Балканите -
криза на идентичностите и междукултурни комуникации
Ивайло Знеполски: Нека в този разговор се опитаме да разсъждаваме върху проблемите на нашия регион. В международен план ние сме най-често обект на коментари и размисъл и рядко - субекти на размисъл. Консумираме пасивно един нетраен и негативен образ, който рискува да се превърне в наша същност. Напоследък участвах в един международен форум и се изумих до каква степен към Балканите се подхожда теоретично, без необходимото детайлно познание, и на тази база се търсят рецепти за проблемите им. Ето защо идеята ми е настоящият разговор да се разположи в точката на пресичане между историческата реконструкция и съвременната проблематика. Смятам за уместно той да има за изходна точка финалната глава на получилото заслужила известност изследване на Мария Тодорова "Imagining the Balkans" (на български е преведено като "Балкани и балканизъм"). Суперзадачата на Тодорова е историческа реконструкция на възгледите за Балканите, както и един опит в самия финал на книгата да се осмисли т.нар. османско наследство. Проблем, който продължава да съществува и след разпадането на Османската империя и обособяването на националните държави. Едно политическо доминиране може да се отхвърли, но наследството в известен смисъл се е превърнало в твоя природа - то може само да бъде преодолявано във времето. Предлагам ви нашият разговор да се разгърне като едно продължаващо изследователските усилия на Мария Тодорова размишление. Очертавам няколко основни тематични кръга. Първият от тях засяга проблемите за наследството и традициите, които определят гледната точка на Балканите и към Балканите. Те очертават това, което условно може да бъде наречено структурна сложност на Балканите. Отношението между национализъм и национална идентичност очертават втория кръг проблеми. Тук може да прибавим и въпроса за гледната точка на Запада като елемент на кризата на идентичността на Балканите. Третият кръг обхваща проблема за малцинствата и мултикултурализма: може ли на Балканите да проработи една концепция от типа на познатите ни американски теории за мултикултурализъм и в каква степен малцинствата са носители на култури, които образуват равноправен хетерогенен конгломерат? Предлагам ви някои мои размишления по първия тематичен кръг.

Гледни точки към Балканите: между традициите и промените

Ако през почти целия ХIХ век Османската империя беше именувана "болния човек", то днес в очите на западния свят "болният човек" са Балканите. Преди да формулираме цели и да предписваме рецепти за нормализиране на ситуацията, трябва да изясним характера на болестта. Възниква въпросът: как да мислим страните от Югоизточна Европа, до каква степен имаме основание да продължаваме да разглеждаме Балканите като общност, като неразчленимо цяло. Дали тези подходи не са част от традицията и част от инерцията на гледната точка?
Ще припомня някои от тезите на Мария Тодорова в "Балкани и балканизъм". Проследявайки разгръщането на образа на Балканите през вековете, от ранното Средновековие до днес, тя констатира слабата динамика на промяната във възприемането им, т.е. устойчивостта на образа на Балканите, консервиран в стереотипите, оставени ни от пътешественици, журналисти, политици и т.н. Това я води до извода, че времето е превърнало Балканите в "склад за негативни характеристики", че терминът "Балкани" е напълно откъснат от назовавания от него обект и ретроспективно са му приписвани различни характеристики. Тоест Балканите не са толкова "другия", колкото лошото у тях самите, лошото европейско друго, което биха искали да отстранят. Общата гледна точка води до гетоизирането на Балканите. Това е основният извод от изследвания от нея процес на "конституиране на Балканите като могъщ символ, удобно плуващ извън историческото време, напълно откъснат и независим от неговия обект и ретроспективно приписван на идеологически натоварени назовавания на района".
Може ли да кажем, че тази констатация е докрай точна и справедлива, бидейки един вид психоаналитичен механизъм, който води до освобождаване от неговите представи, или Балканите действително дават основания за подобни характеристики, макар отчасти да изглеждат преувеличени и едностранчиви? Образът на балканската изостаналост се конкретизира в няколко пункта, първият от които е балканската патерналистична традиция в резултат от ислямизирането на живота и примитивното социално и икономическо развитие. Патернализмът е типично балкански социополитически модел за десетилетия наред. Част от общото наследство е и липсата на съвременна политическа и гражданска култура. Мария Тодорова цитира следния пасаж от граф Херман фон Кайзерлинг: "Балканите днес не са нищо друго, освен карикатура на Балканите от древните времена. Духът на Балканите като такъв е духът на вечния конфликт. Населени с примитивни раси, те представляват първичната картина на борба между човека и всичко." Това са думи, изречени доста късно - през 1928 г. Горното наблюдение е свързано с третата отличителна черта на балканската изостаналост, а именно много ниската степен на структурираност на обществото, ниска степен на социална и културна интеграция.
Именно във връзка с това се явява и тази част от общото наследство, с която винаги сме се гордели - това е исконният демократизмът на балканските общества, необикновено развитото чувство за равенство. Отсъствието на поземлена аристокрация и съществуването на относително свободно селячество, преобладаването на малки селски владения в качеството на основни единици на производство са определили и особения балкански егалитаризъм, който се оказва, от друга страна, и много опасен. В резултат на всичко това се налага и представата за цикличността на времето на Балканите, за разлика от Запада, където времето протича линейно.
Богдан Богданов: Мария Тодорова изследва балканските проблеми на основата най-вече на историческа и политологическа литература. Липсват останалите възможни гледни точки, особено социологическата, културологичната. Това е основен недостатък на текста. В книгата не е уточнено съвпадат ли понятията Балкани и Югоизточна Европа; как се отнася Югоизточна към Източна Европа; коя е тази цялост, за която ние имаме основание да говорим, Балканите достатъчна цялост ли са, за да можем да говорим така за тях.
Точно на това бих искал да дам един схематичен отговор. Да, след като се говори, има такава цялост, която най-напред е исторически образувана, както показва много ясно и Мария Тодорова. Тя е създадена благодарение на Османската империя както политически, така и чрез културни традиции, които са отшумявали и след края на османското владичество. След това на Балканите е започнал един период на партикуларно съществуване, който е много силен и който фактически е станал причина за понятието Балкани така, както то се движи из Западна Европа и особено в Америка. Балкани означава преди всичко партикуларност или онези неща, които изброи Ивайло Знеполски преди малко - изостаналост, недостатъчна интегрираност и пр., неща, които могат да бъдат назовани по различни начини.
Най-накрая стои съвременният въпрос, който в книгата специално не е ясно поставен. Дали Балканите или Югоизточна Европа ще съществуват като цялост и ние работим ли за съществуването на тази цялост. Защото практиката показва, че балканските народи, баканските държави са ориентирани към Европа, всички в различна степен искат да влязат в Европа (т.е. тясната Европа на Европейския съюз) поотделно, не мислят за заедното си присъствие там и изобщо не обработват такъв субект, който се нарича Балкани. И книгата на Мария Тодорова показва как в различните страни по един или по друг начин се минира самата гледна точка на Балканите. Тоест нашият разговор има смисъл дотолкова, доколкото фиксираме един исторически предмет, който е даден, някакъв коефициент на общо битие и едно бъдещо състояние тогава, когато народите, нациите, държавите на Балканския полуостров се отварят една към друга, за да изработят един общ голям субект в границите на големите европейски съюзи. Европейският съюз се нуждае от това, той го казва, той би искал да има балканско сътрудничество, т.е. би искал да има Балкани.
Нашият разговор има смисъл поради две перспективи. Едната е историческа - Балканите безспорно по някакъв начин съществуват. Трябва да се изброи как съществуват, под какви форми те съществуват; дали като манталитет, дали като обща култура, дали като общи особености на историческото развитие или във всички тези неща едновременно като някакъв особен начин на живот; и след това да се постави вторият въпрос - ще съществуват ли те, има ли воля балканските народи и балканските култури, което не е едно и също нещо, да съществуват на равнището на една обща единица, която няма значение как ще се нарича. Това е практическата страна на нашия разговор.
