Кестенов цвят
На днешния ден няма как да избягаме от патетиката. На днешния ден всички ние - всеки българин - сме едно дете, едно малко дете, хванало се за ръка за майка си и баща си; в свежото майско утро то върви към мощната просвета под благия поглед на Светите братя, които му сочат пътя. Напред.
Но не само за майка си и баща си се е хванало детето. Около него крачат баба му и дядо му, родът му, на-родът му върви напред, към светлите бъднини, към сияйните висоти, към Възвисението, към Оттатъшното. Няма "сега" - има само минало и надежда.
Прости ме, Господи!
Мисля, че това е единственият ден, в който българинът се отдава на себе си, нищо че не е ден за себепознание, нищо че е ден само за порив, за изхвърляне на скрити копнежи, за изтласкване към Необятното и Красиво непостижимото.
В този ден всеки от нас има спомен за игривото и хаотично прииждане на учениците, за пръснатите отначало тук-там тръбни звуци и блъскане на барабани, за припряните учители, след малко всичко ще влезе в строй, оркестрите ще гръмнат, ще гърмят - народе възродени и шпалира на гражданството от двете страни на улицата към центъра.
Под цъфналите кестени.
Очарователна безсмислица, ще рече някой, който е гледал българския 24 май през последните стотина години.
Възможно е.
Ала българинът успя - въпреки комплексите си и неверието в себе си, въпреки превратностите на съдбата - да намери своя Празник, своя Ден, за да излива в него своята надежда и печал.
И печал.
На този ден не мога да не си спомня за баба Райна, която, от прозореца на апартамента срещу училището, гледа училищния двор, там пробват радиоуредбата и "тъй солунските двама братя" излиза с дрезгаво пращене, после високоговорителят изплюва "...дедй, О минало..."; баба Райна се е облакътила, досущ Дебеляновата майка, и внимателно гледа през стъклото лудуването на хлапетията и когато учителките криво-ляво успяват да стегнат блока на училището и блокът, нехайно тътрейки крак, но все пак предизвикателно и любопитно тръгва с "лявото рамо" да излиза от двора (тук сме през 90-те, няма училищна музика, само свирката на учителката по физкултура се чува), тя започва да плаче. Плаче тихо, плаче кротко, не зная за какво плаче - за трийсет и петте години като учителка, през които грижите, тревогите, предателствата, превратностите, глупостите се стопяват на всеки 24 май и хлапетата те отрупват с цветя. Може би плаче за своята си ученическа манифестация, за своите надежди, несбъднати и неживяни. Така и не разбрах защо баба Райна плаче всяка година на 24 май. А и тя не ми каза.
Кой може да каже защо на българина му се стяга гърлото, когато чуе "Върви, народе, възродени"?
И рапърът сигурно - и той се чуди какво му става при тази песенчица.
Мисля си за онези в чужбина, за внука на бабата Райна, вперил се в компютъра или в каквото там - сигурен съм, че и той - и те - се ослушват: ще дойде ли отнейде познатият напев?
Усмихнати гледат кестенов цвят.

Христо Буцев