С какво да боядисаме фасадата?
Началото на Европалия 2002, на която българската култура ще бъде гост, наближава. Три месеца България ще присъства в Брюксел с изложби, спектакли, концерти, прожекции, конференции. Такова масирано присъствие на българската култура в чужбина досега не се е случвало. Със сигурност неговата организация, провеждане, резултатите от него, освен изпитание за участниците, ще бъдат предмет на анализи и изводи за цялостната културна ситуация у нас, за това дали сме или как сме в европейското културно пространство.
Въпреки голямото закъснение, подготовката за Европалия върви, правят се усилия и за набиране на средства извън тези, отпуснати от бюджета - за тази цел президентът Георги Първанов наскоро покани на вечеря представители на бизнеса у нас...


- Програмата е готова?
- Програма има. И тя беше представена първо на вечерята на президента с представителите на бизнеса и след това пред българските журналисти. Бих казала, че българското участие във Фестивала е уточнено в 98 процента. На 29 май предстои да запознаем с програмата и белгийските медии. Ако досега все още не съм сложила подписа си под нея, с което тя ще стане неразделна част от договора, то е единствено и само заради обстоятелството, че така бихме се лишили от възможността да продължаваме опитите за мултиплициране на някои от участията. Сред включените в програмата изяви най-многобройни, естествено, са музикалните, а най-желани от белгийците са изложбите. Това, което Брюксел очаква с голямо нетърпение, са тракийските златни съкровища, експонатите на религиозното изкуство и етнографската изложба. Другите експозиции, които искаме да покажем, отговарят по-скоро на нашето желание да дефилираме с всички лица на България. Да покажем съвременно българско изкуство, фотографска изложба "София в обратното огледало на времето", документална изложба, посветена на династическите отношения между България и Белгия, да представим български килими и гоблени... Все още обаче, до този момент, ясен отговор от белгийската страна няма. Същото се отнася за сценичните изкуства, за литературната програма, за представянето на българското кино...
- А подборът?
- Труден въпрос. Основният проблем за мен е, че не е направена своевременно цялостна концепция за българското представяне в Брюксел. Което означава програмата да е подчинена на обща идея, да следва определена логика, да е хармонична - от ауф-такта до финалните акорди, със сигнала, който желаем да излъчим; да е видима кривата, по която се разгръща българското представяне в Брюксел, така че то да носи характеристиките на типичното и оригиналното, което да бъде запомнено и да върви към своята логична кулминация. Това е трябвало да бъде сторено преди година и повече. Нищо такова! Действано е хаотично: различните дирекции на Министерството на културата - и това се отнася най-вече за музикалния сегмент от програмата, където в някакво френетично "стакато" са се намесвали един през друг (а понякога и един срещу друг) различни специалисти - са се сещали за една или друга възможност, събирали са "на парче" предложения; и цялата тази еклектика е предлагана на белгийската страна под форма на видеокасети, компактдискове, илюстративни материали. Последната дума при селекцията имат белгийците. Фактически селекционери са те, а не ние. Традиционният подход, който заварих след включването ми в този проект, е следният: белгийците получават предложение от българската страна, разглеждат го. (Ние не знаем в какъв състав - и има ли изобщо ясни професионални критерии при подбора на българските предложения, особено що се отнася до по-трудно "конвертируемите" изкуства.) След това получаваме лаконичен отговор, който, без изключения, се явява в два варианта: "Няма интерес от белгийската страна" - с което се приключва разговорът по конкретното предложение; или "проучва се, търси се, чака се". В един момент, през февруари, музикалната програма включваше много на брой български участия, които бяха "висящи" - белгийците търсеха партньор. Впоследствие част от тях отпаднаха - "няма интерес", "няма партньор" и пр. Всъщност белгийската фондация "Европалия" контактува с потенциални партньори (зали, театри, сцени, музеи) и им предлага еди-кой си спектакъл или концерт, според материала, изпратен от България. На въпроса "Искате ли да го планирате във вашата програма за следващия сезон?", отговорът може да е "да" или "не". И този отговор зависи до голяма степен от финансовите договаряния между конкретния партньор и посредника, в случая белгийската фондация. Ние не участваме в тези преговори. Нещо повече, по силата на сключения договор дори нямаме право да общуваме директно с белгийските културни институции... Част от отказите се обясняват с това, че сумата, която се иска от въпросните зали и театри, е голяма за техните бюджети. Имаме достатъчно информация, че част от потенциалните партньори са затруднени да поемат разноските по пребиваването на дадения състав в Белгия - и по тази причина, а не поради липса на интерес, едно след друго отпадат българските предложения.
Има и още нещо. Някои от предложенията за участие не са били съпроводени с добър рекламен материал от наша страна. Във френетичната кореспонденция, която разменяме от февруари насам, имаше например цяла преписка около снимката на една жаба - която бе потребна за рекламния афиш на детския спектакъл "Кратка квак история". Докато я докараме да прилича на... принцеса, мина време! Т.е. предлагаме културен продукт, увит в амбалаж, и това не прави предложението примамливо за белгийците. Или записът не е с достатъчно добро качество, или информативният материал, който трябва да "продаде" спектакъла, е скучен, или смятаме, че нашето самородно злато може да пътува, опаковано във вестник. Беше ми много неприятно да получавам съобщения, че изпратеното е демодирано, вехтее, без да мога да го защитя... У нас все още няма култура на рекламата. Липсата на добра опаковка може да бъде донякъде компенсирана, ако хората, които договарят конкретните участия, са достатъчно запалени да защитават българската култура, страстно искат да я покажат, подвластни са на нейната магнетичност... Но това не е професионален подход и на него не може да се разчита, а и Брюксел се намира доста далече от центъра на магнитното поле...
След като видях в какъв вид е програмата, се опитах да намеря хора в Белгия, за които България не е просто размито петно на картата на Европа, и тръгнахме по следите на тези преговори. Установихме, че част от отговорите: "няма интерес от белгийска страна" просто не отговарят на действителността. Такъв е примерът с "Черното руно", спектакъл, за който и досега не е 100% сигурно, че ще замине... С помощта на режисьора Румен Чакъров се свързахме с театър "Балсамин", който е готов да приеме спектакъла. Оттам нататък процедурата е следната: директорът на театъра трябва да убеди белгийската фондация "Европалия" да включи тази изява в програмата и да поеме разноските по пребиваването на участниците... Така че отговорът "няма интерес" сам по себе си поставя много, много въпроси.
Това, което най-много искат нашите партньори, е да представят България с безспорно изключително впечатляващата изложба "Златна Тракия - съкровища от България" - най-старото злато в света, най-скъпата изложба в света, едно богатство на България, за което всички ни завиждат. И което несъмнено ще привлече много посетители и много приходи за белгийската фондация.

