Дългият път към бъдещето
През пролетта на 1941 г. в една влажна затворническа килия, по време на режима на Виши, Леон Блум (който през 1936 г. става първият социалистически министър-председател на Франция) пише: "След тази война или ще възникнат силни европейски институции, или тя няма да е последната." Син на елзаски евреи, той "с дълбоко и непоклатимо убеждение" изрича - още преди да го изпратят в германски концентрационен лагер - онова, което мисли едно цяло поколение жертви на войната. По същото време на своя италиански остров-затвор Вентотене Алтиеро Спинели, под чиято егида по-късно в Европейския парламент е изработен проектодоговор, наподобяващ конституция на ЕС, си записва: "Нацията вече не е идеалната организационна форма за обществото на народите."
Идеята противопоставянето на националните държави да бъде обезвредено чрез наднационално мислене и управление, е имала своите вдъхновени изразители от най-различен произход още много преди националсоциалистическия терор. Френският романист Виктор Юго, люксембургският стоманен барон Емил Майриш, основателят на паневропейското движение Рихард граф Кауденхофе-Калерги, парижкият външен министър Аристид Бриан и немският му колега Густав Щреземан или пък по-късно изпълнявaщата по старшинство длъжността президент на първия, директно избран Европейски парламент Луиз Вайс - всички те са мечтали за единна Европа.
Историците са изчислили, че преди 1940 г. е имало до 200 скици, планове и проекти за европейското обединение. Ако някои от тях бяха пресътворени на практика - например предлаганото от Кауденхофе-Калерги още през 1923 г. обединение на немската и френската въгледобивна и стоманодобивна промишленост - на континента щеше да му бъде спестена най-лошата от многобройните войни.
Дори в разгара на Втората световна и въпреки несигурния й изход се правят смели планове за мирното обединение на континента - най-вече от политици в изгнание и интелектуалци от Източна Европа. За нас, които гледаме на интеграцията само от стеснената западноевропейска перспектива, това може и да е изненадващо. Но възникналите през войната средно и източноевропейски планове за обединение показват, че страните, които предстои да бъдат присъединени към Европейския съюз, още от самото начало са искали да бъдат главни действащи лица в европейското обединение.
Още на 11 ноември 1940 г. в Лондон починалият по-късно при мистериозни обстоятелства шеф на полското правителство в изгнание генерал Владислав Шикорски и премиерът на временното чехословашко правителство в изгнание Едуард Бенеш обявяват, че желаят да изградят "по-тясна политическа и икономическа асоциация" между двете страни, в която канят и "други държави от европейския континент". На 23 януари 1942 двете правителства сключват договор за създаване на полско-чехословашка конфедерация, също както югославското и гръцкото правителство в изгнание няколко дни преди това. Още същата година Шикорски събира полското, чехословашкото, норвежкото, белгийското, нидерландското, люксембургското, гръцкото и югославското правителство в оставка и ръководения от Шарл дьо Гол Комитет "Свободна Франция", за да помислят за организацията на една "Европейска общност".
Външният министър на предфашистка Италия граф Карло Сфорца преследва подобни планове. Той иска да направи от Полша и Сърбия главни актьори в една средноевропейска федерация, която да е в тясно сътрудничество с друга, латинска федерация, образувала се около френско-италианско ядро. От всичко това не излиза нищо. Взаимообвързването между Източна и Средна Европа не влиза в представите на съветския диктатор Йосиф Сталин. На него не му убягва антисъветското настроение там и той държи да си запази възможността за директен контрол на СССР над съседните държави. Затова след войната Сталин попречва на тези държави да приемат предложените им от САЩ пари по плана "Маршал". Отказалите укрепват бедността си. Сталиновото "нет" на политическата интеграция на Европа и на американската помощ бетонира следвоенното разделение на континента. Петдесет загубени години!
Но и плановете на западноевропейците от емиграционните години не се осъществяват напълно веднага след 1945 г. Външният министър на Белгия в изгнание Пол-Анри Спак например пледира в началото на 40-те години за политическа, военна и икономическа асоциация между Белгия, Люксембург, Холандия и Франция, а белгиецът Паул фан Зееланд - за западноевропейски митнически и валутен съюз.