Балканите съществуват - веднъж имагинерно, втори път реално и трети път проективно във възможността в бъдеще някакви хора практически да направят нещо, за да съществуват Балканите; т.е. имаме най-малко три форми на екзистенция на Балканите.
Балканите наистина са един вид проекция на Европа. За Балканите можем да мислим добре и дискурсивно, ако мислим добре и дискурсивно за Европа. Ако не си дадем сметка какво разбираме под Европа, нямаме шанс да разберем по-ясно какво представляват и Балканите. Балканите са повече привлекателни за Европа, отколкото Европа е привлекателна за нас, защото тук, на Балканите, имаме една консервирана форма на европейската култура, ако не от ХIХ, то от първата половина на ХХ век. Европа е силно привлечена от този образ, който тя има в началото на века или в края на миналия век - партикуларност без интеграция, противопоставеност на публично и на частно съществуване по един сладък начин. Един живот с две култури - една публична, официална и друга частна, богата и много разнообразна, които не са свързани дори като настроение. Европейското представлява едно бавно интегриране на тези две форми на живот, които наистина сега, вече във фазата на Европейския съюз, получават голяма интегрираност. Тоест виждате колко много начини има да определим балканското, но единственото, за което аз настоявам, е, че ние имаме огледална ситуация. За Балканите можем да говорим, повтарям, толкова дискурсивно, колкото говорим за Европа. Ако за Eвропа не говорим дикурсивно, не бихме могли да говорим дискурсивно и за Балканите. Ако не си дадем сметка какво представлява европейското и какви са неговите проявления, не бихме могли да определим какво представляла балканското, защото балканското така или иначе влиза в системата на европейското; то е едно друго европейско, изостанало от миналото, но не само изостанало; това е форма на живот, която по някакъв начин настоява за себе си и това настояване се усеща.
Ивайло Дичев: С повечето неща, които каза проф. Богданов, съм съгласен, освен с това, че при книгата на Мария Тодорова става дума за историческо изследване. Смятам, че центърът в тази книга е политически и политическата й насока е именно към нейната съвременна американска публика, която има тенденцията леко да конструира такива обекти от типа на Ориента, на Балканите и т.н. Тодорова в някакъв смисъл деконструира, критикува този начин на налагане отвън на идентичности (в кавички или без кавички) върху отделни региони в света. В този смисъл книгата там, в дебата в Америка, е много сериозна и важна стъпка в критикуването на този тип позиция, която има и политически измерения. Но, от друга страна, бил съм свидетел как тази книга много лесно може да стане инструмент в ръцете на хората, живеещи в региона, за легитимиране на някакви позици - интегристки, културалистки, оневиняващи Балканите и фабрикуващи една отвътре защитена идентичност. Тази проблематика има две страни. Затова идентичността е толкова неточно и флуидно понятие - от една страна означава идентичност, погледната отвън, наложена върху някой; съвсем друго е, когато самата култура, самият човек отвътре конструира някакви културни рамки, някаква форма на своето живеене. Много е трудно да се определи каква е връзката между двете идентичности. Аз лично предлагам идеята на Чарлз Тейлър, че идентичността винаги е диалог, винаги е някакъв вид договаряне между вън и вътре, тя е отношение, а не факт. Следователно това договаряне или този диалог между Европа или Запада, срещата на външната гледна точка и самия балкански ареал - това е тема, вече по-широка, отколкото книгата на Тодорова, и оттам трябва да започнем да разсъждаваме - как този диалог тече днес, какви са неговите измерения. Според Мария Тодорова, цитирайки Саид, Ориента се мисли от западната гледна точка като същност, несъизмерима със Запада, като някаква тайна, мистерия, нещо трансцендентно и т.н., докато Балканите нямат такава същност. Те се мислят като преход, като мост, те са състояние на една непрекъсната промяна и модернизиция. В какво се състои парадоксът на тази балканска идентичност? От една страна, идентичност, налагана отвън, от друга страна, възприета отвътре и разигравана, театрализирано показвана като някаква собствена същност. Нейната специфика е, че тя е фактически без последен референт. Тази парадоксална идентичност, идентичността на вечния преход, на радикалния преход, на бързо догонване на престижни културни измерения, дошли отвън - това ми се вижда не просто психоаналитично измерение на западния поглед, както каза Ивайло Знеполски, а интериоризирано вътре в самата балканска реалност, превърнато, колкото и парадоксално да е, в достойнство, в характеристика на региона - бързо, рязко индустриализиране на изостанали аграрни страни по времето на комунизма; бързо, тотално хомогенизиране на тези култури по отношение на език, на фолклор и т.н. по времето на класическата национална държава; бързо, внезапно завиване на всички възможни институции в посока на нови ключови думи, нови нормативни документи, които се спускат от международните институции.
Светлозар Игов: Книгата на Мария Тодорова като възможна база или поле за размисъл наистина дава една историческа и дори политологична представа за Балканите и до голяма степен е определена от аудиторията, към която се обръща. Не случайно нейна методологическа основа е книгата на Саид, която е един спор с европоцентричното мислене и въобще спор с онези концепции за историите и за света, които виждат някакъв център, някакъв правилен модел, според който се отчита своеобразието на другите култури.
Наистина външният поглед към Балканите се превръща и в техен собствен поглед. В българската култура има един начин на мислене на националната идентичност - да разбираме сами себе си не като исторически субект, а като исторически обект, вечна жертва на външни попълзновения, едно пасивно и страдателно мислене, което е фиксирано в българската литература в множество страдателни заглавия още от времето на Възраждането. Това е заложено в самото мислене на Балканите или поне на някои балкански народи, което, от друга страна, създава у тях и други обратни комплекси, да речем, героизиращи, митомански комплекси.
Книгата на Мария Тодорова възниква в един определен контекст, в момент на криза на националната и на регионално-балканска идентичност, предизвикана от актуалния политически контекст след 1989 г., и който е мислен на Балканите наистина само в политически смисъл. При това самото понятие за Европа, в което се стремим да мислим и ние днес, не е културно-историческо, а е политическо понятие. От друга страна, европейското мислене е и генеалогично мислене, мислене за общия произход: антична Гърция, Рим, християнството и т.н. Богдан Богданов обърна внимание и върху един друг тип мислене - проективното. Можем да го наречем и триалогично, което важи за всички понятия - и за нации, и за наднационални и междунационални общности. Например американците много повече мислят проективно. Самото изработване на понятието нация като гражданска нация е създадено на базата на това проективно, телеологично мислене. Докато европейското мислене е повече генетично или генеалогично обременено, то повече е свързано с общността на произхода.
Разликата между европейската традиция и Балканите, разглеждани като културно и историческо наследство, е тази, че европейската традиция набляга на континуитета, докато за Балканите, особено след османското владичество, когато е силно желанието за откъсване от модела, се актуализира дисконтинуитетът, т.е. една от характеристиките на балканското е тази прекъсваемост в мисленето ни за наследството.
Георги Фотев: Има рискове, когато се обсъждат толкова едроформатни реалии като Балкани, при това разположени също едроформатно във времето, в историята. Но и без това не може. Необходимо е обаче да се проясняват най-напред колкото може повече едроформатните категории, с които си служим. В началото ще направя едно разграничение. Струва ми се, че вече няма съмнение за голямата познавателна значимост на това, което е имагология. И в момента търся термин, който не е изработен напълно и не съм сигурен дали е най-подходящ. Имаме нужда от такъв термин. Имагология е имало винаги. Но тематизиране, проблематизиране и рефлексивно отношение към имагологията не се появяват. За да разгранича имагологията от това, за което тя се отнася, въвеждам термина имаготетика. Имаготетиката е всъщност образ в изграждането на каквато и да е общност от най-архаичните до по-модерните, образ на себе си, образ на общност, която е друга и т.н. Човечеството не може да мине без конструирането и конституирането на подобни колективни образи. Имагологията, ако вземем този термин в по-прецизен смисъл, трябва да бъде едно рефлексивно, следователно и критично отношение на функциониращи образи, в дадения случай на образа на Балканите.
