Като се съберат художници
Случи се тъй, че по едно време столични галерии и библиотека показаха художници, които ваеха представите ни за българско изкуство в доста висока степен. Те са опорни точки за вкус на публиката, но и за оценъчни критически съждения. Имена, които никой не си позволява да подмине, да омаловажи или нещо подобно. Е, имаше един злощастен период на културата ни, когато за някои от тях не се чуваше почти нищо. Този период все пак бързо си отиде (много хора преживяха драми от него и нека те или техни живи близки да не ме укоряват за тази лековата фраза). Безпокоя се обаче, че това, което сега става с изкуството, с културата въобще, може и да надмине онова. Защото онова се понасяше мъчително, но и с борбена надежда, че ще си отиде. Сегашното само настъпва и взорът не види добро ли, зло ли насреща иде. Като си отиде, ще си е отишла и самата духовност. Според както се е случило вече там, за където сме проточили жалостива лига да им пристанем.
Та взех перото не за да изкажа личен сантимент, който не интересува никого, а мисли за изкуството ни в една културна конюнктура. Най-напред кои са тези художници, показани напоследък? Всеки, който обича да гледа живопис и рисунка и знае защо ги гледа, ще изпревари моя отговор: Цанко Лавренов, Васил Бараков, Иван Ненов, Александър Денков, Енчо Пиронков, Йордан Кацамунски. Между тях няма нищо общо. Общото е, че те участват най-откровено във формиране облика на новото ни изкуство за много десетилетия. Галерии и частни колекции прилежно са предоставили притежавани творби, а Пиронков и Кацамунски са направили представителни експозиции от нови платна.
Всеки от тези художници е емблематично име на поколение и живописна форма, дори на школа. Лавренов е от имената на "Родно изкуство", създадено през двайсетте години, Ненов и Бараков - на "съперническото" "Нови художници", създадено малко по-късно. Бараков и Лавренов не са били членове. Но членството не ги прави по-малки фигури в движенията, напротив. Изкуството на Лавренов, визионерско, прелестно и хармонично, издава същите тревожни причини, които са тласкали "Родно изкуство" към корените на националното. Така е при всяко голямо сътресение в света ни, така беше след националните катастрофи, така беше след жестоките миграционни процеси при комунизма - те извикваха на живот все "примитивите", "наива", сказа. Лавренов и тук стои особнячески, като школа в школата. Той не се връща към легендите, преданията, както е при Иван Милев, Николай Райнов или Васил Захариев. Той рисува света на колоритния възрожденски град и манастира, техния неприкосновен уют и скрити истини, персонажи и калдъръми, багри и къщи. Васил Бараков е голямото явление на българския постсезанизъм, майсторът на непроницаемите зелени маси на природата и на изцъкленото бяло на къщите, ослепени с тези малки прозорчета. По-късно живописта му лирично се размекна, от Родопите той се "отдръпна" към витошкия пейзаж, направи го разлат и меко преливен. Това всичко го има в голямата експозиция. Там посетителят можеше да види шедьовъра "Изгорялата фабрика" - може би най-трагичната българска картина. На съседния етаж го чакаше морето в интерпретацията на Иван Ненов. По-точно брегът и неговите хора. Чакаше го един от странните компромиси в нашата живопис - между рисунка и скулптура, нарисувано и скулптирано в живописни обеми, в които цветът не играе привилегирована роля. Понякога имам чувството, че дори вълната ще застине изпод тежките живописни масиви на Ненов.
За Александър Денков няма да получите обобщени представи. При толкова илюстрирани книги, при първия анимационен филм у нас, при толкова сценографски творби то е невъзможно. Но във фоайето на Народната библиотека гледахме един от най-невероятните рисувачи, които сме имали, предан на текста, предан на рисунката, предан на изкуството, което с него можеше да има и други насоки.
А на Енчо Пиронков или Йордан Кацамунски няма защо да търсите обобщени характеристики - те представиха нови работи. Пиронков си остана едно от имената на левантийски щедрата пловдивска живопис и специално на нейното профилно поколение от началото на 60-те г., част от онези творци, които и до днес се държат на гребена на вълната. Един ден, като видим в една зала много картини от нещастно напусналия ни Георги Божилов, ще си отговорим на въпроса защо е така. А Енчо ме изненада. Човек с това име е нормално и задължително да бъде талант. Той трябва да изненадва. Винаги съм обичал неговата камерно пееща живопис в пловдивска гама, в която доминира неговото зелено, лилаво и червено, със странните състояния на силуетни фигури и предмети, които музикално общуват в тези свободни вътрешни пространства. В новите му 120 картини обаче този прекрасен свят изведнъж се е озовал в безмилостните прегръдки на геометрични елементи и прави линии. Толкова прави линии няма във всичките картини на Енчо за 40-50 години. Да не би този стрес да му е внушен от новото време? Или от новия морал? Или от новите безсрамни лъжи? Той си знае.
