Вглеждане наобратно

В новата си стихосбирка "Прозорец на север" Цочо Бояджиев е хванал едната половинка от медальона, който гърците наричали "сюмболон", и го протяга ту като огледало, ту като опознавателен знак, за да свърже в една цялост двете части, да окръгли, да означи, онтологически да оправдае. Защото добре знае, че сама по себе си едната половинка е просто парче дърво, камък или метал, безсмислена и безполезна. Затова толкова упорито прекрачва през описанието на едното, за да отиде при другото, да съедини, съзнавайки, че едва в плътното прилепване и съвпадане, веществото ще стане символ, който подлежи на тълкувание, баналното ще се трансцендира...
Неслучайно светът тук е провидян като голям кантар, който отмерва разполовеността на нещата. Отмерва доброто и злото, измяната и любовта, живота и смъртта, без да може да пресее, да заяви пристрастие, да преобърне равновесието и да счупиш скачените съдове. Но такъв свят - казва ни стихосбирката - е страшен, защото е отвъд обичайното, отвъд реда и нормата. Нищо, че на човек все му се иска да преодолее бинарността, изравняването, взаимозаменимостта. Такъв свят е и скучен, и единственото спасение се крие в опита въпреки сдвоеността на нещата да се надникне в другата страна на всяко по отделно взето нещо - било то предмет, състояние или човешки живот... Тогава от обратната страна, от тъмното, от опакото, от рязкото обръщане на посоката (знаци на гранични състояния, на подети други възрасти, други роли) изплуват причудливи форми, странни паралели, детайли, излизащи сякаш от картини на Бош... Огледалото, което прилича на всичко, но не е нищо от това, на което прилича, огледалото, което привлича, но винаги показва отразеното наопаки, гради странна амалгама от човешки образи, от човешки уязвимости, които обобщено могат да се представят чрез великолепно намереното "и само не е ясно от какво расте брадата/ щом мястото под миглите е сухо/ а сълзите се стичат по прозореца/ отвън".
Част от погледа наобратно е свързан и с непрекъснатите движения, които според "Прозорец на север" е длъжно да предприема човешкото същество. Тези движения също са малко без посока, малко хаотични, защото маркират желанието да се обходят различни пътища и посоки, и в същото време и при цялата им множественост, те се оказват един общ маршрут назад - назад във времето, назад към корените, към утробата, към "корубата на словото". Затова и всички образи на времето - на вечността и на конкретната година (отмерваща юбилея на тъгата), на протяжността и на краткия миг - са също тласъци назад, очакване без надежда, питане "било ли е, което е било", затваряне на разбягващата се памет или заличаване на прозрачните следи в нея, обещание за повторимост... Доколкото "след днес, разбира се, ще бъде утре", но никога не се знае каква и колко дълга ще бъде крачката, никога не се знае съществуват ли граница, мост, пристигане...


Амелия Личева

P.S. Както всяка философска книга на Цочо Бояджиев се превръща в събитие, така са събитие и стихосбирките му. Това с пълна сила важи и за новата "Прозорец на север" - една наистина промислена и великолепно написана книга.






Думи
с/у думи


Цочо Бояджиев. Прозорец на север. Издателско ателие Аб. София,
2002 г.