...И той не желаел нищо друго,
освен да чуе себе си


Цитатът е от Е.Т.А.Хофман. Бе ни напомнен от Венцеслав Николов на неговия рецитал в един миг от 30-минутната му лекция около романтизма в музиката. Стори ми се много подходящ за заглавие. Защо?
В прелета си над романтическата действителност професор Николов стигна и до момента, в който ни съобщи, че музикалната критика се е зародила именно в тази епоха. Няма да коментирам несъстоятелността на това твърдение - достатъчно е да се споменат английските критически издания The Tatler (1709) и The Spectator (1711) или, ако трябва да се ограничим на немска територия - Йохан Матезон и неговата Critica Musica (1722) - които отдалечават появяването на критиката поне с още един век. За мен по-интересно бе, че за пореден път чувам професорът да ми съобщава, че критиката е "отдавна липсващо у нас звено на музикалната култура". Работата е там, че в критическата ми битност цял живот "действащи музиканти" по начини, преки или косвени, ми съобщаваха, че съм болна, сега вече се оказа, че май съм умряла. И не само аз, разбира се. Колкото и да е намаляла територията за музикална критика, тя все пак съществува. И как няма да намалее, когато като се закриваше музикална преса, музикантите все не бяха разбрали за какво става дума. Или бяха помислили, че не се закрива, а се открива. Или че като се закрива, ще се навреди на критиците, а не на българското музикално битие. Или по-точно на хроникирането му. (И моят сарказъм изглежда идва от романтичната ми природа, проф. Николов!). Темата за благословената липса на памет и за (не)смислените действия на гилдията в последните 13 години е твърде болезнена, да не кажа срамна. И това не е друга тема. А същата.
Друг е въпросът, че може би критиката не се занимава често с изявите на Венцеслав Николов. Може би в повечето случаи от деликатност. В неделя, в заключителния си концерт от цикъла "Германия - духът на романтизма", в комплексното си представяне - говорене, четене, пеене и свирене, той отново бе в любимата си поза - тази на последната инстанция. И аз нямаше да се спирам толкова на всичко това, ако монологичната му природа не се отразява вече и на изкуството му, в което звуково партньорство, темброво съучастие няма. Няма елементарен акустически баланс. Въпреки ансамбловия талант на Ружка Чаръкчиева. И въпреки че самият той е чудесен преподавател по камерна музика. Доминацията в музика за двама не й помага да се случва. И в преработените песни на Шуберт, и в трите скромни пиеси от Райнбергер, и в Аве Мариа и Кол Нидре от Макс Брух. И понеже Йоханес Брамс си е написал сонатата за пиано и виолончело (- 2 - фа мажор) - там доминацията, поставянето на другия зад кулисите е просто невъзможно. Може би именно тогава стана по-интересна и музиката на самия протагонист. Музика на диалога, на красивите темброви и динамични изненади; на задъханите смени, на ставащата лирика. Музика, в която "той е желаел и нещо друго, освен да чуе себе си."

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо