарон и израелските политически власти - да не говорим за либералната интелигенция в страната, която подобно на Пилат изми ръцете си от отговорност - носят основната вина за настоящата криза, но не и единствената. Тъкмо защото израелците смятат, че разполагат с празен чек от Вашингтон, Съединените щати волю-неволю се оказват страна в тази каша. Всички сериозни усилия за постигане на мир в Близкия Изток през последните трийсет години, от Хенри Кисинджър до Бил Клинтън, започваха по американска инициатива и с американска намеса. Защо тогава администрацията на Буш толкова дълго време стоеше настрана, с което провокира международния гняв и застраши бъдещото си влияние?
Защо в края на март и началото на април американският президент все още се задоволяваше с притворното изказване, че "Арафат трябва да полага повече усилия" за ограничаване на самоубийствените мисии, докато в същото време палестинският лидер стоеше затворен в три стаи и разполагаше само с един мобилен телефон? Защо, докато сегашната криза се задълбочаваше, човек с интелигентността и опита на Колин Пауъл безропотно прие циничното искане на Шарон за произволен период на "абсолютно затишие" (извън извършваните от Израел спорадични убийства) преди започването на каквито и да било политически преговори? Защо САЩ стояха настрана, докато - според описанията в "Ню Йорк Таймс" - "повече от двеста палестинци бяха убити и повече от хиляда и петстотин - ранени, откакто на 29 март израелските танкове и бойни хеликоптери навлязоха на Западния бряг на река Йордан"?
Казано накратко, защо Съединените щати доброволно се вързаха на каишката с надпис "тероризъм", чрез която Шарон може да ги разиграва както си иска?
Отговорът, за жалост, е 11 септември. До тази дата дори Буш съзнаваше, че трябва да критикува Израел за "насочените убийства", както направи миналия август. Но от 11 септември насам самите думи "терорист" и "тероризъм" заглушиха разумното разискване на външната политика. Достатъчно беше Ариел Шарон да обяви Арафат за глава на "терористична мрежа" и Вашингтон послушно застана зад всяко негово военно действие. Ние сме хипнотизирани от тази нова реторика на "войната срещу терора": всеки политик, който може убедително да нарече своите опоненти във или извън страната "терористи", ще бъде най-малкото изслушан, а най-често и подкрепен от американското правителство.
"Терористичната" заплаха стана мантрата на нашето време, също като "комунистическата", "капиталистическата", "буржоазната" и т.н. преди нея. Като тях тя слага край на всички дискусии. Думата има своя собствена история: Хитлер и Сталин обичали да наричат опонентите си "терористи". Терористите наистина съществуват, разбира се, също както съществуват истинските буржоа и истинските комунисти; терорът срещу цивилните граждани е оръжието, което избират слабите. Проблемът е, че думата "терорист", също както "държава-агресор", е разтеглив реторичен похват, който може да се върне като бумеранг; еврейските терористи са сред основателите на израелската държава, а може би не след дълго ООН ще гласува резолюция, определяща Израел като агресор.
Първата стъпка в разрешаването на близкоизточния конфликт е САЩ да изоставят пагубната си реторическа мания да говорят за "война срещу терора", благодарение на която Ариел Шарон държи американската външна политика в задния си джоб, и да започнат да се държат като великата сила, каквато са. Вместо да се оставя израелският министър-председател да му налага принудително мълчание, Вашингтон трябва да настоява Шарон и всички оцелели след неговите прояви на внимание палестински представители да започнат преговори.
Преди две години или дори преди една може би имаше смисъл от изискването палестинската власт да спре всички атентати преди началото на преговорите. Но благодарение на Ариел Шарон никой склонен към отстъпки палестинец не е в състояние да изпълни това условие. Затова разговорите и мирните споразумения трябва да се състоят независимо от атентатите.
Израелците, разбира се, ще попитат как да говорят с хора, които оправдават самоубийствените бомбени атентати срещу цивилни граждани.
Палестинците ще отвърнат, че нямат какво да кажат на онези, които уж искат траен мир, а всъщност само през последната година са построили трийсет нови колониални селища. И двете страни имат сериозни основания за недоверие. Алтернатива обаче няма: те трябва да бъдат принудени да преговарят2. А после ще трябва да започнат да забравят.
Има много нещо за забравяне. Палестинците помнят масовото експулсиране през 1948 г., присвояването на земи, икономическата експлоатация, колонизацията на Западния бряг, политическите убийства и стотиците дребни всекидневни унижения. Израелците помнят войната през 1948 г., отказът на арабите да признаят тяхната държава преди и след 1967 г., многократните заплахи, че ще бъдат изтласкани до морето и ужасяващите, произволни масови убийства на цивилни граждани през последната година.