Кацамунски пък е от дръзко нахлулите млади художници през 60-те. Те бяха облагодетелствани от леко оздравителния климат в болното тоталитарно време и от правата "малко в повече", които идеолозите дадоха на безсловесното изкуство (та стана тъй, че художниците създаваха изкуство, писателите създаваха номенклатурчици освен литература).
Има и други ракурси, които предлагат тези художници. Васил Бараков бе и един от тримата Бараци. Групата носеше неговото име, а се състоеше не от последователи Баракови, а от него, Златю Бояджиев и Давид Перец. (Какъв тритомник написа Невена Стефанова за тях!) Пиронков се софиянизира, без да скъса с Пловдив. Кацамунски, обратно, олицетворява наплива на извънстоличните групи при загуба на стария феномен софийска група. Изкуството ни значеше Русе, Плевен, Варна, Търново, Бургас, Габрово. Предполагам, не поради ранната му кончина софиянецът Денков си остана "вълк единак", не го "обработиха" модните повеи в рисуването, които не бяха най-добрата реплика на черно-бялото изкуство в общите тенденции.
Ако едно е безсъмнено - че тези художници вълнуваха и специалисти, и любители - също толкова е вярно, че днес това вълнение не е същото. Онези, които могат да купят техни работи, ги слагат вместо тапети, а които лудеят за картина от Пиронков или Кацамунски, си остават само с лудеенето. Художниците са си същите, а сякаш не са. Пиронков е вече сред доайените на изкуството, че и Кацамунски. Но едва ли някой по-млад човек би отишъл да им свали шапка. Навремето не един или двама са ходели до Пловдив да се срещнат с младия маестро Енчо Пиронков. Днес никой не би го направил, а точно сега Енчо е художник "за поклон" - сега, доайенът. По-скоро видях келеши, които могат да минат през залите като американец през Лувъра. А дали няма и такива, които не са ги чували? Сред студентите от академията навярно няма да ги срещнете (все пак учат за художници!), но сред широката маса с кош да ги ринеш. Не говоря за бай Иван, който гледа стока на село, а за студента, който учи, да речем, мениджмънт. Като гледам физиономията на финансовия Велчев например, не ме напуска усещането, че не знае къде е "Шипка" 6. Пред мои студенти по нова българска култура отделям време за чисто даскалско отчитане на школи, направления и имена. За да не бъркате, казвам им, Дечко Узунов с Панчо Владигеров. Прегледах вестниците от времето на изложбите. До болка позната картина - дребни вестникарски бележки (ако има), по-дребни, отколкото за рождения ден на някой холивудски идиот. Връщам се към времето, когато на "Шипка" 6 шестваха новооткритите български творци от двете знаменити сдружения, зачеркнати от комунистически идеологеми. Затиснати някъде в кьошетата на културата, включително в кьошетата на бита (Васил Бараков си вадил хляба с буквописане), мнозина от тях бяха неизвестни дори на грамотната по-млада публика. Знаеха ги само близките и специалистите. (Енчо Пиронков ми е разказвал как с други млади художници открили "Изгорялата фабрика", затъкнала някакъв прозорец.) За новооткриването им Светлин Русев не пощади време и за дълго време "Шипка" 6 стана Мека на голямата ни живопис. Като видяхме в мащаб и в подробности какво сме имали, ахнахме.
