За фанатизма
и разни други работи
20 април 2002. В "Култура" прочетох откъс от защитена вече дипломна работа "Пренаписване на авто/биографиите и тяхното вписване в социалистическия реализъм" на културоложката Мирослава Георгиева. Тя се е задълбочила в авто/биографиите на т.нар. "буржоазни" писатели и очевидно ползва и проклетите литературни речници. Дадената част е за Фани Попова-Мутафова.
Познавах популярната авторка на исторически романи покрай общи близки. Скоро след войната тя бе осъдена за фашистки идеи и влезе в затвора. Оттам се върна, загубила здравето и равновесието си, а скоро и своя съпруг, интересния автор Чавдар Мутафов.
Правосъдието беше напълно подвластно на социалистическите "идеи", а тя - между най-тежко наказаните "буржоазни автори"... Последва и ембарго над книгите й. Очевидно е била принудена да направи много компромиси. После, както на повечето от пострадалите, членството й в СБП бе възстановено, отпадна и възбраната да публикува свои творби.
Лично аз си спомням само едно отбиване в нейния осиромашал и осиротял дом на бул. "Христо Ботев" някъде в края на 60-те или дори началото на 70-те години. Заведе ме моят близък родственик, първи братовчед на баща ми, Николай Станишев, приятел на Чавдар и Фани от младостта им в Мюнхен. Очарователният чичо Кольо пръв започна да й се "хвали" с Дивдядовското си "изселение", когато, за да се прехранват, съпругата му Цецилия, генералска дъщеря, работела на къра, той сякъл дърва и така се "проветрявал от всякакъв интелектуализъм"... Фани разказа първо за едно въшлясване в затвора, което преживяла сравнително по-леко, отколкото... щом се видяла принудена да продаде две свои големи исторически творби, още в ръкописи... И прибави само: "С тях и двамата ми купувачи станаха лауреати на Димитровска награда..."
Всичко бих дала да науча имената на лауреатите, но тя ги премълча достойно. Едва ли дори и първи наброски от тези исторически творби са останали в личния архив на авторката им.
Мисля си още: как и без да се е приспособявала към "соцреализъм", за разлика от съпруга си Чавдар Мутафов, Фани се носеше в талвега на нашенската, бих казала, Тончо-Жечевска реалистическа умереност. (Между другото какъв беше стилът на Димитър Димов? Преработката на "Тютюн" не е ли соцреалистическа?) По какво Фани се различаваше като авторка от другите белетристи соцреалисти - академици, лауреати, герои на социалистическия труд, освен по култура и ерудиция? Колкото за приобщаване към социализма след затвора и другите изпитания, то това не може и да се иска от нея. А "фашистките си идеи" едва ли бе съхранила, размишлявайки над превратностите в историята. Като левите си събратя, и тя беше започнала да ползва патриотарската конюнктура. А без да сме имали тогава "пазарна икономика", според вкуса на читателите нейните книги вървяха в големи тиражи и се преиздаваха...
Нека литературната история не я отрупва прекомерно с грехове!