Дори Дьо Гол, който по-късно като президент на Франция буди страх със самостоятелните си националистически ходове, през 1943 г. по време на изгнанието си в Алжир флиртува с идеята за "федерация на Западна Европа", съставена от Франция и Бенелюкс; той говори дори за "възможно разширение към Южна Европа и евентуално обхващане и на рейнско-вестфалския индустриален район, както и на Великобритания". Дьо Гол в изгнание е бил по-приятелски настроен към Англия, отколкото по-късният господар на Елисейския дворец, който между 1961 и 1967 г. точно два пъти хлопва пред британците вратата към Европа.
От многото изгнанически планове за обединението на Европа само един се конкретизира бързо. Белгийско-холандско-люксембургският митнически съюз през септември 1944 г. приема формата на задължителен договор. Заедно с неравностойната немско-френска любовна двойка (с нейните понякога големи караници и също толкова големи сдобрявания), тези три държави и до днес се смятат за пионерите на европейската формация.
В епохалната си Цюрихска реч от 1946 г. британският политик Уинстън Чърчил иска "нещо като Съединени европейски щати" и още тогава посочва, че при тях и на големите, и на малките държави трябва да се признаят еднакви права, ако Съюзът иска да има успех.
Държавите от Бенелюкс и до днес се придържат към това. През декември 2000 г. те станаха от масата за преговори в Ница едва когато на общо 26,4 милиона холандци, белгийци и люксембургци бяха дадени също толкова гласове в Съвета на Европа, колкото и на 82-та милиона германци или 60-те милиона французи. Бъдещата история на Европа не може да бъде отделена от историята на нейното възникване.
Когато Германия капитулира на 8 май 1945 г., Европа е в нокаут. Мъжете, които се завръщат от още димящите бойни полета в разрушените градове и села, са страдали неописуемото. Онези, които са си останали вкъщи - жени, деца, родители - също. Мъртвите от концентрационните лагери обвиняват, оцелелите предупреждават. Случилото се, всички бъркотии и заблуди, огромните грешки на политиците не могат да се схванат само с разума. Но хората инстинктивно са чувствали, че ужасът може да се повтори по всяко време - освен ако не се намери начин да се преодолее прекомерният национализъм и действащата безскрупулно, съобразяваща се само със себе си, национална държава. "Никога вече война". За милиони хора това изречение се превръща в молитва, за континента - в надежда, а за благословените, в най-буквалния смисъл на думата, политици - в програма.
В Хага от 7 до 10 май 1948 се срещат към 800 парламентаристи, профсъюзни деятели, индустриалци и интелектуалци от 27 страни, за да разговарят за една нова Европа. Чърчил, тогава на върха на моралния си авторитет, открива срещата. Речта му слушат държавници като Антъни Идън, Паул фан Зееланд, Пол Рамадие, Конрад Аденауер, Харолд Макмилън, Карл Арнолд и Франсоа Митеран. Те бързо се разбират по основните максими: "Никога вече война", "Европа е застрашена, защото е разделена", "Никоя страна не може сама да се отбранява и развива икономика", "За свободата на цяла Европа и на целия свят", "Заедно срещу войната и бедността".
Малко по-бавно се стига и до написването на ръководството за практическото приложение на натрупаните идеи. Но в програмата най-важното вече е заложено: Европа трябва да се отвори за Германия, някои суверенни права на отделните държави трябва да се свият, да се координират валутните политики, да се гарантира мобилността на работната ръка. Една Европейска асамблея, избрана от националните парламенти, трябва да укрепи разпростирането на демокрацията отвъд националните граници, спазването на една европейска Декларация за човешките права трябва да може да се отстоява пред европейски Съд. Тази Хагска програма за действие съдържа материала, от който са направени и Европейската икономическа общност, и Европейската общност, и Европейският съюз. Една година по-късно, на 5 май 1949, десет държави образуват първата европейска институция, която притежава малко политическа власт, но си спечелва висок морален авторитет. Великобритания, Франция, Ирландия, Италия, Норвегия, Швеция, Дания и трите държави от Бенелюкс основават Европейския съвет. Германия става негов пълноправен член година по-късно; Австрия - през 1956 г.; Кипър, Швейцария и Малта през първата половина на 60-те години. Постдиктаторските южни държави Португалия и Испания са приети в Клуба на демокрациите през 1976 и 1977 г. Днес Съветът на Европа наброява 43 членове, към които скоро предстои да се присъедини и Босна. Така се изпълни почти илюзорната мечта на Хагския Конгрес от 1948 г.: "Ще започнем на Запад и ще приключим на Изток".
