Як секс за ревливи лели

От 17 до 22 май в кино "Люмиер" гастролираха руски филми. "Срещи с Мосфилм" в рамките на "Салон на изкуствата '02" се оказа програма от 6 заглавия: "Завистта на боговете", "Китайски сервиз" (1999) на Виталий Москаленко, "Кой, ако не ние" (1998) на Валерий Прийомихов, "Десет години без право на кореспонденция" (1990) и "Бял празник" (1994) на Владимир Наумов, "Денят на пълнолунието" на Карен Шахназаров. Половината от тях са тукашни стари познайници, а заглавието на Шахназаров (шеф на Мосфилм) идва в София поне за трети път. Очакваните Владимир Наумов и Наталия Белохвостикова не пристигнаха. Вместо тях на сцената се качиха актрисата Татяна Яковенко, продуцентът Александър Литвинов и Глеб Вайнер от международния отдел на киноконцерна.
И вместо с "Бял празник", "Срещите с Мосфилм" (очевидно спретнати надве-натри) поеха със "Завистта на боговете" в полупразен салон. Навярно причината бе концертът на Филип Киркоров в зала 1. И гостите отидоха там, разбира се.

Гледах новия филм на Меншов броени дни след поредното излъчване по Канал 1 на "Москва не вярва на сълзи" ("Оскар" '79). Фрапантна е разликата във външния вид на Вера Алентова (21.02.1942) - днес тя изглежда не само по-хубава, но и по-млада оттогава. Героинята й Соня е 44-годишна редакторка на тв-програмата "Време", чийто съпруг е бездарен писател на партизански романи (Александър Феклистов), а синът - кротък тинейджър. На гости у приятелско семейство, чиято глава има привилегията да пазарува от магазините на ЦК, да има видео и да предизвиква справедливата съседска завист, гледат "Последно танго в Париж". Соня, издокарана в парижка рокля, донесена й от съпруга, не само се изчервява, ами целомъдрено си плюе на петите след епизода с маслото. Всуе половинката й я уверява, че това е голям филм. Тя е непреклонна - както впрочем и в семейното ложе.
Скоро им гостува френски генерал (Жерар Депардийо), заради чието посещение спецслужбите не само осигуряват всякакви дефицитни вкусотии, но и сменят тоалетната чиния. Той, гастроном и прелестник, какъвто може да бъде Депардийо - било и за броени минути, идва и си отива. Но синеокият му преводач Андре (Анатолий Лобоцкой), френски журналист с руска кръв в Москва (?!) тутакси вперва в Соня мерак. Тя се дърпа от страх и свян, той настоява. Какво като е омъжена, и той в Париж има съпруга и две дъщери, а и след седмица си тръгва. Не щеш ли, след като в кино се стрелва андроповска проверка, той натиска Соня на спасително бюро. И в нея се отприщва безогледна страст - нещо средно между Ана Каренина и Жана от "Последно танго в Париж". Следва як секс: в камион върху кожух, в апартамент върху найлони и къде ли не. Докато в "Москва не вярва на сълзи" Алентова се събличаше до нощница, тук се разголва до ексхибиционизъм (без значение дали е с дубльорка или не).
Най-сетне открила премалата на екстаза, Соня му се отдава слепешката. Апотеозен израз на емоционалния взрив е епизодът с танго насред електричка - той я повлича, тя се увлича с притеснение ("ще ни арестуват" или "ще ни дадат милостиня"), но се вихрят, ли вихрят през вагони, тунели, пейзажи, та чак до звездите... И тъй като Андре остава още половин година, жената храбро наема любовно гнездо. Той я укорява, че не се поддава на щастието според руската традиция, тя отвръща, че така е било още при древните римляни - боговете следели зорко дали някой дръзва да се мери с тях. Но романтичната Соня се отпуска в хамака на щастието. Само че той се скъсва - руснаците удрят корейски самолет, Андре написва истината и е напъден, естествено. Соня понечва да се хвърли под влак върху одеялце, ала свестни женици я отказват от участта на Ана Каренина. Факт е, че руснаците примират за мелодрами, колкото и за комедии. Ветеранът Меншов е наясно с това. И за да е адекватен на новото време, е поканил за съавтор на сценария младата Марина Мареева, изскочила на мода в средата на 90-те с "Тоталитарен роман" и "Принцесата върху грахово зърно". Онези сълзливо-евтини филми са направо класа в сравнение с пошлостта на този. На фона на Меншовия флирт с публиката дори сантименталният "траш" на Дмитрий Астрахан изглежда кино. Всичко в "Завистта на боговете" е нелепо и лепкаво - да изпиташ носталгия по индийската мелодрама.
Открай време не съм фен на соцприказката за Пепеляшка "Москва не вярва на сълзи", предназначен за ревливи лели. И все пак не мога да му отрека жанрова елегантност. Той може и днес да бъде изгледан до края - дори само заради незабравимата реплика "Ако искаш да станеш генералша, трябва да се омъжиш за лейтенант" и топлото присъствие на Алексей Баталов. Но да направиш "Завистта на боговете" през 2000 е фарс. Какви ти богове, каква ти завист!

Геновева Димитрова







От пръв
поглед


Завистта на боговете, 2000, Русия, 130 минути, сценарий: Марина Мареева, Владимир Меншов; режисьор - Владимир Меншов; оператор - Вадим Алисов; музика - Виктор Лебедев; продуценти: Александър Литвинов, Владимир Меншов; в ролите: Вера Алентова, Анатолий Лобоцкой, Жерар Депардийо, Ирина Скобцева, Александър Феклистов, Лариса Удовиченко и др.