Няма нищо толкова странно нито във времето, когато регионът влиза в орбитата на модерността, нито след това. Има определени устойчиви културни и социални типове. Има устойчиви традиционни общностни форми, които по своята същина не се отличават от всички други предмодерни общности. Главният проблем, който възниква при изваждането на националните държави в региона, е проблем, който възниква в началото на модерността с всички национални държави. Националната държава става главният агент на конституирането на нацията. Ако такива национални държави по някакви причини не могат да се създадат или да допуснем, че не са създавани на Балканите, някои от сега съществуващите нации на Балканите, в прецизния смисъл на понятието нация, нямаше също да съществуват. Когато започва да се конструира държавата, възниква големият въпрос да се намерят колкото се може повече ресурси в историята за конституирането на нацията. И в този случай възниква първата задача, която може да си постави само дадена национална държава - да реши въпроса за единния език.
Османската империя не е имала инструментите за пълно асимилиране и не си е поставяла такава цел, което е дало възможност за живота на традициите на местното население. Традицията носи образец за поведение, носи отговор на въпроси, които не са зависими от течението на времето, носи крайни, върховни ценности, които не могат да бъдат подвъпросни. Традицията отхвърля всякаква промяна, защото промяната ще я взриви. Традицията елиминира времето, което за нея не е нищо друго, освен подвижен образ на вечността, както би казал Платон. След ликвидирането на османското владичество традициите са едни от главните ресурси за конституиране на модерните нации и модерните национални държави в региона. Но традиционализмът е в същото време сериозна пречка точно срещу конституирането на модерна държава. Възниква особен парадокс и проблем за страните от този регион. Първо, имаме късен преход към модерност. Европейският свят е станал различен. Нововъзникващите национални държави на Балканите се изправят пред проблема за националните граници. Да не забравяме съществените различия между традиционни и национални държави. Традиционните държави се превръщат в митовете на нововъзникналите национални държави. Въпросът за велика България, велика Сърбия, велика Румъния, Албания и т.н. не е въпрос на някакво метафизическо свойство на тези народи, това е въпрос, който може да възникне като търсене на границите, което трябва да стане след един петвековен период на несъществуващи традиционни държави. Възникват конфликти, които не са разрешими по разумен път.
Патосът в книгата на Тодорова е всъщност в разглеждането на една имагология на Балканите, но не се разискват достатъчно предимствата на външната гледна точка. Традициите, които са функционирали и по някакъв начин продължават да функционират в този регион, носят самобитността на всички традиции навсякъде по света. Това, което се получава с екзплозията на балканизацията във войните в началото на века, не може да се изведе от функциониралите в този географски регион традиции. Те може само да хвърлят определена светлина. Затова аз се противопоставям на всички опити на мълчаливи или явно арогантно представяни метафизики на балканизацията, на нейните корени и генезис.
Ивайло Дичев: Това, което е характерно за Балканите по отношение на традициите е, че всички балкански страни правят едно и също. Именно понеже има едно голямо прекъсване на държавността в тези места, те правят една проста операция в края на XIX и началото на XX век. Скъсват с непосредствената традиция, която е отоманска - всекидневното живеене, начин на говорене, телесно поведение и т.н., т.е. културата в антропологичен смисъл се изтласква, тя става срамна, за да прескочат назад през много векове и да се обявят за наследници на някакви много престижни предци. Първи го правят гърците. Големият гръцки историк от XIX век Константинос Папаригопулос излезе с една четиритомна история на Гърция, в която показва, че има един континиум, една продължителност в историята на антична Гърция, Византия и съвременна Гърция. Нещо проблематично към този момент, защото по това време Гърция е много бедна балканска страна. Създава се изкуственият, измислен език катаревуса, който трябва да хвърли мост назад към античните образци, но който език не се разбира от всекидневния човек. Започва едно цялостно преизмисляне на себе си. Същият модел се наблюдава и в другите страни. Румънците, например, ще си изхвърлят кирилицата, ще я заменят с латинска азбука, ще се измслят като наследници на Латинската империя.
Георги Фотев: В това няма нищо особено на Балканите.
Ивайло Дичев: Това, което ми се струва особено, е силата на това скъсване, изтласкване, този срам от непосредствената традиция. Още един пример от българската ситуация - огромен срам по отношение на всичко, което е свързано с отоманския живот, отиване назад към прабългарите. Какво в нашата традиция днес, в нашата култура следва от прабългарското? С какво аз съм наследник на хан Аспрух, както ми е набивано в главата цял живот, а също че византийци и турци са ни врагове? Нашата истинска традиция, в антропологическия смисъл имам предвид, идва именно от Османската империя, от Византия и православието.
Георги Фотев: Във връзка с това, което казваш, да вземем за пример Франция. Как се отнасят мислителите, представителите на модерността, на революцията към предишния свят, който те отричат?
Ивайло Дичев: Това е много кратък епизод. И в днешната митология на Франция те са наследници на римляните и на галите.
Светлозар Игов: Искам да прибавя още по-куриозния пример на една ретроспективна утопия, която възниква при конституирането на нациите на Балканите. Не само по отношение на прабългарите, това е обща склонност на всички етноси на Балканите. Например един дубровнишки поет нарича Орфей "славен българин", т.е. мисълта за нацията и нейното бъдеще се пренася към едно илюзорно историческо минало. Всички тези ретроспективни утопии, тези исторически илюзии идват първо от европейския романтизъм. Мистификациите не са наши, има ги у всички народи; у нас идват от чехите; у чехите идват от Макферсън.
Спецификата на Балканите, според мен, се състои точно в тяхната хетерогенност и хетеротемпоралност - Балкания Ортодокса, Балкания Романа и т.н. Балканите са не другост на Европа, а съжителство на много другости на едно много тясно пространство. Ние не сме друго на Европа, а сме едно от европейските времена, една от европейските съставки, в известен смисъл и не само на Европа, защото тук се намесват и източни култури. Просто ние сме не толкова другост, колкото сгъстеност на различни типове култури, един умален модел на света и на Европа в едно тясно пространство. Много от произтичащите проблеми идват от тази пространствена компресираност на културите.
Има съществена отлика между Балканите, а това се отнася в голяма степен и до Източна и Централна Европа, по отношение на влизането в модерността. Ако наречем средновековния модел теоцентричен, преходът на цялото европейско пространство към модерността е свързан със секуларизацията. Но тази секуларизация се осъществява по различен начин в различните европейски региони. Онова, което ние наричаме Възраждане и си служим с един и същ термин за националните възраждания на Балканите, в Централна и Източна Европа, се изразява в замяна на теоцентричния модел не с антропоцентричен, както в Западна Европа от Ренесанса, а с етноцентричен. И тук имаме съвпадения на националните балкански възраждания не с европейския Ренесанс, а със западноевропейския иредентизъм, със създаването на националните държави. Тази разлика не изигра ли голяма роля и за разликата в прехода към създаването на модерните държави, във взаимоотношенията между публичната и частната сфера, не доведе ли до ниската култура на частната сфера, до липсата на права на личността, до липсата на изградено личностно самосъзнание - всичко това подтиснато в етноцентричните възраждания.