Европейската конвенция за човешките права, подписана на 4 ноември 1950 г. в Рим, е устойчивото цивилизационно постижение на Европейския съвет. Тържествени декларации за човешко достойнство и основни свободи има на всички езици по света, но почти навсякъде те могат да се накърняват безнаказано. В Страсбург не е така. Никоя страна-членка, никое правителство и никой парламент не може да игнорира присъдите на страсбургските съдии.
Но Съветът на Европа не е постигнал всички цели, набелязани от неговите инициатори в Хага. Започналият през 1950 г. опит на първия президент на парламентарната асамблея Пол-Анри Спак на Европейския съвет да бъдат дадени законодателни и изпълнителни правомощия спира в самото начало. На федералистите Европейският съвет изглеждаше прекалено силно повлиян от отделните правителства, защитниците на националния суверенитет пък смятаха, че той ще отвори пътя към европейска федерация. Заради това противоречие, което и до днес определя дебата около конституцията на ЕС, се провалят всички планове на Европейския съвет да бъдат дадени по-широки правомощия.
Затова пък от 1950 г. икономиката става център на опитите за обединение. При нея чувствителността на националната политика може най-лесно да бъде извадена пред скоби с привидно аполитичните аргументи на икономическата рационалност. Това е царският път, по който тогава незабележимо тръгва, но продължава постоянно да върви и до днес обединението.
Европейското обединение за въглища и стомана e основополагащият успех, защото неговите бащи са намерили правилния метод за действие при вътрешните условия в Европа, особено при противоположните национални интереси в областта на въгледобива и стоманодобива. В началото на 50-те години с пазарен дял от 70 % въглищата са били основният енергиен източник в Европа. Най-големите мини са в Рейнската област и те работят под надзора на Международния рурски съвет. Френската стоманена индустрия се нуждае спешно от внос на въглища от Германия. Франция е в уязвима позиция. Значителното увеличение на цените на вносните немски въглища би означавало края на френските стоманодобивни заводи. На това отгоре Франция се хвърля в свръхпроизводство на стомана. Френският икономически интерес е бил ясен: внос на евтини немски въглища, експорт на френска стомана на регулирани цени. Немският национален интерес също е бил ясен: макар и член на Международния Рурски съвет, Аденауер желае отново да стане господар на Рур. За да се предотврати повторно издание на опасното немско-френско съперничество, роденият в Люксембург и произхождащ от Лотарингия френски външен министър Робер Шуман предлага на 9 май 1950 сформирането на Висш съвет за въглища и стомана, който като наднационална институция от възможно най-независими позиции да организира и регулира пазара на въглища и стомана. Аденауер се съгласява с плана, Италия и държавите от Бенелюкс също.
Шуман и Аденауер с един удар обезвреждат много мини на полето на следвоенна Европа. Двата класически военни материала - въглищата и стоманата, стават недостъпни за националните държави. И за първи път в един стопански сектор в Европа започва премахването на мита, граници и конкурентни спънки.
Наднационалното решение на т. нар. Монтански съюз (другото име на Европейското обедиение за въглища и стомана) от 1951 г. подсилва всички партньори. Стопански Франция отново придобива поле за действие, Германия се завръща като равноправен партньор в общността на европейските държави, Бенелюкс се освобождава от травмата на немско-френското съперничество, от чиято военна развръзка винаги е страдал пръв.
Когато през 1957 г. под напора на очертаващата се въглищна криза шестте държави от Монтанския съюз основават Европейската атомна общност, за да може чрез собствена европейска ядрена енергия да избягнат зависимостта от вноса на нефт, на европейците тази стъпка вече им изглежда нещо съвсем нормално.
Методът да се обединяват по сектори противоположни икономически и с това и политически интереси на националните държави на наднационално, европейско ниво се е запазил и до днес. Процесите, протекли при Обединението за въглища и стомана и при еврото, съдържат нещо повече от прилика. "Сформираният през 1985 г. европейски вътрешен пазар изпитваше все по-големи трудности заради общо 20-те спадовете и възхода, които се появиха в европейската валутна система от 1979 г. Той заплашваше дори да рухне заради връщането към егоизма на националните стопанства. Имаше само един изход: единна валута.
