Дефиниции и реторика
на меланхолията


Книгата на Марек Биенчик - полски писател, литературен историк и преводач на Милан Кундера и Чоран - е сериозно литературоведско изследване, което няма строго определено литературно поданство. Защото не робува на конкретна школа или метод, а съчетава различни подходи в желанието си да разкаже за същината на меланхолната нагласа и нейните литературни проекции. Нещо повече, книгата е действително европейска по дух, демонстрира много широка ерудиция и отлично познаване на европейската литература.
Мотивацията си книгата търси във въпроса връща ли се меланхолната нагласа в края на ХХ и началото на ХХI век, връща ли се в една Европа, разкъсана между копнежа по обединение и страха от загуба на идентичността, в една Европа на общите и споделими ценности, но и на все по-засилващия се национализъм. И се опитва да оправдае налагането на меланхолията с краха на идеологиите, със смъртта на утопиите, довели до липсата на утешение и затъването в необяснимата печал, старае се да предвиди удачно ли е европейският човек да загуби илюзиите си и да потърси трайно убежище в меланхолията.
Една от основните цели на книгата на Марек Биенчик, разбира се, е дефинирането на меланхолията, за чиято цел той търси опори в някои от нейните емблеми - Дюрер, Нервал, Бенямин, както и в част от изследователите й, сред които основно място е отделено на Фройд. И от многообразието се сглобява пъзелът, който казва, че меланхолията е болест на виждането на нещата такива, каквито са, но гарнирани от едно меланхолно въображение; тя вижда предметите само мимоходом, забелязва единствено крехката им, безнадеждна материалност, затова и е вид лошо виждане - като некачествена фотография или нефокусиран филм. Меланхолията е вопъл над света, траурна реторика, реторика на всеобщата загуба, води се от механизма на спомена, повтарящ всеки следващ образ на липсата, тя може да конкретизира загубата, но не докрай, а само като усещане, причините за което са неясни. Тя е нищото, което боли, плод е на изгнанието и самотата сред ширещата се анонимност, на изменчивостта на пространствата, доколкото задържа мисълта в границите на позволяващото да бъде измерено и разположено. Меланхолията е и вид свиване в себе си, вглъбяване. И най-сетне, не са подминати и популярните ренесансови разбирания за меланхолията като струпване на голямо количество черна жлъчка, както настоява "хуморалната теория". А за обобщение може да послужи убеждението на Фройд, че "Който се е родил меланхолик, черпи тъга от всичко, което се случва".
Наред с конкретните дефиниции на меланхолията в книгата на Биенчик е направено усилието да се анализират конкретни текстове и автори през меланхолното (да кажем Бодлер, Борхес, Песоа) и да се видят фигурите, чрез които се проявява меланхолията, да се посочи какво представлява меланхолното писане и да се открои лицето на меланхолията в портретите от Ренесанса... та до съвременната епоха на тв и видеоклиповете. Специално внимание заслужава обвързването на меланхолията с идеята за пространство - най-вече с лабиринта и определянето на меланхолията като "склонна към сферични структури", посочването на стремежа й към неопределеност, липса на цел, множественост, свеждане на всичко до алегорията (меланхолното въображение в основата си е алегорическо), доколкото, както твърди Бенямин - алегориите са едно "монументално" развлечение, към което меланхоликът прибягва, най-близкият му начин на изразяване. А меланхолното писане е не просто писането, което тематизира меланхолията, а при което разказва и пише самата меланхолия, както е според Биенчик в "Анатомия на меланхолията" на Робърт Бъртън. Защото реторичността на меланхолната естетика пренася силата на експресията върху самата материя на езика и отделя думите от нещата.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Марек Биенчик. Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят. Превод от полски Десислава Недялкова и Мартина Айкова-Гурецка. Издателство Сонм.
София, 2002.