Папа Йоан Павел II -
човекът на надеждата
Трудно е да оценим който и да било понтификат, преди той да е завършил. В този случай обаче задачата ни се улеснява, понеже понтификатът на Йоан Павел II е поредица от вариации на една голяма тема, която той определя през 1979 г. в своята първа енциклика, Redemptor hominis (Изкупител на човека - б. пр.): християнският хуманизъм като отговор на Църквата на кризата в световната цивилизация в края на XX век. Днес, когато Йоан Павел II подготвя Църквата за Големия юбилей на 2000 година, можем да изброим осем исторически постижения на неговия понтификат.
Йоан Павел II преди всичко радикално промени формата на папството на прага на XXI век и третото хилядолетие, обръщайки Петровата институция към нейните евангелски корени. Нито светът, нито самата Църква смятат вече папата за върховен служител на Църквата, а виждат в него пастир, проповедник на Евангелието и свидетел. Йоан Павел II промени формата на изпълняване на папските функции не само защото е първият славянски папа в историята и първият от столетия ръководител на Църквата неиталианец, но преди всичко затова, че материализира папското служение, за което говори Новият завет: Петър е първият евангелизатор на Църквата, първият свидетел на откровенията в живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. Трудно бихме могли да си представим някой понтификат през XXI век, връщащ се съзнателно към бюрократично-ръководния образец, достигнал своя апогей по време на понтификата на Пий XII. Йоан Павел II решително преобразува папството за XXI век, давайки като пример и възобновявайки единоначалието на Петър от I век на християнството. Това е може би най-яркият пример на радикализма на Светия отец - човек, смело прокарващ нововъведения, за когото промяната означава връщане към корените, към това, което - както той вярва - Христос е искал за своята Църква.
Това драматично обновление на папството не се извършва по силата на личното fiat или благодарение на особената индивидуалност на Йоан Павел, а благодарение на съзнанието, че той е наследник и изпълнител на препоръките на II Ватикански събор (Vaticanum Secundum - б. пр.). Разбирането на понтификата на Йоан Павел II "отвътре" се изразява в разбирането на епохалното събитие, каквото представлява Съборът. Именно на този Събор Католическата църква, водена от Светия Дух, се изправя срещу предизвикателствата на съвременността, формирайки теологически обогатеното чувство за своята неповторима мисия в света и за света.
В своето поучение Йоан Павел непрекъснато се позовава на два съборни текста: параграф 22 и параграф 24 от Пастирската конституция за Църквата в съвременния свят Gaudium et spes (Радост и надежда - б. пр.). Папският дълг спрямо Vaticanum Secundum, неговото дълбоко убеждение, че Съборът трябва да се интерпретира в религиозни, а не в политически или идеологически категории, както и неговото разбиране на предложенията на Събора, са съпоставени тук нагледно. В параграф 22 на Gaudium et spes Отците от Събора ни поучават, че Исус Христос разкрива Божествения лик и истинското значение на човешкото съществуване; параграф 24 пък показва, че смисълът на човешкия живот трябва да се намира в себеотдаването, а не в натрапването на собствената воля. Законът на себедаряването, записан в човешкото сърце, е израз на безкористната любов, която образува вътрешния живот на Бога - Отца, Сина и Светия Дух. Животът според Закона на себедаряването означава, че влизаме в единение с Бога още сега, тоест постигаме това, за което човечеството е създадено. Gaudium et spes казва на съвременния свят, че предназначението на човека е по-прекрасно, отколкото бихме могли да си го представим, и става така, понеже човекът е по-важен, отколкото самият той смята.
Според Йоан Павел II всичко останало, извършено от II Ватикански събор - задълбочаването на християнския персонализъм, определянето на Църквата като общност на верните, обновлението на литургията, диалогът с науката, демокрацията и сексуалната революция, защитата на религиозната свобода като върховно право на човека - е доразвиване на тези два големи проблема. Христос, Спасителят на света, разкрива удивителната истина за човешката съдба и нашето окончателно преопределение; безкористната любов е пътят, по който човешката свобода намира своята реализация в човешкия разцвет. Пропагандирайки поученията на Събора в Краков и през двайсетте години на понтификата си, инспирирани от убеждението, че Бог е вдъхновил Събора да подготви цялата Църква за новото евангелизиране през XXI век, Карол Войтила действа така, че да обезпечи наследието на Събора като Събор на свободата - с убеждението, че свободата е велик стремеж и едновременно с това голяма дилема за човечеството на прага на новия век и новото хилядолетие. Папата смята, че истинският евангелски отговор на проблема за свободата може да се намери в служението. Църквата може да служи на съвременния свят, като му напомня, че свободата е подчинена на истината и намира своята реализация в доброто. Това е имал предвид Христос, когато казва, че познаването на истината ще направи хората свободни (срв. Йоан. 8:32). Именно това би трябвало да предложи Църквата на съвременния свят като начин за реализиране на големите му стремежи.
