Обичам брюнетките
От 15 до 26 май се провежда 55-ят филмов фестивал в Кан. Председател на журито е Дейвид Линч (1946). Той е участвал 4 пъти в конкурса: с "Диво сърце" ("Златна палма" '90), с "Туин Пийкс". Огън, следвай ме" (1992), с "Истинска история" (1999) и с "Малхолънд драйв" (награда за режисура '01). На пресконференция по повод назначаването му знаменитият режисьор казва: Изпълнен с радост и страх, осъзнавайки в пълна степен тежестта, паднала върху моите плещи, напълно приемам високата чест да оглавя журито на 55-я фестивал в Кан.

- С този филм отдавате дължимото на знаменитата улица или "Малхолънд драйв" е все пак длъжник на Холивуд?
- Не филмът, аз съм му задължен. Обичам Лос Анджелес с неговата потресаваща светлина. Спомням си, че през 1970 кацнах там от Филаделфия и не повярвах на очите си: море от светлина, каквото през живота си не бях виждал. Вероятно в Лос Анджелес е тъмна тъмница от проблеми, но светлината му е убийствена - сякаш самият започваш да светиш от щастие.
- Тогава защо във филма ви има толкова нощни епизоди?
- Слънцето понякога залязва. А Лос Анджелес и нощем бодрува.
- А вас зарежда ли ви великата Холивудска митология, чрез която живее този град?
- Е, все пак означава нещо за мен. Не че непрестанно ми е в главата, но, разхождайки се из Лос Анджелес, изведнъж може да ти замирише на Златния век на Холивуд. Достатъчен е някакъв аромат или дреболийка, попаднала в погледа - и хоп, отнасяш се.
- Лесно ли се отнасяте?
- Може да ме побърка някаква натрапчива идея. Като апарат съм. Когато, подобно на малък дар, ме осени нова идея, започвам да я "предъвквам".
- Тоест?
- Ами седиш си на стола, и изведнъж в главата ти всичко се завърта. Веднъж, както си седях, и от въображението ми изскочи каубой. Започна нещо да ми говори, а аз си записвах. Ето, така се случва всичко. Никола Тесла си почива на пейка в парка и изведнъж в главата му се пръква моторът за променлив ток с целия му механизъм на работа. Мигновено озарение и всичко ти става ясно. От тази идея може да се роди нов герой или епизод. Но все пак в началото би трябвало да се влюбя в идеята...
- Често ли се случва бляскава идея да ви осени с цялата си страст, а вие да я отминете?
- Никога не знаеш в какво ще се влюбиш и в какво - не. Да допуснем, че открай време ви харесват брюнетките. Обичате ги и това си е. И изведнъж, както си вървите по улицата, нищо не подозирайки, от ъгъла изскача ослепителна рижа девойка. Красавица. И хоп - вече сте влюбен. И нищо не можете да направите.
- Що се отнася до брюнетките, навярно себе си имате предвид. Във всеки от филмите ви има по една.
- Истина е, обичам брюнетките.
- Защо?
- Не знам. Защо земята е кръгла? Не знам. Така е и с идеята: осенява те, влюбваш се. Или не.
- Например идеята да се занимавате с кино - в детството ли ви покори?
- Тогава исках да стана художник. В девети клас се запознах с едно момче, ние и досега сме приятели. Спомням си, раздувахме си в двора на девойка, пушехме. И изведнъж Тоби, той така се казва, ни в клин, ни в ръкав изтърси: "Баща ми е художник". Какво означаваше художник за мен, клетника? Съвсем наскоро бях пристигнал във Вирджиния, а цялото си детство бях прекарал из горите на северозапада. Разбира се, веднага си представих бояджия. "Не, не - разсмя се Тоби, - с бои той рисува картини". Картини рисувал, моля ви се. Този разговор преобърна целия ми живот, нещо в мен се запали. Прииска ми се и аз да рисувам картини.
- А как изглеждаше първоначалната идея за "Малхолънд драйв"?
- Никак. Това бяха просто две думи: "малхолънд" и "драйв". Две думи и толкова. И изведнъж видях пътния указател - онзи, който е в началото на филма, спомняте ли си? Отново го видях през нощта. После в далечината се показа кола, различих контурите й, тя се движеше право срещу мен, фаровете й ярко осветяваха нощното шосе, което бягаше в противоположната посока, в неизвестността.
- Да, да, шосето заникъде. Мнозина от вашите поклонници след "Малхолънд драйв" повдигнаха рамене: нов филм, а пътят, по който вървите, е същият.
- Не, не е същият. Поех по нов път. Кадърът с пътя се появява често в моите филми - и какво от това? Обичам пътя, а "Пътят" е един от най-любимите ми филми. Звучи банално, но всеки филм е пътешествие в неизвестното. Светлините изгасват, екранът лумва и ние потегляме незнайно накъде.
- В началото сте се понесли по шосето на сериала, а после продуцентите ударили спирачките. Не се ли опитахте да намерите с тях общ език, да се разберете?
- За какво? Те не ми позвъниха, не ми изпратиха предупреждения, изобщо дума не обелиха. Не знам какво става в главите им. Не е имало никакви възражения, никакви обсъждания. Просто казаха "стоп".
