Сбогом, Югославийо - здравей, Соланийо
Нямаше много опечалени на погребалното тържество на 14 март 2002 година, когато главатарите на Сърбия и Черна гора с подписите си окончателно изпратиха в историята остатъка от поверената им федерация. Не доживя и сто години създанието Югославия, родило се за радост на едни и за мъка на други през 1918 година под патронажа на американския президент Уилсън и Версайския договор, за да бъде погребано под патронажа на Хавиер Солана преди месец и нещо под името Федерация Сърбия и Черна гора или нещо подобно. Всеки гражданин на покойната Югославия, който на погребението й с ухилено задоволство е потривал ръце, вероятно е просто ненормален. Други някои граждани може да имат повече основание за задоволство, но за тях нека мълчим. Около 2 милиона цивилни югославяни и югославски войници във всеки случай загинаха в защита на Югославия между 1941 и 1945 година, милиони до 1990 година и след нея продължаваха да се наричаха югославяни, а още повече живееха и бяха отгледали деца във всевъзможни югославски "смесени" бракове.
За грешките на цялата конструкция още от 1918 година и по-късно има още много да се пише: сръбската арогантност в състава на кралска Югославия, разюзданият федерализъм в Титовата и всевъзможните грешки на социалистическата и непазарна икономика, за която впрочем мнозина ще има още с умиление да си спомнят. Особено печално бе обстоятелството, че след смъртта на Тито не се намери сред държавните му функционери поне един, който да е в състояние да стабилизира уникалния държавен проект. Което от своя страна не беше никак невъзможна работа. Една - при всички центробежни напрежения - осъществима задача. Последният правителствен глава с известни авторитет и репутация бе Анте Маркович. На Запад обаче с безотговорно късогледство му захлопнаха всички врати под носа, докато в дома му фашисти и националисти вече бяха заскандирали наум "Данке, Дойчланд!", а Туджман, Милошевич, Кучан, Ругова и останалите дружета от Титовия партиен и държавен апарат си лъскаха ножовете за голямата югославска торта.
Десет години по-късно разпределението на тортата продължава. Словения току-що сама-саминка се настани в огромната сграда на някогашното посолство на Югославия във Вашингтон, изпращайки Сърбия и Черна гора да си търсят квартира в някой от съседните блокове. Албанските сепаратисти в Косово, Южна Сърбия и Македония чакат с добре смазано оръжие за някое още парче, други сепаратисти неотдавна се разшаваха в Санджака и във Войводина, сякаш за да се сбъднат прогнозите от преди десет години. Ще има още да става интересно на Балканите, но нека преди това отправим поглед към "Солания" с резюме на едноименната статия на Душан Релич от Европейския институт за медиите в Дюселдорф: Това, че трима души имат един и същи паспорт още не означава, че те действително живеят като граждани на една и съща държава. Нека я наречем Югославия. С. е сърбин от Белград. Той едва ли доброволно ще отиде в Косово на гости на приятеля си от студентските години А., който пък е косовски албанец. Проблемите му започват още с парите. В тази сръбска провинция под протектората на ООН динарите му не вървят, защото администрацията на ООН още преди две години ги замени първо с дойче марк, а после с еврото. Но това е най-малката беда. Бидейки сърбин, С., както е вече доказано, няма голям шанс и три дни да оцелее в публичното пространство на Косово, защото петдесетината хиляди натовски войници просто не са в състояние да защитават живота на някакви неалбански елементи в тази сръбска провинция. Поради същите съображения приятелят му А. от Косово пък няма голям мерак да посети Белград, макар че там от поколения живеят необезпокоявано десетки хиляди албанци. А. и С. обаче могат да се разберат и за трети вариант: двамата да отидат заедно на гости на черногорския си приятел М. в Подгорица. И там ще трябва да плащат в евро, защото Черна гора преди три години със западна благословия захвърли динара, ала поне нито сърбинът, нито албанецът ще се бои за сигурността си. Сега те могат дори да решат да поканят там и общия си приятел, германеца Г., за да си припомнят на чашка грапа и кафе младините или да обсъдят някой бъдещ бизнес. Нема проблем: на германеца виза за Черна гора не му трябва. Като смени самолета си за вътрешния полет Белград-Подгорица обаче Г. ще плати на югославската гранична полиция освен визата си допълнително и една засолена глоба за безвизовото си и следователно нелегално влизане в страната. Това е положението днес на сто минути полет от Берлин. Всичко може да мине по-приятно, заключава Релич, ако А., С. и М. решат да гостуват на приятеля си Г. в Германия. Стига да издържат на чакането пред дверите на някое консулство на ЕС, за да получат виза за Шенгения. Защото от северозападна европейска перспектива А., С. и М. с всичките претенции за неповторимата си и неотразима другост и идентичност си остават едно: балканци.
Кървавата трагедия на процеса към окончателното погребение на Социалистическа Федеративна Република Югославия придоби в заключителната си фаза явно абсурдни контури. Дали Черна гора е независима държава? Дали Косово е независимо от Сърбия? Дали населеният от сърби регион северно от Косовска Митровица принадлежи към Косово? Дали Република Србска и хърватските региони в Босна са конститутивни части от Босна и Херцеговина, имащи право на специални отношения със Сърбия, респективно с Хърватия? Как да се осъществи политическото самоопределение на албанците в Македония без териториална автономия? Все нови и нови въпроси. Разрешението, което Западът търси за етнополитическите конфликти в Югоизточна Европа, доведе и себе си до абсурд. Западът реши да отстоява принципа на ненакърнимост на границите, като същевременно не изоставя и принципа на правото на етно-колективно самоопределение. Това доведе до разцъфтяването на особено причудливи държавообразни уникати. Без икономически грижи и политическо опекунство от страна на Запада тези образования не могат да функционират нито финансово, нито политически. След установяването на протекторатите Босна и Косово фрагментаризирането на бивша Югославия достигна с изнамирането на Солания поредния апогей на абсурда. От него нататък обаче започва да става неизбежно начеването на някакъв обрат. Защото този абсурд занапред може само да потенцира и да ражда само вътрешни и външни повели за нова реинтеграция на бившото югославско пространство.

Жерминал Чивиков