Папата е убеден, че именно такова е посланието на II Ватикански събор.
Това убеждение ръководи обществената дейност на Йоан Павел II. Съществената роля, която той изигра за падането на комунизма в Европа, не може да се разглежда като успех на умел политик. Можем само да я разберем "отвътре" - като успех на смел духовник, решен да казва на силните истината и убеден, че проповядването на истината, изказването й ясно и на висок глас е най-ефикасният инструмент за борба с тиранията и тоталитаризма.
Призовавайки към революция на съвестите, която доведе до безкръвната революция през 1989 г. против марксизма-ленинизма, Йоан Павел помогна на братята славяни зад "желязната завеса" да си възвърнат политическата независимост. С това той оспори всеобщо приеманата интерпретация на динамиката на историята. Показа, че движеща сила на историята е културата, а сърцето на културата е култът, т. е. религията. Подчертавайки свидетелството на стотици хиляди последователи на християнството, съпротивяващи се на тиранията, понтификатът на Йоан Павел показа, че християнската вяра може да бъде фактор, водещ до освобождаването на човека.
Светият отец проповядва "приоритет на културата" както в търсещите път към свободата страни от Източна Азия и Латинска Америка, така и в старите и нови демокрации, възникнали върху руините на комунизма. Ако културата е двигател на историята, тогава пазарната икономика и демократичното общество трябва да се развиват върху основата на живата, всеобща морална култура, способна да дисциплинира и насочи мощните ресурси човешка енергия, разкрити чрез свободата. Противопоставяйки се на безразличната свобода и - в енцикликите Centesimus annus, Veritatis splendor i Evangelium vitae - предлагайки свобода към съвършенството, Йоан Павел II преобразува общественото учение на Църквата и посочи областите на обществения живот през XXI век, в които благодарение на науката и техниката ще се стигне до това, че проблемите, засягащи основите на човешкия живот и принадлежността към човешката общност, ще вземат връх в световните обществени и политически дискусии. Свободата е крехко благо, затова Йоан Павел непрекъснато подчертава, че най-сигурният й фундамент е признаването на достойнството на човешката личност, надарена с права от Бога.
Християнският хуманизъм на Vaticanum Secundum вдъхновява и Йоан Павел за безпрецедентни и исторически инициативи в търсене на единството на християнството, на нови отношения между Католическата църква и юдаизма и в диалог с другите световни религии.
По време на неговия понтификат в Католическата църква укрепна икуменичното движение, а чрез това бе определена отново формата на търсенията на християнско единство. Докато някои ветерани на икуменичното движение през XX век прекратяваха своите търсения на единство, коренящо се в общата вяра, Папата проповядваше, че единственото единство, заслужаващо да бъде търсено, е единството в истината, която Христос е оставил на Църквата. Същевременно Йоан Павел вкара икуменизма в ново русло, внушавайки, че защитата на единството на човешкия род от християнството е заплашена от това, че Църквата не може напълно да преживява единството, дар от Христос за Неговия народ. Той твърди, че в унисон с II Ватикански събор communio, "единството" на Църквата никога не е преставало да съществува, а всички християни остават в истинска, макар и несъвършена, връзка помежду си и с Католическата църква, независимо от това дали признават това или открито го отхвърлят. Задачата на икуменизма е да изрази това единство и единение по-пълно. Папата внушава, че протестантите и православните, заедно със своите католически братя и сестри, трябва да се замислят върху това какво означава фактът, че служението на Петър служи на единството на Църквата.
Драматичните инициативи на Йоан Павел II за постигане на разбирателство между католици и евреи намираха ентусиазиран прием, макар че хората може би не напълно си даваха сметка за тяхната значимост. На границата на XXI век католици и евреи започват нова теологична дискусия, с обсег и дълбочина, невъобразими от повече от 1900 години. Ако бъдещето на свободата зависи от признаване достойнството на човешката личност, създадена от Бога, тогава свидетелите на тази истина - общностите, които наричат Авраам баща във вярата и признават Десетте заповеди за основен морален кодекс - трябва да задълбочат взаимното разбиране на това какво означава да бъдеш избран народ, призван да бъде светлина за народите. Ако някога в третото хилядолетие вярващите евреи и християни започнат отново да разговарят помежду си за избора, Завета и общата надежда в идването на Месията, светът със сигурност ще приеме, че семената на този отново започнат разговор е посял понтификатът на Йоан Павел II, опирайки се на поученията на II Ватикански събор, съдържащи се в Nostra aetate.
Световният ден на молитва за мир в Асизи през 1986 г. бе най-очевидният пример за изповядваното от Папата убеждение, че всяка истина е свързана с единствената Истина, която е Бог. Това убеждение го ръководеше и когато предприемаше разговори с исляма, заемащ отличително място сред наследниците на вярата на Авраам, както и диалог с такива духовни водачи като Далайлама XIV и с представители на други религии в света.
Уважението към религиозните убеждения на другите хора, без да пренебрегва собствените си убеждения, за много светски вярващи изглежда невъзможно. Ако не успеем да променим подобни нагласи, през XXI век светът, формиран от обновяващи се религиозни сили, ще бъде изложен на сериозни конфликти. По време на понтификата на Йоан Павел II огнища на такива конфликти имаше на Балканите, в Судан, в Близкия Изток, на индийския субконтинент и в Югоизточна Азия. Признавайки религиозната свобода за източник и гаранция на човешките права, Йоан Павел II създаде алтернатива за сектантското насилие и натрапената от държавата секуларизация в ситуации, когато най-дълбоките убеждения на хората водят до конфликт, а не до диалог.
Историческите заслуги на Йоан Павел II трябва да се оценяват в категориите на влиянието, което той оказа на стотици милиони хора, отнасяйки се към тях индивидуално и "отвътре". В течение на двайсет години Папата вдъхновяваше мъже и жени, млади и стари, да съпреживяват последиците от призива, който той отправи в деня на откриването на неговия понтификат - 22 октомври 1978 г.: "Не се страхувайте!". В края на осмото десетилетие на столетието на страха някои бяха склонни да отхвърлят тази концепция като измамна илюзия на романтизма. Те грешаха. Този призив за живот без страх и вън от страха, толкова очевиден в биографията на Карол Войтила, промени живота на огромно множество хора. Отправяйки подобен призив, Йоан Павел промени хода на историята.
Тези осем постижения, разглеждани сумарно - обновлението на папската институция, пълното реализиране в живота на поученията на Втория ватикански събор, довеждането до падането на комунизма, определянето на моралните предизвикателства пред свободното общество, присаждането на икуменизма в самото сърце на католицизма, новият диалог с юдаизма, повторното дефиниране на диалога между религиите и личното вдъхновение, променило живота на много хора - ни дават правото да издигнем тезата, че понтификатът на Йоан Павел II ще има най-дълбоки последици за света от времето на реформацията през XVI век насам.
Както периодът на контрареформацията и Тридентският събор определиха отношението на Църквата към очертаващия се модерен свят, така и Vaticanum Secundum, чиито поучения интерпретираше по време на своя понтификат Йоан Павел II, определи отношението на Църквата към всичко, което ще настъпи след "съвременния свят".
Не знаем дали от историческа перспектива II Ватикански събор ще бъде съотнасян с V Латерански събор (1512-1517), реформаторски събор, чиято мисия завършва с поражение, или по аналогия - с Тридентския събор (1545-1563), реформаторски събор, оформил католицизма и света за почти петстотин години. В текстовете на II Ватикански събор се откриват големи и трайни добродетели. От това, по какъв начин те ще бъдат приложени в действителния живот на Църквата, зависи дали в бъдещите столетия Съборът ще бъде признат за епохално постижение или за разочароващ неуспех. Отчитайки поредните заплахи, които несъмнено ще бъдат създадени за човешкото достойнство от човешката изобретателност и низост, трябва да се надяваме, че героичните усилия на Йоан Павел II, целящи да се съхрани наследието на Събора, ще доведат до това, че в бъдеще историците ще смятат Vaticanum Secundum за втори Тридент, а не за следващия Латеран V. Фалшивата свобода, изразяваща се в безразличието и самодоволството, които са характерни за по-голямата част от икономически развития свят, може в началото на XXI век да вземе връх над свободата на стремежа към съвършенство, предлагана от Йоан Павел. Ако се случи така, Църквата и така ще просъществува, вярващите са убедени в това. Обаче това, което по време на своята реч на форума на ООН през 1995 г. Папата определи като "една от главните движещи сили на човешката история" - стремежът към свободата - ще се окаже в голяма опасност.

Понтификатът в цифри

Цифрите не разкриват истината за вътрешния живот на човека, но те могат да илюстрират обсега на неговата дейност. Числените данни, свързани с понтификата на Йоан Павел II, са смайващи.
