Новите руини
През последната година, докато Република Македония беше разтърсвана от сблъсъци, включително и кървави, между албанските сепаратисти и представителите на властта, докато по пътя между Скопие и Охрид се виждаха чувалите с пясък на военните патрули и се чуваше тътена на стрелба, в самия Охрид интензивно се строеше. Строеше се нов Античен театър, нова крепост на цар Самуил, нова църква на свети Климент... - на мястото на старите и според местните хора - същите като старите. Този текст може да продължи в обсъждането на традиционни теми, като културната семантика на понятието "същите" (македонците казват "истите"), или на неспирните балкански опити да се "поправи" миналото, все едно дали с писалка или с мистрия в ръка; може и да се припомни как по времето на Людмила Живкова Царевец бе "възстановен" от бетон и непоколебимост.
Аз обаче, докато се разхождах из Охрид, бях жертва на едно далеч по-объркано чувство: новите македонски старини с нещо натрапчиво ми напомняха за българското политическо, социално и медийно настояще, за царските 800 дни, които вестниците все още упорито пресмятат, за резултатите от местните избори в Благоевград, спечелени от дипломатическия корпус още през социализма, за предаването "Всяка неделя", възстановено под мотото "Една легенда се завръща", за визитата на Папата, който трябвало да ни са извини или поне за четири дни да ни направи други - по-невинни, по-добри, по-европейци, за самата ни надежда за членство в Европейския съюз и т. н. Всъщност, повече от несправедливо би било да приравняваме споменатите събития, общото между тях е само едно - приятният гъдел на утопията, в която на пръсти се измъкваме. В онова "никъде" напред във времето, но този път не много напред, за да има шанс да го доживеем. В онова "никъде" назад във времето, но този път не много назад, за да има съвременници, които въодушевено да го припомнят. В онова "никъде" настрани в пространството, но този път не в странство, за да не си стягаме куфарите за Европа, а да чакаме тя, водена от царя и папата, да дойде при нас.
Питам се след всички усилия да се измъкнем от утопията на комунизма кой и кога пусна пак нейния часовник, механизъм, часовников механизъм. Може би бившите управляващи, които обещаваха политика на реалностите, и изглеждаше, че имат воля да я изпълнят, докато не се оказа, че са се затворили в собствена реалност, а някои от тях отказаха да я напуснат дори след като се разбра, че тя не съществува. Или сегашните управляващи, които от самото начало откровено заложиха на чудото. Или просто е прав Чоран, че всичко се дължи на "безумието на бедняците" - "Тъкмо те инспирират утопиите, за тях те биват писани".
Въпросът обаче е в друго: членството ни в Европейския съюз може да се превърне в утопия и заради това, че едва ли са възможни преговори между държави и утопии.

Георги Лозанов