- Да погледнем нещата от друг ъгъл. Да се чувстваме ли обидени, че белгийците се интересуват преди всичко от миналото ни, а не толкова от сегашната ни култура. Дали по този начин не затвърждаваме едно клише, вместо да го разбиваме. Че сме наистина една древна страна, където в момента "няма никой"...
- Не знам дали обида е най-точната дума... По-скоро става дума за друго: партньорството в областта на културата предполага особен вид синхрон. Ние се готвим за обща продукция, а май разполагаме с различни партитури... Моята представа за начина, по който могат да бъдат построени културни мостове между различните битности, които съжителстват в един и същи континент, е доста различна от тяхната... Културата не се изчерпва с инвентарен списък от сценични, книжни, музейни или екранни заглавия. Културата е тоталност, рефлексия за света, проблематизираща сила на критичния опит, който ни позволява както да пишем, така и да задраскваме написаното. В един свят, който се възприема главно чрез знаци, ние не сме само реплика на своето минало... Има две обяснения за техния подход. Едното, в което има някаква логика, е, че модерните културни продукти са произведени в обща среда, всичките си приличат. В една съвременна българска скулптура неспециалистите трудно ще открият знака "произведено в България". Стремежът на белгийската фондация във всички предишни издания на Фестивал "Европалия" е бил да покаже непознатото, екзотичното. Това са търсили, когато са поканили Мексико и Япония. Примамливото в екзотиката е енигмата на недоразгаданото, на недекодираното, което съдържа запазената марка за едно минало. Вярно е, погледът им е обърнат към миналото. Моето желание да компенсираме тази липса на баланс не срещна ентусиазъм у белгийските партньори, които смятат, че модерността е някак си униформена. И че тя, в нейните тясно професионални сегменти, интересува малка част от публиката: професионалистите.
Независимо от това се опитахме да включим в програмата няколко колоквиума, в които българската рефлексия за днешния ден да бъде чута. Ясно е, изнесеното на тях няма да стигне до широката публика - и не това е целта. Но ще бъде чуто от публика, която разбира този език. И за която България не е само тракийското злато и неравноделните тактове на нашия фолклор - безспорно емблематични лица на България, но не на цялата България.

