Фотографската изложба "Православна България" на Николай Трейман (вж. миналия брой на "Култура") бе открита от Георги Лозанов със следните думи:

Уважаеми дами и господа,
Ако тази вечер беше 15 май 1839 г., щях доста притеснен да ви предупредя, че присъствате на едно истински еретично събитие - срещата между религията и фотографията. Веднага след откриването и патентоването на фотографията в Париж през м. януари на спомената година, Църквата я обявява за "дяволско изобретение", защото образите на света, създаден от Бога, не могат да бъдат възпроизвеждани от машина, а само от човешка ръка в миг на Божествено вдъхновение. Тогава клади отдавна вече не е имало, но Николай Трейман трябваше да гори в пламъците на собствената си Християнска съвест.
Днес обаче е 15 май 2002 г., културното време е текло в коритото на модернизма и се е разливало в лагуните на постмодерността, за да докаже максимата на Свети Августин "Обичай Бога и прави каквото ти се иска". В резултат, нещата край нас под диктата на желанията ни непрестанно сменят местата, имената и ценностните си координати... И ако казаното не е докрай справедливо за Църквата, особено за Православната църква, която вижда своята културна, а и небесна природа в каноничната си устойчивост, то за фотографията е напълно валидно. За повече от век и половина тя се отдалечи до неузнаваемост от функцията си на слуга на гледките, превърна се в инструмент на естетическата и моралната воля на съвременния човек, мина през това, което Сюзан Зонтаг нарече "героизъм на виждането", за да проникне в територията на невидимото. Там я намира Николай Трейман, за да заяви с изложбата си "Православната България": фотографията е един от езиците, на които може да се говори за вярата.
Все по-разпространено става мнението, че вярата е някакво лично преживяване, дълбоко в човека, за което е най-добре да се мълчи. Нещо като сантиментален мистицизъм или мистически сантиментализъм. Аз, осланяйки се на Хайдегер, мисля обратното: човешкото битие е битие, случка в езика и това е толкова по-валидно за вярата, особено за Християнската вяра, за вярата в Бога-Слово. Нещо повече, един от големите проблеми на съвременната българска култура е как след десетилетията принудителен атеизъм тя отново да започне да говори за вярата, да организира езиците си така, че да я изговарят и правят разбираема. Изложбата на Николай Трейман по един деликатен неафиширан начин попада в центъра на този дебат, търси отговор на въпроса: има ли път към трансцедентното извън храма и може ли той да мине през снимките?
Разбира се, отговорът най-напред е в темата - в съсредоточеното, напрегнато взиране в иконите, куполите, светите места, в способността на фотографа да се оттегли на пръсти от кадрите си и да отнесе със себе си тривиалното; отговорът е и в диалога между изображението и словото, в движението на смисли между тях, от което те се разширяват, напускат изложбата и тръгват през градината с разклонените пътеки, както я нарече Борхес. Но отговорът е и в още нещо: чудото в библейския разказ е събитие, за което на фотографията не й е дадено да разказва; във фотографията чудото е измерение, зависи не от това, което става, а от това как виждаме ставащото, от пътя на окото. От Пътя на Окото. Струва ми се, че фотографиите на Николай Трейман днес, на 15 май 2002 г., в посткомунистическа България ни напомнят мисълта на Екхарт: "Окото, с което виждам Бога, е същото око, с което Бог вижда мен".