Икономическото и валутно превъзходство на САЩ, фактът на глобализацията и европейският хаос форсираха еврото. Освен това колапсът на съветския комунизъм и централизираните народни стопанства в Източна и Средна Европа направиха необходима една нова обосновка на европейското обединение. Ако Западноевропейският съюз, НАТО, Общият пазар и Европейската общност до голяма степен бяха възникнали като защита срещу хегемонските претенции на военния комунизъм, то неговият внезапен край ги заплашваше да ги лиши от ферментната им маса. В пренареждащата се Европа разхлабването на старите солидарни връзки би било унищожително. Особено Кол и Митеран искаха еврото да направи необратимо европейското обединение, Европа да запази атрактивността си и да привлече нови партньори.
Само вътрешните необходимости и външният натиск обаче нямаше да са достатъчни, за да се преодолеят противоречията между "страната на твърдата валута" Германия и останалата по-неустойчива половина от ЕС начело с Франция на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 г. Когато камерите угасват, немските и френските висши политици признават, че не биха стигнали до съгласие без посредническите услуги на онези, които познават и двете страни по-добре, отколкото те самите се познават.
Много са паралелите между Европейското обединение за въглища и стомана и Европейския икономически и валутен съюз. Свързва ги не само възникналата под вътрешен и външен натиск необходимост от обединение. И за двата процеса е характерен шокът от сблъсъка между привържениците на обединителния метод и адвокатите на междуправителствения. Великобритания остана извън Обединението за въглища и стомана, защото не искаше наднационално ниво за националните си интереси в сектора. Лондон и други се обявиха през 1991 г. срещу Валутния съюз, защото не искаха да дадат в ръцете на Европа инструментите за определяне на настоящето. Днес те откриват, че тези средства се съхраняват по-добре в Европейската банка, защото само така могат ефективно да се използват в глобализираната икономика.
Но и онези, които предадоха във Франкфурт ключовете на своите национални валути и координират (или поне трябва) икономическата си политика в Брюксел, откриват, че националните стопанства се сблъскват с границите на държавата. Страните на еврото вече не могат да бъдат щастливи всяка по свой начин. Това, което прави съседът, засяга и собствената държава.
За Европейска отбранителна общност настояваха онези, които си даваха сметка за последиците за Европа от съветските претенции за господство, Корейската война и въстанието в Източен Берлин. Тя се провали заради "не"-то на френския парламент, в което през 1954 г. със съвсем малко мнозинство депутатите повярваха повече на успокоителните трели на Сталиновите наследници, отколкото на американските "ястреби". И въпреки това тяхното "не" даде тласък на европейското обединение. Защото дава повод на трите правителства от Бенелюкс за общ меморандум за интеграция на европейското икономическо пространство. Тази стъпка напред води до договора за Европейски икономически съюз, подписан на 25 март 1957 г. в Рим. Особено е поколението на политиците, които стигат до този договор, както и шест години преди това до договора за Обединението за въглища и стомана. Мъже, чиито биографии са белязани от Втората световна война. Основният въпрос "война или мир", който толкова пъти е тормозил нашия сложен континент, за тях не е бил реторична баналност, а част от личния им житейски опит. Нито един от днешните държавни и правителствени шефове в ЕС няма такава драматична биография.
Винаги ще спорим за този проект, на който се диви целият свят, но по-добър няма. Европа си остава конструкция sui generis, един - макар и не винаги ясен - баланс между общност и национална държава. Националната държава ще се защитава, а понякога и ще е дължна да се защитава. Защото нациите, от чиято близост хората се нуждаят, не са преходни явления в историята. Но те не бива да правят повече история за сметка на Европа. Онези, които управляват през първото десетилетие на новия век, трябва да изписват с главно "Е" европейските работи. Те няма как да поумнеят от собствен опит. Историята, слава Богу, им го е спестила. Но техните деца и внуци трябва да открият в делата на родителите си онова, което са проумели прадядовците и дядовците им. За да останат разумни.

сп. Шпигел, бр. 10/2002 (с малки съкращения)

Жан-Клод Юнкер

Жан-Клод Юнкер (47) е християндемократ, министър-председател на Люксембург от 1995 г.