При такава публика
театърът наистина има смисъл
По добра традиция всяка пролет (обикновено в началото на май) в Благоевград се провеждат Театрални празници. Тази година бях поканен да бъда селекционер на празниците, затова бих искал да разкажа за съображенията, които определиха до голяма степен моя избор, и за окуражаващото протичане на самия фестивал.
Всяка селекция е странна амалгама от принципи, намерения, желания, пристрастия, компромиси и невъзможности... (Как подредено се описва и "оправдава" подобна смес?)
Съзнавам всички проблеми, пред които се изправя един селекционер, но се съгласих, защото се чувствам като неизправен длъжник на Драматичен театър "Никола Вапцаров" и особено на Театралните празници, които той организира, за радостта и професионалното удовлетворение, с които са ме дарявали през годините.
Подобен длъжник към своята публика сигурно се чувства и Благоевградският театър. Поне така си обяснявам ежегодните и все по-големи усилия на различните ръководства на театъра да намерят необходимите средства, за да се осъществят поредните Театрални празници.
Жителите на Благоевград ги заслужават. За тези зрители преди две години Александър Морфов каза: "Като видя такава публика, започвам да си мисля, че може би наистина заниманието ни има някакъв смисъл." В скоби само ще отбележа, че като правило всичко важно, което е създал театърът ни, се е играло на тази сцена, така че публиката му е имала възможност да се запознае с върховете и търсенията му през последните десетина години. Защо публиката днес е така важна?
Не просто защото без нея по дефиниция няма театър. А защото напоследък пълните салони са вече приятна изненада; защото нарасналата свобода на художествените търсения понякога обсебва театралите и те не се интересуват от комуникативността на своите спектакли; защото обяснимото им нежелание да бъдат употребявани за политически и агитационни цели (особено видимо сред по-младите режисьори) доведе много често до пълен отказ сцената да се занимава със социалните проблеми на своите зрители. Театърът ни се опиваше от възможността да се вглежда в екзистенциалните проблеми на отделната личност, екстравагантно да говори за неща, банализирани от слабите спектакли на предишното време. Това е естествен реактивен процес, но той доведе до отлив на публика. Новите възможности на електронните медии и комуникации също изиграха своята роля. Свободните трибуни иззеха онова място, което театърът ни - говоря за добрия театър - достойно обитаваше. Големите и многолюдни площади направиха някак по-непотребни малките съборни общности от хора в залата, дошли да чуят истини за живота около тях, за самите тях.
През тези години обаче театърът ни загуби и несвойствените му аргументи за полезност, той бе принуден да се върне към собствените си основания. И стана едно от онези, все по-малко на брой места, в които се реализира живият художествен контакт, прякото, а не опосредствано общуване.
Зрителят следи и ставащото (какво?), и ставането (как?), и творбата, и твореца - в случващия се пред очите му процес на създаването. Деликатният процеп между тях, случването пред очите ни - уж повтаряемо, но всеки път различно! - възможността да видиш свят в очите на актьора, който все по-често е само на метри от теб, доверителната интимност на съкровения акт на себепоказ - ето в кое е истинската същност на театъра. Тя го отличава по природа от киното, от телевизията, от други изкуства. В нея той намира и все повече ще намира неповторимата си сила.
Зрителят може да получи озонираща го ведрост поне от изкуството, от театъра, щом животът е така немилосърден към него.
В това ми се иска да вярвам. И вярвам.
Такива простички "размисли" ме водиха при избора на спектаклите от последния сезон, които да предложа на ръководството на театъра за афиша на тазгодишните празници. Те и страстното убеждение, че всичко би било лишено от смисъл, ако ги няма пълните зали, които да свидетелстват за чудото (ако то се случи, разбира се)...
