Култовщина

Вероятно нарочно подбиран символен ефект: "Всяка неделя" тръгна отново на Великден, сиреч възкръсна както е възкръснал Спасителят. У възстановителите й, изглежда, вирее съзнание за подобна мисия: почти разкатаната от конкуренцията БНТ има нужда от силно привлекателен мит, от стратегия "една легенда се завръща", за да се "върне в играта", както обичат да казват спортните коментатори. "Всяка неделя" е идеалното за тази цел предаване: то е "култово" за времето на късния социализъм, когато перестроечните ветрове от изток достигаха и до България, макар и с отслабена сила заради "снишаването". Не случайно първият гост, интервюиран лично от Кеворк Кеворкян, беше осъществителят на перестройката Михаил Горбачов: с това ясно се заяви приемственост, показа се, че идеологически и програмно ще бъде следван моделът отпреди 1989, който - по всичко личи - продължава да се мисли за работещ и ефективен. Нищо не е забравено и никой не е забравен: редът е същият, лицата също, територията отново е свободна от намеси; единствена разлика е, че преди "гуруто" на предаването се явяваше на екран, докато сега предпочита предимно позицията "зад кадър". Но пък си е избрал сполучлив клонинг: Игор Марковски въобще не се опитва да бъде друг, освен един малко по-лъскав и "демократизиран" (изискване на времето, няма какво да се прави) Кеворк Кеворкян.
Цялата тази повторителност на формулата и персоната подсказва: не само за зрителите, но и за своите създатели "Всяка неделя" е издигната в култ. Култовски е също и начинът, по който са построени разговорите в предаването: кани се личност, достатъчно популярна според неговите автори, чийто авторитет не буди съмнение, и се разпитва по конкретна тема. Интервюираният е на пиедестал, нещо повече - тъкмо това негово предварително възкачване му е позволило да се превърне в гост на "Всяка неделя": там, видите ли, не канят кого да е. Предаването е запазено място само за избрани, ала това убеждение в първия брой изигра много лоша на шега на своите носители: Боян Радев наистина пристигна на място, което си е само негово, което друг не може да му отнеме и от висотата на тази позиция си позволи, меко казано, доста фриволно поведение. Поведенческият "култ към личността" най-неочаквано се изроди в кално поведение на личността.
Не обаче тази конкретика е важна във "Всяка неделя", а характерът на изповядваната от нея култовщина. Първо, обърната с поглед назад, тя е "дете на носталгията". Тази е причината Игор Марковски така от-само-себе-си разбиращо да попита Дончо Цончев "Кой е този Бойко Пенчев, познавате ли го?" Въпрос, потвърждаващ тезата на Владимир Трендафилов, че голяма част от днешните български журналисти в своето знание за българската култура и в частност литература още не са прескочили 1956 година. Ето защо Дончо Цончев е безвъпросен, докато Бойко Пенчев - не. Второ, тя се захранва не от сериозните периодични издания в България, а от жълтата преса. Ако беше обратното, невежеството и неосведомеността нямаше да се размахват като аргумент и водещият Марковски много добре щеше да знае за кого пита. Трето, тя е реваншистки настроена: свободната телевизионна територия дотолкова се смята за почти "частна собственост", че предаването си позволява нападки към една или друга публична личност (стратегия, която използваше и Явор Дачков, но не за лични, а за партийни цели). И, четвърто, култовщината е нарцистична: нищо по-добро няма от онова, което сме правили ние, затова можем да се връщаме към него и безкрайно да го въртим на екран, защото то е пример за това как трябва да се правят нещата в телевизията.
Всъщност с "възкресението" на "Всяка неделя" се върна един начин на правене на телевизионна журналистика, който можем да наречем елитаристки. Тя издига в култ себе си и своите гости, като така двете страни взаимно си осигуряват легитимност на избрани: гостите правят предаването елитно, предаването прави гостите елит. Целият проблем на това "даряване" обаче е, че като елит се провиждат личности, чиятo значимост отдавна е останала в миналото, чието "акме" тъне някъде в мъглата на годините; култът е към предимно бивши, не към настоящи. Което с основание ни дава правото да заключим, че също като своите любими личности, и "Всяка неделя" е едно бивше предаване, извикано за живот не толкова от необходимост, колкото от носталгия.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин