Нашата борба
Когато бях ученичка, някъде около осемдесетте, разни свещени имена прелитаха от ухо на ухо и ни вкарваха в свободолюбив тремор. Едно от тях беше на Солженицин. "Този защитил Солженицин и изпаднал в немилост!", "Онзи заклеймил Солженицин и се върнал обратно в играта!", такива ми ти работи. От това сянката на Солженицин израстваше като някой колос в представите ми и закриваше дребосъците с обикновен живот наоколо. Една негова книга, "Раково отделение", беше пробила обръча на българската граница по невероятен начин. Някакъв пътник я скрил в ръчния си багаж, но когато самолетът кацнал, явно се уплашил, защото я оставил под седалката си. Намерила я една от стюардесите, която успяла да я пренесе и после я подарила на моя съседка, която пък й била учителка по английски. Тази книга тя даваше само на близки, проверени хора, да я четат, но аз явно не бях сред тях, защото така и не успях да се доредя до "Раково отделение", когато му беше времето да го чета нелегално. Все имаше някой друг на опашката преди мене.
Когато настана ерата на свободното книгопечатане, си купих "Един ден от живота на Иван Денисович" и я прочетох на един дъх. Останах някак си разочарована. Това не беше Оруел, това не беше Олдъс Хъксли. Нямаше езикови странности, нямаше остроумно обобщение на реалността. Книгата си беше ценна с това, което е - трезво описание на живота в съветските концентрационни лагери. Пиянството на мечтите ми по цялата истина наведнъж не беше подготвено за такава трезвост. Забраната ме беше накарала да очаквам от книгата и това, което тя никога не си е поставяла за цел да бъде. Или с други думи, забраната като реклама беше надскочила възможностите дори на запазена марка като Солженицин.
Днес много се дискутира дали "Моята борба" на Хитлер трябва да бъде забранена или не. По този повод отворих Интернет и само след изписване на заглавието, книгата на фюрера ми се появи в три различни превода на английски и - доколкото можах да преценя - в нещо като оригинал на немски. Попаднах още на писмо на възмутен американец, който си я поръчал от Амазон.ком, но не му я изпратили, защото поръчката му идвала от Германия. За сметка на това пък другият американски книжарски гигант - Барнс енд Нобъл - му изпълнил желанието своевременно. "Моята борба" е на практика навсякъде. И няма нужда от смели стюардеси, които да я пренасят през граница.
За Германия всъщност случаят е малко по-особен. Там продажбата на "Моята борба" е ограничена със закон. Според думите на Арнс Кристиян, говорител на Министерство на правосъдието, "ако влезете в книжарница, продавачът трябва да прецени дали наистина се интересувате, в смисъл, дали сте студент". Формулировката е, че не книгата е забранена, а продажбата й на всеки е забранена. Как точно се провежда този "фейс контрол", честно казано, нямам представа. Ясно е обаче, че Германия, една от най-проспериращите държави в Европа, не би искала да бъде свързвана с книгите на човека, който успя трайно да я скара с останалата част от света.
Освен ненужната реклама - защото за съжаление колкото повече говорим за книгата, толкова повече хора ще си я купят, независимо какво сме казали - една забрана съвсем ще разбърка още неукрепналите представи за плурализъм в българския пазар на идеите. Ще възникне въпросът "кое е вредно за хората" - колко нравоучителен, самозвански, антилиберален израз - и ще получим най-различни отговори. Според националистите това е преводът от македонски език, според поддръжниците на Филип Димитров това беше "Фашизмът" на Желю Желев, според родители и телевизионни интелектуалци - кечът по БТВ, според политическите моралисти - голите новини, а според няколко свещеници, добили гласност в пресата, най-страшен е Хари Потър. Оттук до верската и етническата нетърпимост има само една крачка, защото всичко ще зависи от това кой е в комисията по измерване на идейната вредност. Чрез една забрана Хитлер ще получи най-голямата услуга, на която е можел да се надява. Имаше един надпис на стена, който гласеше следното: "Да се бориш за мир е все едно да се чукаш за девственост". Цензурата показва дълбоко недоверие, че хората притежават мисловния капацитет сами да се ориентират в морето от мнения около тях. Ленин би се съгласил с подобна теза, Джон Стюарт Мил - не. Има ли проблем в приведените дотук аргументи в защита на свободната преса? Да, за съжаление има голям проблем; и той е, че защитата е по принцип, а конкретността проявява известни особености.
Първо, издателите на "Моята борба" твърдят, че са движени единствено от културни и финансови съображения. (Наистина, ако книгата на Хитлер беше предложена на пазара от реномирано издателство като "ЛиК" или университетското, тя вероятно щеше да бъде възприета като запълване на фактологична празнина.) И най-беглият поглед върху продукцията на "Жар птица" обаче показва, че съображенията на издателите са такива, каквито те отричат да са, а именно, идейно-пропагандни и някак, бих казала, призивни. Хитлер, Гьобелс, Мусолини, да не говорим за обещания на читателската публика бивш шеф на Ку-клукс-клан, който едва ли не разчупва рамките на носталгията по тройния съюз. От тази констелация се получава нещо ново и категорично - агресивна омраза, исторически подкрепена с действия към етнически или расово различния. Тук сме вече с един крак вън от сферата на идеите. Едно е човек да се бори в пресата за легализиране на наркотиците, съвсем друго е да го видиш с табла в ръка в някой училищен двор да подвиква: "Хашиш, хероин, кокаин, бързо, че не остана!". В първия случай бих прочела статията му с внимание, във втория случай бих се обадила в полицията. В интерес на истината, тук ясните закони на Наказателния кодекс също биха били на моя страна.
Така се стига до проблема за толерантността, която, поне теоретично, се счита за зрелостно свидетелство на демократичните държави. Останалите държавици (или държавища) преповтарят класа, докато си научат урока. Твоите идеи са различни от моите, но аз ги зачитам и не се втурвам да те унищожа, съсипя и срина живота ти заради тях, защото на свой ред ще искам същото от тебе. Стига да не представляваш обществена заплаха, ти имаш право на идеи толкова, колкото и аз. Това означава, че толерантността изисква поне две неща - рационална дистанция и граждански договор с гаранции за спазването му. Толерантността спира там, където някой се ползва с пълна програма от услугите й, а друг за негова сметка е застрашен. Доколко има рационална дистанция, вече получихме сигнал. Едно хлапе с лични проблеми успя да се идентифицира с посланията на Хитлер и се опита да нацепи баща си с брадва. Действията на един-единствен емоционално лабилен човек не доказват нищо, но показват тенденция. В момента в лудниците нямало нито един Наполеон, но пък било пълно с Горбачовци и по-пресни фигури от властта. Пациентите вътре имат музикално ухо за актуалните политически тенденции.
Що се отнася до гражданския договор и гаранциите за спазването му, тук пада гъстък думан. Очевидни са усилията на днешната власт да сложи в ред нещата, но откакто Ванга почина, вече никой не може да каже колко време ще отнеме всичко това. В България си има стари навици, хлабави институции, дупки в алинеите, лични ангажименти, договорки на четири очи. Цялата тази отработена система се съпротивява с квичене пред амбицията да бъде вкарана в законов ред. По този повод ще цитирам кратък откъс от в. "24 часа", 16 стр. от 27 март 2002 г. Статията е криминално разследване и в нея се разказват събития от 1998 г. "От страх да не започне бандитска война в Пловдив, полицаите викат на инструктаж всички босове на сенчестия бизнес. Призовават ги да им предоставят всички сведения, с които разполагат, и да не правят собствени разследвания.
Заплашват ги, че ако се стигне до вендета, всички висящи дела срещу тях - за грабежи, заплахи с убийства, телесни повреди, хулиганство и катастрофи с жертви - бързо ще бъдат пуснати в ход и приключени." Много драматична ситуация. Значи, недай си, Боже, една стъпка накриво да направят босовете и, каквото отдавна си е било за съд, току-виж наистина вземе, че влезе в съда! Това състояние на нещата не може да гарантира сигурност нито на малцинствата, нито на мнозинствата, а само на отделно взети лица, от време на време заплашвани с разваляне на отношенията. Но какво става по света напоследък? Хора като Льо Пен получават изборна подкрепа, на която не са се надявали през дългата си политическа кариера, благодарение на коктейл от националистически, ксенофобски и митологични обещания. За Австрия вече си знаем, но и Франция успя да ни изненада. Един призрак броди из Европа, остава да се види кой е той и дали не ни изглежда познат в профил. Всъщност в Европа расизмът има стари традиции, но сякаш през 90-те започва да прави впечатление на изследователите. При расисткото насилие жертвата е избрана не като индивид, а като принадлежаща към дадена малцинствена група, която се отличава по етнически, религиозен, културен или друг признак. И няма значение дали пострадалият е бил симпатичен човек и дали редовно си е плащал данъците, защото по време на блицофанзивата никой не го пита. Жертвите на агресията могат да се разделят на два типа - едни, които търсят политическо убежище в страната, и други, които от поколения наред са съграждани на насилниците си (азиатци и афрокарибци в Британия, алжирци във Франция, антилци в Холандия). Независимо от спонтанните атаки към първата група, втората се оказва подложена на по-силен натиск1. Оказва се също така, че американци и японци не са обект на атака, което навява на мисълта, че расисткото насилие си остава разправия между бедни, патент на крайните квартали.
В Германия след обединението възникват вълни от насилие срещу чужденци с пикове Хойерсверда 1991, Рощок 1992, Мьолн 1992, Солинген 1993. След всеки инцидент нивото на нетолерантност в обществото леко се покачва и запазва новите си стойности. Интересно е да се види какви хора го правят. Според изследването на Хелмут Вилемс2, ксенофобските настроения в Германия не са се увеличили из цялото общество, а най-вече сред определени групи от хора - млади мъже (75% под 20 години), нискообразовани, с безуспешна трудова биография, с тежки семейни условия, социално слаби, често с досие за хулиганство и бивши жители на ГДР. Независимо от запазеното им място в лявата част на социалния спектър, тези хора обикновено се самоопределят като десни и са склонни да проявяват агресия не само към чужденците, но и към хомосексуалистите и жените.
Тази история на личното отчаяние, проектирано върху гърба на различния, е дадена и в разбивка. В нападенията срещу чужденци участват четири типа извършители:
1. Политически мотивирани екстремисти. Организират събрания, раздават диплянки, в съда държат речи и издигат неонацистки лозунги. За разлика от съратниците си, те често се оказват по-образовани и със стабилна работа.
2. Етноцентристи. Не изповядват твърди политически идеологии. Убедени са, че чужденците ще им вземат работата, жилищата и социалните помощи, а за истинските патриоти като тях няма да остане нищо. В техните очи насилието е средство да привлекат внимание върху собствените си проблеми. По-ниски оценки в дипломата, по-дълга история на трудова незаетост.
3. Криминално проявени личности. Застаряващи момчета от проблемни семейства. Дълги полицейски досиета, рано напуснато образование. За тях насилието е начин на живот и не се нуждае от по-специална мотивация.
4. Съпътстващ контингент. Тук няма нито десни убеждения, нито дълбоко вкоренена ксенофобия, но типът е разпространен както сред скинарите, така и сред неонацистите. Това са синчета на средната класа, които искат да се докажат сред приятелите от квартала.
Дясномотивираният тип 1 е най-малоброен и се съотнася спрямо другите като главата спрямо тялото. Повечето актове на агресия са извършени под въздействието на алкохол.
Разбира се, ние не трябва да се притесняваме, защото изследването се отнася само до Германия. Всяка връзка между България, която преди 12 години излезе от унеса на хипотетичното равенство, и ГДР е напълно измислена. Наистина, едва ли са много у нас младежите, които учили-недоучили, се мятат между пазара на труда и собственото си отчаяние. Вероятно няма и много деца, за които шамарът в семейството е като "добър ден и здрасти". Кой би се наел да твърди, че в България младежите пият? Като си помислим, доскоро те дори нямаха и литература, под чието знаме да се обединят.
А сега, ако изоставим иронията, ще се види, че у нас си има и имигранти, и малцинства. По думите на Антонина Желязкова, шеф на центъра за изследване на малцинствата, "младото поколение в България е с пъти по-нетолерантно от поколението на 40, 50-годишните". Цитатът е по кратка дописка от в. "24 часа" от 8 април, 2002, 4 стр. Съобщението продължава, че "според най-новото изследване на центъра в България има изключителна агресивност към т. нар. ново малцинство - общността на китайски и арабски емигранти". Това са дребни съобщения, с дребни буквички. А моят приятел евреин Алберт Бенбасат наскоро ми каза: "Нямаш представа как се е увеличило напрежението". Междувременно мина 20 април и ежедневната преса почете рождения ден на Хитлер с кратки снизходително-добродушни очерци за родните националсоциалистически групички. Тонът беше: "деца - какво да ги правиш". Събрали се, поразвели знамената, драснали по някой надпис на кого смърт, кой на сапун... За малко да понатупат една циганка, тръгнала за гъби, ама местният полицай, който бил с тях, ги спрял. Иначе те четат Ботев, Вазов и Вапцаров. Да се просълзиш.
Но да се върнем отново на "Моята борба". Присъствието й на пазара само по себе си за мен е неутрален факт, защото не идеите, а човешките действия нанасят щети. Повечето от новите й следовници дори няма да я прочетат, защото, както показват изследванията в Европа, не бива да бъдат търсени в спектъра на четящите. За съжаление това не значи много. Те могат да я ползват като символ и мотивация за действията си, без дори да са я отваряли, както много християни ползват Библията. А има и съпътстващи факти, които не са просто една книга, една забрана, едно разрешение, а като части от пъзел се подреждат в голям и грозен индустриален пейзаж. Из българските градове вече има много полуобразовани и потиснати от беднотията млади хора, които с ярост наблюдават как животът се изнизва покрай тях с нарастваща скорост. Мнозина от тях ще предпочетат лесните "виновници" пред трудното търсене на уместни житейски решения. Издателства като "Жар птица" вече услужливо им подсказват какво да мислят. А съдебната система у нас далеч не е оня колос на безпристрастност, който трябва да гарантира свободата на гражданите и чрез справедливи наказания да обезсърчава всяко по-нататъшно посегателство.
Може би всичко това постепенно ще се оправи. Може да се оправи и съвсем скоро. Но дотогава трябва много внимателно да изслушаме какво ни казват нашите съграждани с различни имена и вероизповедания. И да се съобразим с мненията им. Отдавна живеем заедно, те няма да ни излъжат.

Кристин Димитрова


Кристин Димитрова е автор на поетичните книги "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици", "Разглобяване на талисмани". Преводач на англоезична лирика, вкл. на "Анаграмата" от Джон Дън.


































































































































































































































1 Witte, Rob (1995), New Community 21(4): 489-500, Racist violence in Western Europe









2 Willems, Helmut (1995), New Community 21(4): 501-523, Right-wing extremism, racism or youth violence? Explaining violence against foreigners in Germany