В двайсетата годишнина от своето избиране Карол Войтила бе десетият измежду най-дълго управлявалите папи в историята на папската институция. В течение на две десетилетия той извършва 84 задгранични поклоннически пътувания и 134 пастирски посещения в Италия, като изминава повече от един милион километра - почти трикратното разстояние от Земята до Луната. По време на 720-те дни, прекарани извън Рим, Папата е произнесъл - лично или с посредничеството на медиите - 3078 проповеди, обръщайки се към стотици милиони мъже, жени и деца. Никой човек в историята на света не е говорил пред толкова хора от толкова различни в културно отношение среди. Йоан Павел II прави и повече от седемдесет пастирски посещения в самия Рим - в затвори, университети, в религиозни институции, манастири и семинарии, в социални домове и болници и в 274 от 325-те енории на диоцеза.
В течение на двайсет години е написал тринайсет енциклики, трийсет и шест апостолически послания, петнайсет други официални писма до определени лица или групи (включително притежаващите преломно значение послания до жените и децата), десет апостолически призива, шестстотин проповеди по време на посещенията ad limina и хиляди изказвания по време на аудиенции. Insegnamenti di Giovanni Paolo II, печатният запис на неговите поучения, заема повече от три линейни метра библиотечни рафтове. Йоан Павел II огласява също два нови кодекса по канонично право и Катехизис на Католическата църква, първият след повече от четиристотин години. По време на 144 тържествени церемонии, представляващи всеобщ призив за святост, беатифицира повече от 800 мъже и жени и канонизира 280 нови светци.
В течение на две десетилетия председателства пет обикновени събрания на Синода на епископите, едно извънредно и шест специални - и във всичките активно участва. Постоянно се среща с епископи от целия свят по време на извършващите се на всеки пет години посещения ad limina в Рим. Между октомври 1978 и октомври 1998 г. дава 877 генерални аудиенции, в които са участвали почти 14 милиона души, а освен това всяка година на частни групови аудиенции се е срещал с още 150-158 хил. души. Приемайки, че всеки ден е давал по пет частни аудиенции, можем да предположим, че при тези срещи в по-тесен кръг е приел над 15 хил. души, като тук не включваме всекидневните разговори с гостите, поканени на обед или вечеря, в папските апартаменти или при поклонничествата в чужбина.
По време на седемте консистория е въздигнал в сан 159 нови кардинали. В двайсетата годишнина на понтификата му 101 от 115 членове на колегията, притежаващи правото да гласуват в конклава, са били назначени от него. През същия период назначава около 2650 измежду 4200 епископи на Римокатолическата църква.
В течение на първите двайсет години от неговия понтификат Светият престол установява дипломатически отношения на равнище посланик с 64 страни и възобновява дипломатическите си отношения с 6 страни. Така броят на страните, с които Светият престол поддържа пълни дипломатически отношения, нараства на 168.
Йоан Павел II променя институционалната форма на Църквата, реорганизирайки през 1988 г. Римската курия и създавайки нови институции, които би трябвало да отговорят на изискванията на новото време, например Фондацията за страните от Сахела (1984), Фондацията Populorum Progressio за Латинска Америка (1992) и двете Папски академии - за защита на живота и за обществени науки (1994). Светият отец вдъхновява също създаването на Института "Йоан Павел II" по проблемите на изследванията върху брака и семейството при Папския латерански университет. До 1998 г. Институтът "Йоан Павел II" има филиали във Вашингтон, в град Мексико и във Валенсия. В двайсетата годишнина от избора на Папата влиянието на тези академични центрове върху католическата морална теология вече се чувстваше осезаемо и със сигурност ще нараства още повече през XXI век, обхващайки догматичната теология, философията и сродните области.
Тези цифри и факти свидетелстват за огромната енергия на Папата. Цифрите говорят също така за извършеното от него, което ще формира живота на Католическата църква - а също на неизброимите човешки "светове в света", с които влиза в контакт Католическата църква - през третото хилядолетие от историята на християнството.

Из книгата Свидетел на надеждата

Джордж Вайгел
Превела от полски Благовеста Лингорска

Джордж Вайгел е изтъкнат американски католически философ и теолог, един от най-сериозните коментатори на религиозния и обществения живот. Постоянен сътрудник на "Уошингтън Пост" и "Лос Анджелис Таймс". Автор е на редица книги за общественото учение на Църквата и за моралните основи на политиката и икономиката. Вайгел е директор на Ethics and Public Policy Center във Вашингтон. Книгата "Свидетел на надеждата", издадена през 1999 г. по случай 20-годишнината от понтификата на Йоан Павел II, е една от най-сериозните и интересни биографии на Светия отец.