- И второто обяснение е нашата неспособност да представим съвремието си...
- И това е вярно. Съвременният български културен продукт в част от неговото случване наистина не е конкурентоспособен, не може да впечатли Запада по ред причини. Имаме страхотни музиканти, страхотни художници, страхотни солисти. Ние сме силни там, където творецът може да се справи сам. Разпадаме се, когато трябва да играем като отбор... Освен това нещата опират до рецепцията оттатък, в един свят, в който виртуалното е по-силно от реалното. Можем ли да покажем съвременно българско кино, което да зашемети широката публика на Запад? Затова търсим форми, които да дадат възможност на нашите кинодейци да се срещнат с тамошните киномани. Предложили сме размяна между двете филмотеки и вярвам, че и тази идея ще бъде осъществена... А какво можем да представим като мултимедиен културен продукт?
Наистина този въпрос е сложен: ако ние настояваме на нашето модерно лице, къде точно ще се конкурираме, така че наистина да блеснем? Сигурно има и такива области. Сигурно в маратоните на "Метрополис" и в хепънингите на поколението, които се люлее в своя "рейв", има страхотни млади хора. Те засичат не с хронометри, а с фотофиниш своите контролни отсечки в състезанието си с модерността. Това действително е бясна международна надпревара, в която обаче националният ти екип не се вижда...
В същото време не бива да ни стряска положението, в което сме, а - и това се опитваме - да го използваме по начин, който няма да налага неудобни сравнения.

- Сега да говорим за пари. Лесен ли е този разговор?
- За моя изненада тази тема не ме притеснява. Вярвам, че с парите, които са отпуснати от бюджета, ние можем да построим къщата, тя ще има и основи, и покрив. Не знам обаче дали ще ни стигнат да боядисаме фасадата. А в един свят, в който опаковката е по-важна от съдържанието, това се оказва много, много сериозен проблем. В същото време съм убедена, че след като българският данъкоплатец подкрепя това представяне с близо един милион долара, то бизнесът също трябва да участва. Защото рекламата на България ще рефлектира първо и главно в неговия джоб. И ако разширим темата извън проекта "Европалия" и я отнесем към големия проблем за културните меценати, няма как да не повторим отново и отново, че докато в България не бъде приет закон, който да облекчава данъчно дарителите и спонсорите на културата, то културните мисии са обречени.... Такъв нормативен документ трябваше да бъде приет преди 12 години!
- Въпросът е при това днешно положение има ли "самоотвержени люде"?
- За добро или зло аз не познавам много хората с пари в България. Мнозина получиха покана за вечерята с президента. Естествено, не всички се отзоваха. От 26 април до днес от всички присъствали са се обадили само трима. Вярвам, обаче, че именно бизнесмените знаят, че безплатна вечеря няма.
- Тоест, българска Европалия ще има, въпреки всичко.
- Ще има, разбира се! Иска ми се да кажа, че колкото повече работиш с партньори извън България, толкова повече оценяваш България. Аз съм впечатлена от екипа ни, който бе събран много набързо, но е най-стимулиращото нещо, което ми се случи, откакто се включих в проекта. Работя прекрасно с Борис Данаилов, от когото фактически поех щафетата. Всички са страшно запалени да направят и невъзможното - бясно препускане по следите на загубените месеци. Впечатлена съм, че част от участниците, на които обясняваме как полагаме усилия да компресираме времето като в zip file, се включват в този ритъм и се отказват от хонорарите си, разбирайки, че те "тежат" на българския данъкоплатец. Това не може да се случи там, където ние ще дефилираме. Това може да се случи тук; и по някакъв начин, макар че живеем в жестоко осчетоводено време, фактът, че се случва, те зарежда с енергия и със стръв да работиш. За тези хора, за тези състави, за тези артисти, за тези художници... Сигурно звучи патетично, но моята гледна точка е на мишката, която тича по един екран, прескачайки ниво след ниво, защото часовниковият механизъм отдавна е стартирал, други са задавали правилата, а тя има само няколко резервни живота, за да излезе от лабиринта...

11 май 2002 г.

Разговора води Христо Буцев



Еми Барух, председател на Националния комитет и главен комисар на Европалия-България 2002,
пред Култура