Структурна сложност на Балканите

Ивайло Знеполски: Стана въпрос за реални традиции и за въобразени традиции. Това ме кара да мисля, че на Балканите има едно напластяване на традиции, с които, в зависимост от ситуацията, може да се борави по различен начин, използвайки ги като аргументи в една или друга конкретна ситуация. Има традиции, които се манифестират, които се идеологизират и се превръщат в идентификационни програми; има и други традици, които реално подмолно определят или предопределят начина на поведение, начина на действие. Всичко това, според мен, обуславя и създава структурната сложност на Балканите, която представлява и трудност в разбирането на региона.
Културата е сложно образование и в нея можем да намерим различни пластове, които се появяват закономерно и ги наблюдаваме във всички култури от нашия регион. Традициите тук обаче не образуват една логична верига, която ги подема, развива, обогатява, продължава и т.н. Напластяването на тадициите един път става на хоризонтална плоскост, друг път във вертикална и най-често те не се пресичат. Страните в Югоизточна Европа след Балканските войни са хомогенни само в един аспект - че повечето от тях са изправени пред структурните предизвикателства на модерността, с които се сблъскват всички доскоро аграрни, традиционни общества. Пред този проблем са били изправени и западните общества, но преди два века и отдавна са го забравили. Предлагам ви тезата, която смятам за най-точна от културно-историческа перспектива: балканските общества са хибридни общества с хибридна традиция. Това намира израз в закъснялото индустриално развитие и урбанизация, във форсираните и болезнено отекващи в обществото процеси на модернизация, които по същество водят до силни конфликти както през 20-те години, така през 50-60-те и през 90-те години на ХХ век.
За да разберем тази сложност на структурата и това преплитане на традициите, можем да разчленим три нива на проблематиката:
1. Конфликти във вътрешността на всяка отделна страна от региона. Това са както политически, социални, така и етнически проблеми.
2. Конфликти и нерешени проблеми между отделните страни, наследени както от предишни епохи, така и новопоявили се. Всички балкански страни са една против друга. Един силно негативен аспект на османското наследсто е стремежът за покриване на географските и етническите граници, един и до днес нерешен проблем. Тоест съхранено е чувството, че националната държава се е формирала по някакъв начин в осакатен телесен вид, което се явява проблем на междудържавните отношения.
3. Конфликти на културно и геополитическо ниво. Сблъсък на регионални субкултури и глобалната култура. Така или иначе, регонът е в конфликтни отношения по някакъв начин с големите процеси, които протичат в света и които можем да наречем глобализация.
И именно затова искам да продължа темата, която постави Светлозар Игов за различните темпоралности, в които живеят балканските страни, макар че от теоретична гледна точка едва ли има чиста темпоралност, чисто сегашно време. На Балканите можем да намерим най-различни съставки - на предмодерност, свързани с традицията, културни пластове от модерността, както и постмодерни елементи, които, макар и да не са много, понякога са твърде агресивни. За мен елементи на предмодерност са незавършените процеси на формирането на национални държави, както в случаите с Албания, Косово, Македония, Хърватия, Босна. Навсякъде другаде в Европа тези процеси са отдавна приключили, докато това е един типичен проблем, едно наследство за региона от предмодерността. Открити или прикрити териториални претенции и тълкуване на територията по един телесен, органичен начин също са елементи от предмодерната култура, както и някои елементи на родово-патриархалната култура, патерналистичната концепция за властта. Всичко това съществува във всички страни от региона, включително и в България, и създава интерпретационните напрежения в отношенията и контактите със Запада. Елементите на модерността са представени очевидно в постигнатата степен на индустриализация, урбанизация, съвременно, отворено стопанство, но също така и в изграждането на високи хомогенни национални култури. Можем да кажем, че въпреки всичките лъкатушения, в страни като Гърция, България, Сърбия, Румъния, може би и Хърватия, има изградена някаква висока хомогенна национална култура или поне представата за такава култура. Постмодерните елементи виждам във включването на страните в процесите на глобализация и евроинтеграция с произтичащите от това елементи на деконструкция на различни традиционни установки и понятия, включително и на представата за нация. Обществата започват да стават, макар не достатъчно пълноценно, все по-комплексни и все по-плуралистични. Наблюдаваме елементи на отслабване на националната държава, отказ от идеята за абсолютен суверенитет, което ни приближава до стандарти, характерни за западноевропейските страни.
Не можем да пренебрегнем факта, че налице са конфликт и напрежения в резултат именно на пребиваването в тази двойнствена темпоралност - темпоралността на съвременна Западна Европа и темпоралност на балканската традиция.
Георги Фотев: Тази преценка за днешната ситуация на Балканите е много тенденциозна и незащитима. Първо, терминът балканизация трябва да го приемем и да го използваме в универсалния смисъл, който е придобил. Ребалканизация имаше единствено при разпадането на Югославия. В България нямаше никакви признаци за някакви особени междуетнически латентни или явни напрежения и конфликти. Аз не съм съгласен да се спекулира по инерция с тези неща.
Другият въпрос, по който ще се опитам да бъда съвършено кратък, се отнася до следното: няма идентичност без памет. Когато се говори за колективни идентичности, каквато е идентичността на нацията, е нужно да се има предвид конститутивното значение на паметта. Не може да се постави въпросът и за идентичност на отделната личност, ако човекът е безпаметен. И когато се поставя въпросът за конструирането и конституирането на нациите тук, в този регион, аз отново повтарям и подчертавам, че това е станало в различно физическо и историческо време и при всички случаи няма как да не се открият забравени смисли, които да не се възстановят. Проблемът за тези възраждания е проблем на конституирането на идентичност и в случая на национална идентичност. Защо толкова голямо значение при конституирането на модерната българска и други държави придобива нещо, което задържа модернизацията, а именно колективните (комунитарни) идентификации, а не антропоцентризмът, както го нарече Светлозар Игов? Може би още по-точно е да се каже европейски индивидуализъм. Смятам, че и тук не е нужно да прибягваме до метафизика в традиционния смисъл на думата. Русо казва по един недвусмислен начин: за да се направи модерна държава, е необходимо да се разрушат всички традиционни общности. Това е пределно и страхотно изискване, за да могат членовете на обществото и на държавата да бъдат равни по достойнство, права и свобода. Повратът към модерността се осъществява на Балканите мъчително. Тази свободна индивидуалност не е могла да се осъществи в рамките на Османската империя и в това спряло в традициите време. Вместо това се наблюдава усилване на традиционните общности, които се явяват единствената здрава опорна точка, за да се конституира нацията.
Искам да кажа, че и в общество, което може да бъде смятано за напълно хомогенно, има хетерогенни ценности. Това, че България влиза в орбитата на модернизационния процес и има ценности, които идват със самата модерност, които са напълно хетерогенни на традиционните ценности, е нещо саморазбиращо се. Големият въпрос е да видим в каква степен и каква сила могат да имат едните или другите ценности.
