Линч плаче за камшик
Платон е приятел на Линч и "Малхолънд драйв" ни заставя да си спомним знаменитата притча за пещерата, използвана впрочем доста често като подръчна метафора от изкуствата на движещите се картинки. Хора, затворени в пещера, следят сенките на същества, които минават отзад, ала не могат да се обърнат и да ги зърнат очи в очи. Опасно-безгрижно танцуващите фигури в пролога и епилога на "Малхолънд драйв", както и всичките герои на филма, са именно сенките от Платоновата притча, които зрителят наблюдава повече от два часа.
Най-изчерпателната рецензия за новия филм на Линч е историята на неговото създаване. Пилотните епизоди на нереализирания тв-сериал са спасени от забвение благодарение на френски продуцент и заедно с доснети сцени бяха представени на Кан '2001 като пълноценен игрален филм. От тази straight story, в зависимост от отношението към режисьора, биха могли да се направят два противоположни извода. Тези, според които царят е гол и окончателно изхалтурен, навярно ще негодуват от вопиющата несъвместимост между по-голямата внятна част (доколкото Линч изобщо би могъл да бъде внятен) и хаотичния, накъсан финал. Апологетите на режисьора, които се чувстват като у дома си в света на червените шатри и мистичните кабарета с певици-механични кукли, ще започнат гордо да размахват езотеричните си знания и да настояват, че финалът поставя всичко по местата. Наистина, както винаги при Линч, в края на филма зрителите се оказват заедно, ала непонятно къде. Мястото на първата среща е вълшебният Лос Анджелес, където нещо повече от съпричастност или дружба крепко свързва провинциална блондинка, решена да покори Холивуд, и брюнетка с амнезия след автокатастрофа, чувал долари и смърт, следваща я по петите. Клеймото на сериалната естетика се оказва неизличимо. Приключенията на двете девойки рамкират микросюжети, нещо като несполуки на режисьора, скаран с "кръстника" си и заради това лишен от социална същност, или истории на човек, видял в задния двор на закусвалня лика на смъртта от сънищата си. Лик, който горе-долу прилича на обгоряло плюшено мече. Доста по-тайнствен и страшен е мафиотският бос, акуратно сърбащ кафе над грижливо разстлана салфетчица. Но на зрителя му става още по-страшно 20 минути преди финала, когато разбира, че сюжетните линии не се събират и едва ли ще го сторят. Само че и този страх е нищо в сравнение с ужаса, който го обхваща 19 минути преди финала - линиите стремително се размножават и пропадат в пространствено-времеви цепнатини, откъдето изскачат весели джуджета и пазители на вечността с маниери на евтини сутеньори.
Трудно е да се каже дали Линч заслужава канската награда за режисура (според мен по-скоро заслужава да го напляскат с камшик), но наградата за диалог - без никакво съмнение. Брюнетката с амнезия неочаквано и недвусмислено целува делящата с нея сестринското ложе блондинка, онази не възразява, но за всеки случай се осведомява: "Правила ли си това и преди?". А брюнетката с чиста съвест отвръща: "Не помня". Впрочем, не съм сигурен дали този диалог го има във филма, има ли кой с кого да разговаря в "Малхолънд драйв" и изобщо има ли такова място в Лос Анджелес - ето още един болезнен въпрос.

Михаил Трофименков



Малхолънд драйв, САЩ, сценарист и режисьор - Дейвид Линч, оператор - Питър Деминг, музика: Анджело Бадаламенти, Дейвид Линч, Джон Неф, в ролите: Наоми Уотс, Лора Херинг, Дан Хедая, Джъстин Теръкс, Робърт Форстър и др.