При първия ни разговор директорът на театъра Румен Попкостадинов със свенлива игривост поиска по възможност спектаклите да са по-комуникативни, в тях да участват големи актьори-звезди, декорът да е изящен, но лесен за построяване, персонажите в спектаклите да са малко на брой и, разбира се, ако е възможно, трупите да не пътуват от далеко. В мечтания спектакъл трябваше да участват до трима души, но такива, че да "пълнят" голямата сцена (Татяна Лолова, Стоянка Мутафова и Васил Михайлов, например), той да е по пиеса на автор като Бранислав Нушич, на сцената да са потребни само три стола и два прожектора, а продукцията да е реализирана в Кюстендил.
Огледах се за такива представления. Нямаше. Нито едно не отговаряше на всичките "изисквания". А трябва да са поне 6-7, към които да се добавят и спектаклите на самия благоевградски театър (тях си ги определя театърът), и така да се оформи афишът.
Най-близък до очакванията беше моноспектакълът "Сънят" на Мариус Куркински. Всичките си други предложения правих със свито сърце и с нарастващо убеждение, че вкарвам организаторите на празниците в непредвидени разходи.
В един файл започвам да нахвърлям заглавия на спектакли, които по една или друга причина биха могли да влязат в афиша. Списъкът е обезкуражаващо късичък за апетита ми да предложа поне 12-14 представления. Отдавам го на "креативната способност на сезона" - както пише селекционерът на Врачанския фестивал проф. Васил Стефанов (вж. "Култура", бр. 18 от 10 май т. г.).
Някои от спектаклите отпаднаха, както се казва, по технически причини: "Декамерон" на Александър Морфов и "Ромео и Жулиета" на Лилия Абаджиева в Народния театър, "Доказателство" на Галин Стоев в Театър 199, "Охранители" на Съни Сънински в Малък градски театър "Зад канала". Други - по най-различни съображения: "Бившата мис на малкия град" на Гриша Островски в Русенския театър и "Буря" на Владлен Александров в Пазарджишкия (необичайно четене на така банализирания Островски).
За сметка на това поисках да опитаме нещо, което още не е станало практика на фестивала и за което срещнах подкрепата на ръководството на празниците. Тази година Театралните празници дадоха сцената си на два спектакъла, които още не бяха готови, когато в началото на март уточнявахме афиша: най-новата пиеса на Константин Илиев "Франческа", поставена от Маргарита Младенова в Народния театър, и "Комедия на слугите" на Стефан Москов в Театъра "Българска армия". Също така, "на зелено", исках да поканим и работещия се нов спектакъл на Иван Добчев в Театрална работилница "Сфумато", но отново технически причини не позволиха това да се случи. Бях убеден, че благоевградчани заслужават да бъдат сред първите зрители на двете очаквани театрални събития и фестивалът го потвърди.
Така, по воля на съдбата и донейде с мое участие, се състави афишът на празниците. Мисля, че стана разнообразен и като театрални търсения, и като адресираност към различна публика.
На откриването на празниците председателят на журито проф. Крикор Азарян каза, че "Благоевградският фестивал е бил винаги един от най-авторитетните и желаните". От няколко години следя фестивала и твърдя, че цитираната фраза не е от любезност.
Отново за повечето спектакли билетите бяха изкупени предварително, отново зрителите активно участваха при определяне на "Наградата на публиката", отново след всеки спектакъл те ставаха на крака, дълго ръкопляскаха и съвсем не бързаха да си тръгнат. Като правило спектаклите минаваха по-вълнуващо, отколкото на основната си сцена (само "Сънят" на Мариус Куркински мина по-слабо, отколкото на премиерата му в Пловдив - някак по-гротескно, по-заиграващо се с публиката, не така вглъбено, макар и покоряващо). Наградите на журито потвърждават думите ми и до голяма степен са успоредни на оценките на зрителите.
В този смисъл в Благоевград трудно се снобее. И все по-малко смисъл виждам в упорството на други фестивали донякъде високомерно да предпоставят разрива между публиката и театъра. В такива разриви изтичат труднокаптираните води на нашия театър.

Никола Вандов