Сега няма кой да ахне. Колко ли души са открили Лавренов, Бараков, Ненов, Денков, Пиронков за себе си? В залите виждах самотни любители на това голямо изкуство, сигурно вгорчени от днешната конюнктура. Аз лично извадих късмет. При едно от наминаванията на "Шипка" 6 срещнах Георги Ковачев. Не се познавахме, не сме се срещали и разговаряли, за неудоволствие на колекционера в мен нямам негова картина. В зала на "Шипка" 6 се заговорихме като стари познати. Явно и той, и аз, и стотици интелигенти, затворени от времето във вътрешноемигрантски клетки, имаме нужда да се разговорим, какво като не сме се запознавали. Някой някак хвърли бомба сред нас и като унтер Пришибеев ни нарежда: "Разпръсквай се, народе...". Публиката я няма и вместо нея невидимо шета унтер Пришибеев, защото няма вестници за обратното. Вестниците работят за политическо и битово видиотяване на народонаселението. Рецензия те отдавна не знаят какво е, критиците се разпръснаха, кратките бележки се пишат от момичета и момчета, за които се моля да не се случат мои студенти. Западният батко им каза как в дебел като Чърчил вестник да пишат за книга, изложба или концерт тънко като новодовтасалия ни цар. Това показва защо културен седмичник, призван да пише повече и по-разнообразно за подобни неща, е маргинализиран. Не защото в "Култура" съм предложил записките си, ще ви предложа и задача с висока степен на трудност: да ми го купите в Благоевград, Дупница и ж.к. "Овча купел". За изложбите и други подобия ви се налага да се информирате от "Труд" или "24 часа". Честито.
Намесих вестниците, защото те и художниците в този им вид битуват в едно време. Днешното състояние на вестника и на художника (писателя, музиканта, режисьора, актьора, изследователя, университетския и училищния преподавател) се дължи на една и съща причина, действаща по различен, но еднакво лош начин. В културата се котират само медиите, и то онези със задачки. Особено ако са подпрени от някой ВАЦо или австралийски ПАЦО. Като е тъй, положението на художника и останалите в горните скоби е лошо. Срамно лошо. Но няма как. Тъй дойдоха нещата, някому тъй е нужно. По-скоро на самата цивилизация, от която правим лоши опити да вземем най-лошото.
В туй лошо вековечната закваска на културата, сферата на духа се губи и оредяват хора и вестници, които ще трепнат, като чуят, че Иван-Ненови работи ще се покажат на "Шипка" 6. Днес стана така, че определяща е не изложбата, а вестникът. Като прочетеш там два полуграмотни реда за изложбата, книгата, концерта, спектакъла, не само няма да пламнеш по тях, но и ще ти се отще да ги видиш. В други времена, включително в комунизма, изложбата "определяше" вестника. Ще отида и по-нататък. Изложбата (книгата, филмът, спектакълът) определяше и тиража на културния вестник. Щом обществото има нужда да се пише повече какво място заемат Цанко Лавренов и Александър Денков в нашето изкуство, културният седмичник ще попадне в повече ръце. Сега обществото няма нужда. Няма ги и "ръцете", няма ги и съответните вестници.
Всичко, което се четеше, гледаше, слушаше, книги, картини, спектакли, музика, телевизия, старо или ново, чертаещо насоки или обобщаващо тенденции, вършеше още една работа. То раждаше кафенета, кръчми и всякакви средища за общуване. Сега да знаете едно средище? Тогава се раждаха и книжарници - влезеш ли, става ти ясно не само дали Левчев е издал сбирка, но и как най-после е излязла първата книга на Катя Ерменкова. Сега влизате и се чудите заедно: ти - защо търсиш консумативи вместо книги, а "книжарите" - защо търсиш книги вместо консумативи. В най-добрия случай да видиш книга на вездесъщия съвестник (можете да пропуснете второто "с" в думата) Стефан Цанев, или на съветника на Тодор Живков Марко Семов, учил това, което най му приляга (вътрешна търговия), сега титулуван спец по журналистика и баш такъв по... народопсихология. Та след такива нагарчащи записки на човек не му остава друго, освен идеално да общува с времена и картини. В случая ще види и витошки пейзажи. И му препоръчвам повечко да ги погледа, защото на живо това ще му се удава все по-рядко. Мутрите - най-тъмното посткомунистическо създание - безжалостно ги бастисват. На тяхно място слагат замъците си, в чиито темели вграждат мръсните си пари. И пъплят нагоре - докато оттече калното време, ще стигнат до "Момина скала". В това общонационално унищожаване на пейзажи участват административни отговорници с разтреперани ръце под масата. Някой да е потърсил на един от тях отговорност? На някой кмет примерно?
А унищожаването на пейзажи е унищожаване на култура и изкуство, с тях пък - на интелигенция. Побелялата ни Витоша ще виждаме отскоро нататък само на картините на старите майстори. Екскурзоводи ще поясняват. Тъй и тъй, ще казват, тук художникът е рисувал зелено, сега е бяло - мен ме назначиха да ви казвам защо и кога е било зелено, а сега защо е бяло и защо Вежди Рашидов имал немска овчарка и Мулти.
Такива ми ти работи. И на изложба да не идеш вече.

Eнчо Мутафов



Объркани записки на един критик