Но историята на Близкия Изток не е нито уникална, нито дори изключителна по мащабите си. В продължение на две десетилетия ИРА редовно убиваше цивилни граждани на прага на техните къщи, пред очите на децата им. Протестантите отвърнаха със същото. Насилието продължава, макар да е намаляло значително. Това не пречи на умерените протестанти да разговарят публично с умерените представители на Шин Фейн; Джери Адамс и Мартин Макгинис вече са приети като легитимни политически лидери. По-малко от шест години след клането в село Орадур през 1944 г., когато SS изгори живи седемстотин френски мъже, жени и деца, Франция и Германия се събраха, за да формират ядрото на нов европейски проект. По време на последните конвулсии на Втората световна война стотици хиляди поляци и украинци бяха убити или прогонени от съответните си територии от своите украински или полски съседи в рамките на безумно ескалиращо насилие вътре в общността, несравнимо с нищо видяно в Близкия Изток; при настоящото темпо на евреи и араби ще им трябват десетки години, за да достигнат подобен брой жертви. И все пак днес поляците и украинците, въпреки трагичните си спомени, живеят не само в мир, но и във все по-близко сътрудничество по общата граница.
Това може да бъде постигнато. Днес в Близкия Изток всяка страна живее в херметично затворените си спомени и национални наративи, в които болката на другата страна нито се вижда, нито се чува. Но същото се отнасяше за алжирците и французите, за французите и немците, за украинците и поляците и особено за протестантите и католиците в Ълстър. Няма чудотворен миг, в който стените да се сриват. Но поредността на събитията е ясна: първо трябва да е политическото разрешение, обикновено наложено отвън и отгоре, често точно когато взаимното негодувание е достигнало връхната си точка. Само тогава може да започне процесът на забравяне.
Сега, когато Ариел Шарон се кани да започне дълъг цикъл на смърт и разруха в региона, може би е настъпил единайстият час, както със закъснение призна американският президент. За Израел това определено е така. Дълго преди арабите да получат земята и държавата си, Израел ще прогние отвътре. Страхът да не се покажат солидарни с Шарон, който вече кара мнозина да се въздържат от посещения в Израел, бързо ще се разпростре из международната общност и ще превърне Израел в държава втора ръка. Палестинците ще преживеят Шарон, колкото и лош да е той за тях.
Перспективите пред Израел не са толкова сигурни. За останалата част от света кризата в Близкия Изток представлява повишен риск от международна война и твърде сериозна гаранция, че американската "война срещу терора" ще се провали, все едно как е наричана3.
Добронамерените наблюдатели на Близкия Изток днес понякога възлагат надеждите си на просветения прагматизъм на двете страни. Палестинците, предполагат те, ще имат такава изгода да приемат израелската хегемония в региона в замяна на материален просперитет и лична сигурност, че рано или късно ще изоставят исканията си за пълна независимост. Доколкото зад танковете на Шарон се крият някакви стратегически пресмятания, те са следните: ако бъдат достатъчно сплашени, арабите ще видят колко много могат да изгубят от конфликта и ще се съгласят на мирен живот при поставените от Израел условия.
Това е може би най-опасната от всички колониални илюзии. Едва ли има съмнение, че повечето алжирски араби щяха да живеят по-добре под френско управление, отколкото под заместилите го репресивни местни режими. Същото се отнася за гражданите на много от бившите колонии на Лондон. Но мярката за добре изживян живот не се определя единствено от параметрите на доходите, дълголетието или дори сигурността. Както отбелязва Арон, "да смятаме, че хората ще жертват страстите си заради интересите си, означава да отричаме историята на нашия век". Затова в политиката спрямо арабските си граждани израелците няма да стигнат доникъде. Мирните преговори и окончателното споразумение нямат алтернатива.
И ако не сега, кога?

11 април 2002
Текстът е публикуван в електронното издание
на Ню Йорк Ревю ъф Букс.


Тони Джуд
Превела от английски Зорница Христова

Тони Джуд е директор на Института "Ерих Мария Ремарк" в Университета на Ню Йорк, професор по европейски изследвания и Съвременна европейска история. Последната му книга, съставена заедно с Денис Лакорн, е "La Politique de Babel: Du monolinguisme d'etat au plurilinguisme des peuples".














1 Paris: Plon, 1958. Виж също книгата му "Алжирската трагедия" (La Tragedie algerienne, Paris: Plon, 1957)

























































































































































































































































































2 Една от реалните пречки за това е фактът, че Ариел Шарон се противопоставя на всяко мирно споразумение, което звучи приемливо за когото и да било извън Израел. Той просто не умее да преговаря. Израелците трябва да намерят човек, който умее.










































































3 Американските коментатори и държавни служители бързат да отрекат съществуването на каквато и да било връзка между антиамериканизма и израелско-палестинския конфликт. За почти всички останали зависимостта е мрачно очевидна.