- Навярно за телевизионните канали това е в реда на нещата? Може би не бива повече да се свързвате с тях?
- Нима смятате, че преди това не съм бил наясно какво представлява телевизията? Прекрасно си знаех. За тях по принцип рекламата е на първо място, а киното е второстепенно - като нейно приложение. В рекламите цветовете са по-ярки, звукът е по-силен... Ето защо да се прекъсва филмът с тях е истинско удоволствие - и колкото по-често, толкова по-добре. Всичко това ми беше пределно ясно, но проблемът е, че едва ли ще мога да преустановя отношенията с телевизията. Прекалено обичам самия формат на разказ с продължение. И литвам към него като пеперуда на светлина. Запалиш халогенната лампа и моментално закръжава. После изгаря. Остава димът.
- Ако все пак не се беше стигнало до дима и бяхте се разбрали с продуцентите, щеше ли историята да се различава много от тази, която съумяхте да разкажете?
- Разбира се. Само че не бих могъл точно да отговоря каква щеше да бъде като краен резултат. Едно съм аз, друго - моето произведение, ала то невинаги се интересува от мен, своенравно е. Това е като с радиото. Самият радиоприемник няма никаква заслуга за това, че излъчва хубава музика. Както и няма вина, ако тя е скапана.
- Още повече, че вашият радиоприемник е трябвало да се превключи на други вълни. Много ли бяха нещата, които променихте пътем?
- Много. В момента разсъждавам за приемника, а иначе си бях изпаднал в паника, тъй като изобщо не знаех как да сглобя историята в нещо цялостно.
- Беше ли ви мъчно за фрагментите, които изхвърлихте в кошчето?
- Не. Никога не съжалявам, тъй като добре знам, че колкото и да съм уверен, че съм измислил цялата история от начало до край, все се налага от нещо да се откажа. И филмът ти ще бъде спасен благодарение на някой кратък кадър, който си заснел случайно - просто в този миг ти се е приискало точно това. В крайна сметка режисьорът работи в името на резултата и по пътя към него няма нищо неприкосновено - всичко може да бъде пожертвано. Абсолютно всичко.
- Ако го обърнем в проценти, колко се наложи да преправяте?
- Някъде 53 %. Или 62%. Но това не е важно. Знам, че Уди Алън непрестанно преснима епизоди, просто за него това си е в реда на нещата. Главното е да усетиш кога вътрешният механизъм на филма е заработил и цялото започва да се оформя.
- Вашето цяло в "Малхолънд драйв" се е получило доста странно. В първата половина на филма сюжетните линии бягат в различни посоки, но по пътя някакви герои изпадат от разказа и изчезват завинаги.
- Е, някой няма да се появи, но пък ще се появи друг. А тези, които изчезват, пак присъстват - чрез подсъзнателното усещане, че в някакъв момент могат и да се появят. Макар че това не се случва. Нали имате памет, спомняте си за тях. Нали имате въображение - представяте си ги. И така, постепенно ще си залепите всичките късчета в едно.
- Не бих казал, че е толкова просто да се залепят. Понякога ми си струва, че вие издевателствате над зрителя с непрестанните си шегички.
- Не се шегувам и не издевателствам. Нали ви обясних, идеите ме осеняват, влюбвам се в тях и се опитвам да ги натаманя към този език, който ми изглежда най-адекватен за тях. Но все пак разчитам, че и на вас този език няма да изглежда безсмислен или пък елитарен. За какво ми е това, да не съм луд?
- Искате да кажете, че не се стремите да шокирате публиката?
- Заради самия шок? Смятам, че такова желание е прекалено лекомислено. Да не би да смятате, че си казвам "давай сега да шокираме", а? Не, това не се отнася за мен. Макар че понякога ме навестяват идеи, от които аз самият изпадам в шок. И после се мъча, ли мъча да им намеря някакво място във филма. Но въпреки всичко не забравям, че характерите и ситуациите са най-важното нещо в него. Те правят нещата. Така че всичко е много просто.
- Каквото и да говорите, новата ви история съвсем не е проста, нито обикновена.
- Добре. Ето, погледнете чашата за кафе. Напълно конкретна вещ, нали? Обаче всеки от нас я наблюдава от различен, свой си ъгъл. Един вижда едно, друг - друго. А вие изисквате от мен да направя така, че всички, които излизат от прожекцията на филма ми, да мислят и чувстват едно и също. На кого е необходимо това? Това му е хубавото на киното, че ти разрешава да разказваш история, готова да се обръща на различни страни според зрителската нагласа. В противен случай просто не си струва да се занимаваш с него. Най-добре да се захванеш с живопис.

Premiere, март 2002

Разговора води Иван Богданов



Разговор с
Дейвид Линч