Богдан Богданов: Прагматично погледнато, ако говорим за България и казваме традициите на България, или за Балканите и за балкански традиции, първото нещо, което трябва да направим, е да изброим нивата на традицията. Специално за България едно от нещата, които много ми липсват в литературата, която ми е попадала, е това, че не се прави различаване на започналата много ясно изразена европейска традиция, веднъж по един канал през XIX век и по втори канал - допълнителното силно европеизиране, което започва за България в началото на XX век. Не се разказва историята на една, две или три европейски традиции отделно от историята на някакви други традиции, които носят други епитети, например много ясната фолклорна традиция, която е обща за България и останалите балкански страни. Или да кажем традицията на всекидневния живот в градовете. На мен винаги ми е липсвала тази дискурсивно-аналитична работа спрямо картата на българската традиция, която би ориентирала кои от линиите на традициите са със силна динамика и кои са без динамика. Най-характерното за българския живот е, че, от една страна, има един град, който се развива и то не много бързо, изоставайки от разивитието на западноевропейския град, който е негов модел. От друга страна, едно село, в което няма абсолютно никакво развитие на никакво ниво, т.е. две традиции с различна динамика (това, което Ивайло Знеполски нарича хибридност), не-влияние на една област върху друга област. И в момента в България наблюдаваме един двоен живот - от една страна, едно село и един провинциален град без особено развитие; от друга страна - развиващи се по-големи градове. Фактически говорим за култура, която не може да обхване цялото си пространство. Преди много векове, когато римляните разпространяват римската цивилизация, те осейват Европа от единия до другия й край с едни и същи, поразително еднакви градове. Това е първият случай, когато се поражда единна материална цивилизация. Извън тези градове цивилизацията липсва. Общо взето балканското съществуване във всички страни без изключение е това старо делене на цивилизовани малки пространства и големи пространства на не-цивилизация. Ето ви една по-точна социологическа характеристика на това, което представлява не-единството на традициите.
И още една бележка. Казваме общо традиция. Фактически става дума за различни видове традиции. Тази традиция, за която ние говорим, е традицията от европейски или от гръцки тип, традицията с голяма немара към произхода и много голямо внимание към функционалността на модела, който е избран. От друга страна обаче, има строги ригидни традиции, създали една система от образи и значения към тях, пазени от малък брой. Става дума за традиции без актуално прилагане. Характерното за европейската традиция е, че тя се прави, за да се прилага, с много повече внимание към приложението й, отколкото към онова, което тя е представлявала като начало. Или, така да се каже, нетрадиционната традиция е моделът на европейското опериране с традиционни форми.
Георги Фотев: Безусловно съм съгласен с необходимостта от такава карта на българската традиция. Но тук веднага идва и следващото ми възражение - тази карта предполага и смислова гледна точка. За да можем да видим необходимостта от тази карта, трябва да можем да се отдалечим и да обхванем обширна територия. Да сме наясно с гледната точка. Другото е наивната вяра, че ние можем да седнем и да описваме, без да е ясно как това може да стане, и да експлицираме точно това в най-автентичния смисъл на теоретично виждане. Необходимо е да се знае точно какво в действителност се е случвало и оттам нататък ще бъде необходимо и продуктивно социологическо въображение. Всеки социален факт е тотален. Нищо не може да говори само по себе си и трябва да се види в какъв периметър то говори. Следователно трябва да се постигне тази тоталност на факта. Затова би било много наивно, ако си представим, че има едни емпирични факти или насложили се традиции, ние отиваме до тях и ги намираме.
Ивайло Дичев: На Балканите очевидно има едно разминаване между доста единната всекидневна, телесна култура и надстроената върху нея, сложно свързана с нея висока култура на отделните национални държави, които се конструират винаги една срещу друга. Всяка една национална култура се конструира срещу всички останали, в състезание, в битка с тях. За какво е нужна тази престижна висока култура? Балканският регион поради исторически причини е изключително несамостоятелен. Всички страни тук, или поне тези, които възникват от Османската империя, са създадени по силата на някаква външна намеса. От това време до днес, когато имаме мониторинг на разни европейски институции, този регион се намира непрекъснато под някакъв контролиращ поглед. И динамиката на този регион при това положение е да се хареса, да изпълни някакви изисквания, да прелъсти този поглед, да влезе в критериите, заложени в него. Естествено всяка една ценностна преориентация на центъра поражда сътресения в периферията. И това, на което сме свидетели в момента от 10-20 години насам, е, че тази престижна висока национална култура изведнъж престана да бъде престижна, загуби се ясната отчетлива йерархия на авангарда на модернизацията, така да се каже, във всяка отделна страна, и масата. Оказа се, че и едното, и другото имат своето място, влизаме в един консумативен свят, където дори може би телесното, всекидневното, антропологическото виждане на културата е по-актуално. Може би това е една от причините изведнъж тематиката Балкани да излезе рязко напред. Самата балканскост започва да се обиграва все повече и повече на всички нива. Въпросът ми е дали тук не става дума за една много голяма промяна на ценностния ред. И в тази промяна не става ли дума за това, че самата дефиниция на културата се променя, става демодирано да говорим за високи прояви, за високи национални, самобитни култури. Навсякъде по целия свят погледът се обръща към регионалното, към етническото.
Георги Фотев: Разбира се, страните от този регион, нациите и националните държави се намират в един междувременно много променен европейски и световен контекст. В своята телеология нацията в определен период от време и националната държава (правя това разграничение) се стремят към затваряне. По това нацията във формален смисъл наподобява традиционните общности. И това не е учудващо, защото ако се вникне в нацията, може да се разпознае добре тази иманентна телеология на нацията. Оттук идва и грижата на националната държава да бъде много бдителна към идентичността на нацията, което може да става чрез затваряне в смисъл на предпазливост от всичко, което може да я взриви отвън или отвътре. Затова тя е много бдителна към разнородния етнически състав, към това да не би някоя етническа група да постави под въпрос монолитността на нацията. Държавата може да се разширява или да поглъща други в териториален смисъл, но само при условие да се укрепва тази монолитност, т.е. да се следва телеологията на затвореност. Донякъде и грижата на националната държава е тази. Обаче от променящия се контекст и иманентни необходимости на развитието на обществото като гражданско общество идва нуждата от отваряне. При съвременните условия затвореното общество е катастрофирало общество. Поставят се тежки предизвикателства пред самата нация. Оттук нататък това означава и ново преразглеждане на статуса и функциите на високата култура. И тогава степента, в която се засилва това отваряне, степента, в която се позволява различието като принцип на живота, в същата степен премества и позицията на т.н. висока официална култура.
Ивайло Дичев: Не може да мислим нацията само като перспектива на затварянето; тя е едновременно затваряне и отваряне.

Национализъм и национална идентичност

Ивайло Знеполски: Национализмът е един от проблемите на страните от балканския регион. Той присъства във всички страни без изключение, но не задължително в едни и същи форми. Един е национализмът, изразител на стремежите за национално обособяване, друг е национализмът на териториалния реваншизъм или на прикрития хегемонизъм. Някои от национализмите са чисто отбранителни реакции. Други национализми, особено в латентния си вид, не присъстват на ниво политическо изговаряне, но съществуват в масовите нагласи като рудиментни психологически нагласи, които в някаква ситуация биха могли да избухнат.
Корените на национализма на балканските народи е във все още незавършения процес за преодоляване на османското наследство. Източната империя за пет века не успя да хомогенизира населяващите я народи и етноси, с което предизвика точно обратния ефект - затварянето и дори капсулирането им в стремежа да оцелеят. Вкопчкайки се в традициите на малката общност, те съхраняват като реликви и възпроизвеждат почти религиозно всички тези елементи на традицията. В "Нации и национализъм" Ърнест Гелнър предлага много интересно размишление за този тип империи, според което тяхната структура се разпада на силно централизирана бюрокрация и на значими местни самоуправления, на местни капсуловани общности. Същността на османското наследство не е само пряко изразен национализъм, свързан с територии, етнически състав и т.н., а по-скоро манталитетни нагласи на затворените общности, които са некомуникативни и психологически консервативни. Днес сме изправени пред една парадоксална ситуация. Страните влизат в един глобален свят и даже имат претенции за влизане в големи междудържавни образувания като Европейската общност и в същото време непрекъснато издигат и дори патетизират въпроса за националната и културната идентичност.
Предлагам ви няколко хипотези относно източниците на днешния балкански национализъм:
- Национализмът на Балканите е отпадъчен продукт на декомпозирането на Османската империя.
- Национализмът на Балканите е резултат на конструирането на новите национални държави, голяма част от които все още не са успели да постигнат както географските, така и етническите си граници.