21 април 2002. Продължавам мислите си от вчера и съм убедена, че 90% от всички напиращи да членуват в СБП - още от 1944, та до края на 1989 - или са си нагаждали автобиографиите според изискванията на времето, а най-често съставителите на литературни речници и енциклопедии са ги вписвали и отписвали от "социалистическия реализъм". Голямата част от тях са подчертавали партийни заслуги и членство в БКП или понякога тенденциозно са ги "прескачали", подчертавали или отстранявали поне някои подробности. Но тъй като за любопитния читател личните архиви са почти недостъпни, той черпи сведенията си от речниците.
Разполагам, за съжаление, само с първия том на Речник на българската литература (РБЛ), издаден от БАН през 1976. Негов главен редактор е Георги Цанев, а в редколегията са Тончо Жечев, Ефрем Каранфилов, Боян Ничев, Минко Николов, Милена Цанева и много други.
В този том са събрани бележки за автори с имена само от А до Д, така че ако се решавам на съпоставки с излезлия през 1994 Речник по нова българска литература (РНБЛ) на издателство "Хемус", ще се огранича в избора на примери пак в същия диапазон от А до Д. Съставителите са различни, както и част от сътрудниците, написали т.нар. био-библиографични "статии".
С малки изключения.
В РБЛ от 1974 за Борис Делчев например пише Здравко Петров. А за него в РНБЛ през 1994 пише Иван Сарандев. Но представата за Делчев като творец, аналитик и критик - и при това не само на литературната действителност! - се получава не от речниците, а единствено от неговия "Дневник", издаден 8 години след смъртта му. С този "Дневник" Б.Д. стана синоним на антидогматическо развитие, лишено от всякави инерции и домогвания до каквито и да е конюнктурни постове, дори обратното...
За Блага Димитрова в РБЛ пише Здравко Петров, а в РНБЛ - А. Димчева. Съпоставките са интересни: Петров изтъква как Бл. Д. "участва в бригадирското движение, създава задушевни стихове за Г. Димитров, посещава фронта и пише стихове за Отечествената война... Оформя се като поет-гражданин, който участва в устрема на народа за свобода и нов живот. Откликва на всички важни събития в обществения живот"... (Отнася се за периода между 1944 и 1959, в който се вписва и поемата "Лиляна").
Димчева отминава написаното от Бл. Д. през споменатите години, съобщава аспирантурата в Литературния институт "Максим Горки" в Москва и дисертацията "Маяковски и българската поезия" и бърза към обществените заслуги на Бл.Д. в Клуба за гласност и демокрация, Федерацията на клубовете за демокрация в СДС, Фондация "Отворено общество", народен представител, вицепрезидент и т.н. За поемата "Лиляна" пише само как "въпреки известна декларативност, Бл. Д. е показала владеене на стихотворната техника..." Но нищо за съдържанието, което в преработката от 1978 звучи вече доста по-различно, отколкото в изданието от 1959. (В него Бл. Д. вече е променила концепцията си...). Димчева изрежда нататък сатирическата поема "Хобиада", лирическата "Поплак за тополите", фантастическия роман "Урания", стихосбирките "Пространства", "Лабиринт", "Глас"...
(Преди това споменава романа "Лице", като изтъква "нравствения стоицизъм, благородното себераздаване на лиричното "аз", възвеличаване силата на познанието и неизбежността на възмездието като житейски коректив, защищаващ истините на отделния човек, извън обществените постулати...") Не се съмнявам ни най-малко във високите оценки и определения на Димчева, смущава ме само, че са писани в периода на най-активната политическа дейност на Бл. Д., когато в нея се прояви нов фанатизъм, противоположен на онзи от "Стихове за вожда" от 1950.
(Колкото до самата Бл. Д., тя никога и никъде в автобио-библиографичните данни към книгите си не споменава тази своя първа стихосбирка! Това не е ли преработка на автобиографията?)
Реших да се спра още и на био-библиографичните статии за Антон Дончев. Признавам, подсеща ме т.нар. негово "номиниране" за Нобелова награда наскоро. И в двата речника автор на статиите е Лазар Цветков. И в двата речника той изтъква, че Дончев е работил като секретар в Околийския комитет на СНМ в Търново и изброява длъжностите му нататък, говори за съавторството с Димитър Мантов, за "многоплановото му и широкомащабно" "Сказание за времето на Самуил" и особено подчертава достойнствата на "Време разделно", което "разкрива друг повратен исторически момент...". В РБЛ статията е по-кратка и в известен сисъл въздържана, докато в следващия (РНБЛ) набъбва от големия брой суперлативи в оценките. От нея е ясно още как Антон Дончев продължава да цени съавторството и в киното, в телевизионните сериали, научно-фантастичните разкази, и дори в сборник стихове и разкази за деца в съавторство с Елисавета Багряна и Леда Милева... Става лауреат на Димитровска награда за "Време разделно" още в 1966, после и на други награди, отбелязан е и в "Who is who", има 24 превода на "Време разделно" на чужди езици.
Цитирам написаното от Цветков за "Време разделно" в предишния речник на БАН (РБЛ): "Романът е посветен на сложен и тежък момент от българската история - насилственото помохамеданчване на родопските българи в XVII в. Социалните аспекти на проблема са ограничени за сметка на изображението главно на нравствено философските и народностни въпроси - там намира израз съвременната идея за неразривната цялост на народа, за стоицизма и мъжеството на българина през вековете". Към този текст от РБЛ в РНБЛ Цветков е прибавил още много редове: "Почти с документална достоверност се проследява процесът на мобилизиране на духовните сили на българина - вяра, език, историческа памет - пред заплахата от верска и етническа асимилация. В хода на драматично-напрегнато и диалогично по форма повествувание се обособява момент на успешна и неуспешна (но поучителна) народна съпротива. Силните страници на романа - сцените на кръвопролитие, когато с помощта на меча се решават верски и социални въпроси, носят актуални послания. Към размисъл за неунищожимостта на онтологичната определеност тласка детайлно описаният в романа насилствен опит за смяна на едно религиозно съзнание (православното) с друго - ислямското..." и т.н. положителни оценки за отделни образи, подчертаване на новаторски похвати, паралелен дискурс, кръстосване на гледни точки, широкообхватен интертекст.
Но този възторжен текст на Цветков ни препраща към пресни факти от кажи-речи целия ХХ в., когато пък българите правят не само "насилствен опит за смяна на едно религиозно съзнание с друго", а насилствена смяна на самоличности, причинила хиляди човешки трагедии... Достигнал своята кулминация в 80-те години, "възродителният процес" опозори социалистическата държавна политика с нейните расистки усилия да затрие един цял, и то миролюбив турски етнос...
А според мен, дано греша, романът "Време разделно" патетично окуражаваше тази антихуманна политика, за това и навярно получи тогава Димитровската награда...

Невена Стефанова


Поетесата Невена Стефанова (1923, София) е възпитаница на Художествената академия. Сред последните й книги четем личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков", опитите за автобиография под наслов "Авантюри".
(Извадки от бележника)