Живеем точно този живот,
който заслужаваме
- Как мина според теб "Франческа" в Благоевград?
- От това, което слушах зад завесата, имам чувството, че мина много яко, сурово, стегнато - особено втората част. Татяна Лолова много лидерски стъпи и образува потока. Представлението още се образува, лавата още не е застинала, слава Богу. Мисля, че първата част трябва да е много по-тежка. Това е серия от неслучвания на угрижени хора, които едно искат, пък то не става, стигат донякъде, отказват се, нещо друго са намесва... Тази част не бива да я организираме повече, отколкото това става в случванията - не на сюжета, а по същина.
- Публиката беше потънала в мълчание, а видя какви бяха ръкоплясканията след финала...
- Това е петата ни среща с публиката. Тя посреща "Франческа" много добре, наистина стъпва, улавя първата част в дълбока тишина, "пропада" заедно с баба Бонка и във втората част. Представлението се усеща и разбира от зрителя.
- Когато гледах "Франческа" за първи път, нещо не ми достигаше във финала. След второто гледане и особено сега, след третото, си мисля, че така ни се показва цялата безизходица на многоточието след предусетената панихида...
- Държа на този финал. Според мен той е същинският финал, точката е не толкова в предчувствието на баба Бонка, че ще си отиде тази вечер от белия свят и неплашенето й от това, колкото в този безкраен мъртвешки танц на жертвата и палача. Живеем в свят, наситен с призраци и страхове. И от това излизане няма. Това е по-страшното от онова, което ще се случи с баба Бонка.
- Не става ли дума са иманентни качества на хората, които са по-страшни и по-призрачни? В спектакъла няма оправдание за хора, които в озверялото си невежество са готови да убиват различния: бил той баба Бонка или Франческа.
- Така е. Живеем точно този живот, който заслужаваме. Може да звучи в крайна сметка дидактично, но представлението е за това.
- Пиеси като "Франческа" не бяха се появявали от години. Може би най-сетне започва онова все отлагано, но очаквано художествено овладяване на живота ни днес, за което нашите писатели искаха известна отсрочка, за да могат да се отстранят от връхлетелите ни събития. Как се работи такава нова българска пиеса? Потискаща ли е отговорността, че даваш първото дишане, първото "лице" на "Франческа"?
- Много мъчително и много трудно. Но като харесам нещо, както беше в случая с "Франческа", нямам страхове. Може би това е определен род безотговорност. Не мисля за това какво поемам на плещите си и как някак си предопределям съдбата на пиесата чрез първото й представление. До такава степен съм убедена, че това, което усещам в нея и знам, че го има и то се е обадило, когато съм чела за пръв път пиесата, е вътре в текста. И съм заета то да се извлече по възможно най-силния и прозрачен, добър, внушаващ и вълнуващ начин. Това ми е трудността - не просто да го видя, а как да го постигна, как да го пресътворя в самото представление. И неудовлетворенията ми са по посока на това, което още може да се постигне, да се направи... В това отношение работата продължава. Докато работя, нямам страхове и нямам съмнения, нямам дори отговорност. Имам любопитство към това, докъде може да се стигне.
- Попитах те, защото "Франческа" и предишната пиеса на Константин Илиев "Куцулан или Вълча Богородица" работят със сходен материал...
- Във "Франческа" капанът е по-як. Има капан в това място, в това бивше читалище, правено за срещи и празници, където минават и се засичат няколко души, влизат, излизат, гонейки някакъв свой интерес или някаква своя си работа. Те не знаят какво ще им се случи и попадат в капана на бабините Бонкини предчувствия и тази среща между живи и мъртви, която тя организира.
- Тя организатор ли е или сечиво на случващото се?
- Тя е сечиво, но тази среща тя не я импровизира. Тя има предчувствие, че тази вечер трябва да дойде тук и че трябва да дойдат още хора и нещо ще стане между живите и мъртвите. Има и предчувствието, че тези часове са последните й. Тя не знае как ще стане това, от кого ще дойде, но има такова предчувствие. Тоест тя нещо знае, нещо не знае, но не идва тук случайно. Ритуалът, който извършва, гръмотевиците, бурята, които я подбуждат да не отстъпва, да го направи, да не може да я отмине тази чаша, са нейният режисьор - нека така да го наречем. Така че мощният капан, в който влизат всички и от който не могат да излязат сякаш от окото на бурята, е много силният драматургичен ход във "Франческа". За мен тази пиеса е възможност за много по-мощен поетичен театър, отколкото "Куцулан...", защото тук нещата не се изчерпват с текстовете и ситуациите, тук просто много рисково се съществува, тук се живее на ръба между бит и битие, между тип и архетип, между ежедневие и друга, вътрешна реалност и, ако тя не се постигне, предчувствието не може да се случи.

Благоевград, 7 май 2002

Разговаря Никола Вандов



Разговор с
Маргарита Младенова