- Национализмът е едно убежище за балканските народи. Може да говорим за бягство в национализма поради страха от модерността, от състояноето на отвореност. Такъв национализъм се активизира в ситуация, когато трябва да се отговори на въпроса как да запазим индивидуалността си, важността си в едно променено пространство, в което ценностите са конкурентни, а ние не сме много убедени в своите ценности.
- Национализмът е продукт на разпада на комунистическата система. Комунизмът от времето на своя възход беше производител на наднационална идеология - пролетарски интернационализъм. Но след 70-те години той изпадна в идеологическа криза и започна да търси опора и легитимност в някакъв тип национална идентичност. Кризата на режимите се запълва от етничността, от вярата и упованието в някакъв магичен духовен ресурс, като българщината например, или албанщината, сръбщината, румънщината. Буквално погледнато, това би трябвало да бъде един регрес, защото ни връща към телесната общност, към органистичната концепция за нацията. Но можеше ли той да бъде избегнат? Вероятно да, след като в някои страни, като Чехия например, той наистна беше избегнат.
- Национализмът днес е политически конструиран. В страните на преход, както и в България, се получава идеологически вакуум в обществата, непривикнали към истински политически живот, който се запълва от исторически митове. В такъв смисъл проблемът за идентичността, следователно и за национализма, се превръща в политически въпрос дотолкова, доколкото трябва да обслужва определени стратегически интереси. Новите политически субекти в ситуация на криза не разполагат с друг по-ефикасен ресурс за легитимиране.
- В основата на съвременните прояви на национализма, който е в основата и на междуетническите напрежения, е кризата на идентичността в качеството й на символен ред. У нас на практика не можа да се осъществи определението на Клод Льофор за демокрацията като символна идентичност без въображаемо, т.е. без инстанцията на въображаемото. Точно това изглежда не е по силите на съвременните балкански общества.
Въпреки всичко проблемът за националната идентичност не се явява анахронизъм, защото човек винаги има нужда от някаква репрезентация. Въпросът не се свежда до това да няма, да не се дискутира или да не се настоява на идентичноста, а до начина, по който тя се разбира. Идентичността, която по-рано в националистическата парадигма се разбира като нещо монолитно и споделено, започва да става поливалентна и множествена и именно това позволява на съвременния човек с политическа култура да избегне обвързването й с национализма. Съвременният човек може да намери идентичност на нивото на европейската общност, на нивото на балканското, на нивото на българската традиция, на нивото на местното, локалното и по някакъв начин може да направи продуктивна кооперация от тези нива на идентичности.
Богдан Богданов: Големият въпрос е има ли такова нещо като балканска идентичност днес? Някога имало ли я е и в каква форма. Другият въпрос е кои са другите по-малки колективни идентичности? Ако говорим за българския национализъм, кои са тези местни, локални фундаментализми, които влизат в системата на българския национализъм. Българският национализъм би могъл да се разгледа добре само ако мислим за неговите подразделения. Една част от тези подразделения няма да влизат точно в него, а ще засягат и странични области. Да кажем, има македонски фундаментализъм, който е толкова български, колкото и македонски, т.е. осъществява се в една по-голяма територия. Или има тракийски национализъм, който по отношение на българския национализъм също не се побира точно в неговия обем.
Днес, сериозно погледнато, социологически можем да говорим за система от колективни идентичности, а не само за една. Когато визираме балканските национализми или балканските локални патриотизми, едно първо различаване, което се налага да направим, е чрез опозицията офанзивен - дефанзивен национализъм. Това, което характеризира Балканите, е, че има определени балкански народи и етноси, които са настроени подчертано офанзивно в своя национализъм. Разбира се, офанзивността се засилва и отслабва, тя не винаги е една и съща. Обаче можем да кажем определено, че сръбският национализъм е подчертано офанзивен, и то офанзивен в много дълъг период от време. Същото може да се каже и за гръцкия национализъм. Възможно е да се напише история на офанзиите на гръцкия национализъм, довели до определени авантажи. Благодарение на този офанзивен национализъм, провеждан организирано от гръцката политика (разликата между гръцката и българската политика е, че в българската политика липсва такова хармонично, добре планирано провеждане на национализма), се е достигнало до това, че Гърция е разширила силно своята територия. България се отличава от останалите балкански страни по своя подчертан дефанзивен национализъм. Периодите на офанзивност в нашия национализъм са малко. Управлението на Фердинанд и неговите амбиции са проява на такъв офанзивен национализъм, който не е довел до положителен резултат. Така че, ако говорим за национализмите на Балканите, би трябвало да направим известно различаване чрез тези термини, които аз предлагам - офанзивен и дефанзивен национализъм.
Национализмът представлява форма на "лесна" колективна идентичност. У нас тя се развива в момента, в който трябва да се смени (и това е връзката с Османската империя) една стара система, една гъвкава и модулна система от идентичности, протичали по много линии. Имало е етническа идентичност, но имало е и някаква локална идентичност, както и някаква професонална идентичност в едно принципно голямо пространство. Това голямо пространство е престанало да съществува, следствие на което една от тези идентичности (в Източна Европа - етническата идентичност) се е повдигнала в степен на национална идентичност, за да може да свърши работата по създаването на една общностна цялост. Било е все още твърде рано отделният индивид и отделни субекти, направени от съдружени помежду си индивиди, да бъдат активни и да могат да правят своята конкретна индивидуална идентичност. Поради това една колективна идентичност между много, които иначе влизат във формулата на идентичностите, получава предимство и започва да изпълнява работата на всички останали идентичности. Съвременният, модерният свят не е нищо друго, освен преобразуване на тази формула, изоставяне на изключителната идентичност, наречена национална, и обръщането към модулния тип на правенето на индивидуалната идентичност. За отделния човек това представлява един особен личен труд, който се усвоява в хода на дълго възпитаване и образование.
В модерното време националната идентичност ще бъде по-слаб коефициент във формулата на личната идентичност, но не бих казал, че той би изчезнал. Затова е необходимо да има правни и други културни условия, които да допускат в културното пространство да има повече видове субекти, отколкото в епохата на националната държава. В модерните условия субектите могат да бъдат много и най-различни. Модерния човек с лекота излиза от ситуацията на една идентичност, за да влезе в ситуацията на друга. Докато в епохата на националната идентичност и в епохата, в която продължаваме да живеем сега в България, ние все още не разполагаме с образованост и тренинг да произвеждаме неконфликтно своята собствена индивидуална идентичност. Поради това няма нищо по-лесно от замяната на сложната индивидуална идентичност с дадеността на някаква колективна идентичност.
Удоволствието да се отървеш от трудната работа на правенето на собствената идентичност с приспособяване към една колективна идентичност трудно може да бъде заменено с друго подобно силно удоволствие. Аз не вярвам, че някога ще има модерно общество, в което всички индивиди ще бъдат така образовани и тренирани, че да могат да правят всекидневно формулата на своята собствена идентичност и да нямат конфликти с една или друга общностна идентичност. Затова и национализмите не могат да бъдат изгонени лесно. Така или иначе, те са налице.
Но конкретният въпрос е: същестува ли балканска идентичност, тази балканска идентичност естествено ли съществува и по-нататък тя изкуствено ли ще бъде построявана, защото е необходимо да влезем като една голяма общност в Европейския съюз? Ще положим ли усилия, ще се съберем ли да вършим работа по създаване на такава балканска идентичност? Трябва да съществува балканско сътрудничество. Но балканските страни са се загърбили една друга.
Ивайло Дичев: За мен е любопитно да се види откъде идва самото понятие идентичност. Например, ако говорим за национална идентичност през XIX век, това е анахронизъм, струва ми се, защото тогава се е говорело за национална принадлежност. Според мен понятието идентичност в смисъла, в който го употребяваме, възниква някъде в средата на ХХ век с Ериксоновата теория, базирана върху теренно изследване на американските индианци, които именно изживяват криза затова, че са затворени в резерват и техният живот в момента противоречи на митовете и легендите, с които са живели. Идентичността е свързана с няколко неща. Първо, тя е винаги загубена, тя е винаги нещо, което вече е проблематично. Второ, идентичност има там, където има някакъв избор. За мен самото понятие е изфабрикувано като постмодерно, то не е понятие на класическата модерност. Оттук и самата тема на нашето събиране може да се види малко по-различно.
По мои наблюдения в Европейския съюз започнаха да говорят за идентичност от 1997 г. Оттогава датират първите проекти за изследване на идентичността и отпускането на първите пари за тяхното осъществяване. Очевидно става дума за някаква промяна в съвременния свят през последните десетилетия. Това е, което и Богданов каза, разпадна се задължителната йерархия на принадлежностите на човека, начело на която до известно време стоеше националната принадлежност. Може би, ако отидем по-назад в отоманско време, ще трябва да кажем, че най-високо седи религиозната принадлежност. Но така или иначе, някаква йерархичност има в тези принадлежности и въпросът за избора стои доста сложно. Цялата тази проблематика е натоварена с много морализаторство в епохата, за която говоря. Примерно преминаването от една принадлежност към друга се тълкува като предателство или като измяна и т.н. Очевидно се извършва някаква промяна, в която става не само възможно, но и норма човек да мисли своите принадлежности като плаващи. Идентичността е нещо като продукт, който може да се вземе и да се остави, може да се купи, става част от стандарта. Има нещо постмодерно във всичко това, има нещо, свързано с американския начин на виждане на тези неща, темата изобщо е много американска.
Къде в тази проблематика са Балканите. Между, от една страна, този постмодерен свят, в който индивидът плава из идентичности, които свободно може да избира, да оставя и, от друга страна, един класически модерен свят, където принадлежността към дадена общност е въпрос на принуда, това е нещо заварено и изтръгването от нея е морално-натоварен, драматичен акт. Напълно съм съгласен с това, което Знеполски каза, че национализмите на Балканите са доста странни и може би не трябва да се наричат национализъм в класическия смисъл на думата. Може би наистина става дума за някаква принадлежност към малката общност, към някакъв котловинен тип принадлежност. Защо е така? Защото този регион след разпадането на Отоманската империя няма политически център, националната идентичност е политическа идентичност. Отделните страни в региона са били досега традиционно свързани с някакви геополитически патрони, с които те осъществяват някаква привилегирована връзка, докато помежду им контактът тече по един спонтанен, неорганизиран начин.
Защо балканската идентичност се оказва проблематична? Защото през последните десет години този регион преживява геополитическо преориентиране. Доскоро центровете, с които беше свързан той, бяха едни, сега цялата група страни, разположени тук, се ориентират по посока на Европейския съюз. Това създава съвсем нова динамика, съвсем нови приоритети, но проблемът е дали това, което ще се появи като идентичност на този регион, ще има някакъв политически множител, дали ще бъде политическа идентичност, която да напомня за националната идентичност, или това ще бъде нещо от порядъка на културната идентичност, свързано с регионалната идентичност. Едно от движенията, които наблюдаваме в началото на ХХI век, е, че политическите идентичности започват да стават проблематични, трудно удържими. Възниква тенденция те да бъдат подменяни с природни, естествени, културни идентичности. В тази перспектива трябва да виждаме Балканите като една регионална, естествена идентичност. От друга страна съществува и една потенциална опасност - вкарването на Балканите в една маргиналия, в едно друго алтернативно, не съвсем европейско пространство, нещо, което с охота някои дейци на региона подемат, но което буди и много яростни реакции от страна на самите политически играчи в този район. Цялата двойнственост в отношението към тази балканска идентичност може би се дължи на това, че тя се мисли или като политическа (но като политическа тя е невъзможна и много трудна), или като природна (но като природна, естествена, регионална тя е доста опасна).
Ивайло Знеполски: Има наистина един много интересен въпрос, който Богданов постави: Дали е възможен един такъв етаж на идентичностите, възникващ с предела на европейското ни интегриране. Според мен, колкото и парадоксално да звучи, една от пречките, които го прави проблематичен, е европейският дискурс за Балканите. Стана дума вече, че понятието Балкани е натоварено със силни негативни конотации, но, от друга страна, Европа направи един ход, който стратегически не беше много успешен. Общността на бившите източни европейски соцстрани беше много по-хомогенна, отколкото общността на балканските страни днес. В самото начало на промяната след срутването на комунизма Западът отказа да приеме Източна Европа като общност, придобила вече някаква идентичност. Тогава се възприе стратегията на йерархизирано подреждане на страните по пригодност, по степен на подготвеност и по този начин се създаде едно вътрешно, скрито напрежение в тези, които се видяха заплашени да отпаднат, да бъдат маргинализирани. Сега виждаме точно обратното - един регион, който исторически и политически така се е развивал, че се оказа много по-разпокъсан и по-разнороден, за да бъде приет, трябва да се хомогенизира. Обаче отделните страни възпроизвеждат европейския подход от първата ситуация и съвсем справедливо тези, които имат малка преднина, не искат да я поставят на олтара на общата балканска участ. Това е и нашата, българската позиция.
Георги Фотев: Първо, искам да направя една реплика от теоретически порядък към казаното от Ивайло Дичев, че идентичността възниква в контекста на постмодерността. Според мен не трябва да се смесва съществуването на феномена с неговата проблематизация. Феноменът национална идентичност възниква в началото на модерността. Самосъзнанието за национална принадлежност съществува, а проблематизацията на феномена е друго нещо. Аз държа да се прави това разграничение.
При изясняване на проблемите в нашия разговор може да се тръгне по обективистки начин. Да се види, да се изброи и да се опише в една нация онова, което остава непроменливо в процеса на историята й. Но това няма да бъде удовлетворително за такива феномени. Смятам, че е безнадеждно да се подхожда обективистки. Във всички случаи аз държа, когато се говори за идентичност, да се разбира участието на съзнанието в смисловото конструиране. Така че разделянето на обективни и субективни неща за мен е неприемливо. Както при всички национални идентичности, въпросите стават много сериозни, когато на въпроса "Кои сме ние?" не можем лесно да отговорим. Ако това затрудняване е радикално, има радикална криза на националната идентичност. В степента, в която обаче ние можем да отговаряме на този въпрос, съществува и националната идентичност на българите, респективно на гърците, сърбите и т.н.
Що се отнася до национализма, опозицията офанзивен - дефанзивен, с която си послужи Богданов, е работеща опозиция. Може да се каже също и агресивен национализъм или национализъм, който е здравословен в определен исторически период от време. Би било много интересно, но това може да бъде тема за специален разговор. Трябва да се има предвид, че в модерността главната интенция е бъдещето, това, което е възможно да се направи, иновацията. Всичко, което е в миналото и в традицията, трябва да бъде ресурс. И понеже у нас няма толкова богати културни традиции, е естествено в България да няма и такава зависимост от историческата памет и тя да не е толкова силна. Затова сме по-отворени към приемане на други и нови неща. Що се отнася до множествеността на идентичностите, влизайки в орбитата на модерността, се влиза едновременно в една перманентна криза на идентичността. Защото ако човек е свободен, ако неговият принцип е, че той е това, което може да стане, ако това е перспективата, а не доколко неговото ставане като човек е поемане на традицията, ако това е виждането и хоризонтът на човека, тук става все по-проблематично понятието идентичност, докато накрая става шизофренно.

Малцинства и мултикултурализъм в епохата на глобализацията

Ивайло Знеполски: Има един друг термин, който се употребява в странна релация с националната идентичност и по някакъв начин като че се явява ту част, ту конкурент - това е терминът културна идентичност. Ако искаме да избегнем цялата проблематика на нацонализма, или ако смятаме, че сме я преодолели и счетем, че политическият фактор вече играе в някакъв друг регистър, регистъра на разбирателството, регистъра на търсене на диалог и на мостове, то тогава културната идентичност като че представя по-приемлив терен на съжителство и хармонизиране. Дали може, превключвайки на регистъра на културната идентичност, да смятаме, че е възможен някакъв вариант на балкански мултикултурализъм. Дали малцинствата у нас могат да се осмислят в ключа, в който в Америка осмислят малцинствата и техните култури, за да стигнат до термина и модела на мултикултурализма. Оттук и въпросът дали сега, когато в западния дискурс мултикултурализмът се препоръчва като рецепта за злините на регион, тази рецепта би могла да помогне.
От какво идва балканската специфика? На Балканите става въпрос за етнически малцинства, които не са привнесени, не са дошли на един късен етап, а в някаква степен с еднакво основание претендират за "коренно" население. Следователно тези малцинства в същото време се явяват и в качеството си на "коренно" население, което не е интегрирано пълноценно в доминиращия културен модел на количествено преобладаващия етнос. Тоест това също е част от наследството на Отоманската империя. Поради това и религията запазва значението си на идентификационен модел. Затова рецептата, която се препоръчва за развиване на балкански мултикултурализъм като ключ към снемане на напрежението, е поставена на изпитание.
Георги Фотев: Културно разнообразие винаги е имало в цялата световна история. Смисълът на мултикултурализма е признаване на културното различие и толерантност към другата култура. Понякога има враждебност, напрежение в една национална култура, което се проявява между т.нар. висока и ниска култура. И тези напрежения понякога могат да бъдат много по-остри, отколкото отношението между две високи култури на две различни страни. Тук проблемът е в много голямата трансформация, която е свързана с дълбинния смисъл на понятието култура. Аз твърдя, че ако е разрешено отношението между политика и култура, ако можем да си въобразим културата като отделна от социалната система, в нея най-чуждото нещо е агресивността и нетърпимостта към друг културен феномен, какъвто и да е той. Въпросът е да се промени светът до такава степен, че да се признават различията и другите култури.
Проблемът, който възниква при мултикултурализма, е проблемът за социалността. Истинска демократичност има там, където, като се тръгне от политическото равенство в смисъл, че всички са свободни и равни по достойнство и права, се стига до изработване на културна чувствителност към другата култура и толерантност. Проблемът е за усвояването на онова, което е демократичната политическа култура. А в този регион това не може да стане така бързо и лесно. Ние би трябвало с инструментите на културата да можем да подпомагаме колкото се може усвояването на онова, което се нарича политическа култура. Това няма да стане само по просветителски начин, а и със структурни принуди, които идват от различни посоки.
Възприемането на мултикултурализма означава сериозно да помислим и да сме отговорни за другата, различната култура, да приемем различието, а не да се опитваме да наложим монологичността на нашата култура. Какво може да стане в противния случай? В зависимост от степента на непризнаване се стига до аутизъм, до самозазиждане, както добре е намерил този термин Цветан Тодоров, а оттам до фундаментализъм. Истинското културно различие включва в себе си несъизмеримости. И ние трябва да сме наясно, че има такива несъизмеримости между културните групи в балканския регион, които трябва да признаем.
Големият проблем на глобализацията е, че човечеството не може да реши проблемите с културните универсализми, които остават в епохата на негативната поляризация. Така се получава, че глобализацията върви без никаква система от ценности. Това е страшно. Защото има други универсализми, където няма проблем - примерно пред финансовата глобализация, пред икономическия език и т.н.
Богдан Богданов: Глобализирането по някакъв начин предполага вътрешно фрагментиране. Когато имаме чиста глобализация, се получава ентропия. И това е проблемът на Европейския съюз сега. Ние на Балканите сме много далече от този проблем. Европейският съюз трябва да извършва глобализация и в същото време да проявява голяма грижа за запазването на локалността. Защото унищожи ли тази локалност, унищожава динамиката на цялото. Едното върви с другото. В момента, в който се получи прекалена глобализация, започва да се развива локализирането, за да се избегне ентропията.
Ивайло Знеполски: Аз мисля обратното - че евроинтеграцията е реакция на глобализацията. Именно механизмите на глобализацията по-скоро предпочитат фрагментирането, те фаворизират балканската фрагментация, докато Европа иска да повлияе по посока на интегрирането на множеството малки държавни образования в пространството на бивша голяма Югославия.
Ивайло Дичев: Едно от нещата, което впечатлява на Балканите, са изключително многото граници и трудната им пропускливост. Струва ми се, че за да говорим за мултикултурализъм, трябва да съществува свободно циркулиране на хора, стоки, капитали и т.н., нещо, което по една или друга причина в този регион не се е случило. Затова културните идентичности в региона имат съвсем друг статут. Те не са разположени в свободно пространство, а са зададени фатално. Не може човек да премине лесно от една принадлежност към друга в балканския ареал. Дали е възможен мултикултурализъм именно в такава ситуация? Аз мисля, че не, разбира се, защото мултикултурализъм означава свобода на движенията, много голяма циркулация вътре в едно пространство; и около това движение като обратна реакция - концентриране на някакви ядра на това, което вече можем да наречем идентичност, а не фатално зададена принадлежност. В момента, в който започне едно раздвижване, модернизиране, демократизиране на това пространство, т.е. тези етнически, религиозни или расови статути започнат да се разклащат и да се местят, настава криза, понеже пространството не е готово за това.
Мултикултурализмът на Балканите се внася като продукт с много пари, с много програми и подкрепа от американския континент, но каква е неговата съдба, това е съвсем друга история.
Ивайло Знеполски: Дълги години не сме обсъждали този проблем, правим се, че не го виждаме, загърбвали сме го, така че едва ли ще можем всичко пропуснато да компенсираме с този разговор. По-съществено е да се получи по-ясна представа за многоаспектността на днешната кризисна ситуация на Балканите, която не позволява лесни и бързи решения.


Проф. Светлозар Игов (1945) е автор на фундаменталната История на българската литература. Занимава се и с поетика на романа, общо и сравнително литературознание, славянски литератури. Най-големият български познавач на Иво Андрич и въобще южнославянските култури. Напоследък пише стихотворения и художествена проза.

Проф. Георги Фотев, директор на Института по социология при БАН, е автор на капиталния труд "Граници на политиката" (2001). Между останалите му ключови съчинения са "Гражданското общество", "Криза на легитимността", "Смисълът на политиката".

Доц. д-р Ивайло Дичев (1955) е преподавател в Катедра "История и теория на културата" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на разкази, новели и романи, както и на изследванията "Еротика на авторството" и "Граници между мен и мен".

Проф. Ивайло Знеполски (1940) е културолог, семиотик, литературен, филмов и масмедиен критик. Ръководител на катедра "История и теория на културата" във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Автор на книгите "Актуалното кино", "Пътища и пътеки на българското кино", "Кинематографичният процес", "Между насилието и отчуждението", "Езикът на имагинерния преход", "Новата преса и преходът".

Проф. Богдан Богданов (1940) е литературовед и културолог. Председател на настоятелството на НБУ. Автор на книгите "От Омир до Еврипид", "Омировият епос", "Литературата на елинизма", "История на старогръцката култура", "Орфей и древната митология на Балканите". Проф. Богданов е превел на български Теофраст, Плутарх, Марк Аврелий.

Кръгла маса с участието на Ивайло Знеполски, Богдан Богданов, Георги Фотев, Ивайло Дичев и Светлозар Игов