Спасението е в младите
- Ето че разговаряме отново след 5 години. Сега си тук по покана на НАТФИЗ - изнасяш пред студенти по кинознание цикъл лекции "Посткомунистическото кино на Централна и Източна Европа".
- За мен поканата на института, който съм завършила, е голяма чест. Знаеш, че никой не е пророк в собствената си родина. Цикълът лекции е свързан с докторската ми дисертация, която беше за киното по време на комунизма (1948 - 1989), а също и с други мои изследвания за киното в Централна и Източна Европа между войните. Тоест сегашното ми занимание е естествено продължение на интереса ми към киното на този регион. Искам специално да благодаря на д-р Божидар Манов.
- Тази покана би могла да се тълкува и като жест на благодарност заради организираната от теб през миналата година панорама на българското кино в Канада.
- Когато човек ми направи добрина, аз съм му благодарна. А когато самата правя нещо, не чакам благодарност: имала съм възможност, направила съм го. Въпреки че, честно казано, с организирането на българската панорама срещнах огромни трудности, но постепенно, с помощта на добри хора, нещата се изгладиха и тя се осъществи. Слава Богу, защото се бях докарала до прединфарктно състояние. И панорамата, особено в Монреал и Торонто, се отчете като много успешна. Доказателство за това е, че тази година канадците с готовност ме насърчиха да направя панорама на новото чешко кино, наречена "Новото чешко чудо". Това название взех от Тони Андрейков, вечна му памет, който ни е разказвал, че през 1967 направил панорама на Чехословашката нова вълна във Филмотеката и бил арестуван. Та тази негова ретроспектива се е наричала именно "Чешкото чудо".
- В разговора от 1997 разказа за голяма панорама на посткомунистическото кино, която си организирала в Канада.
- Благодаря ти, че ми напомни. Тази масивна панорама се оказа последната съвместна културна изява на Централна и Източна Европа в Канада. Наблюдавам тенденция към разделение - между страните, които вече са с единия крак в ЕС, и останалите. Бях поканена през март на конференция, свързана с киното на Вишеградската четворка, имаше представител на НАТО и т.н. Беше доста особено. Канадците, които по някакъв начин представлявах, не са кой знае колко чувствителни към проблема, но самите централноевропейци бяха малко шокирани от факта, че българка ще чете лекция за киното на техните страни. Разбира се, всичко мина гладко. По принцип никога тези страни не са изпитвали спонтанно желание да бъдат представяни заедно. И все пак неуморно повтарям, че Централна и Източна Европа трябва поне в културен план да си сътрудничат и да не изпускат форуми, където да се появят в общ контекст - ако не друго, поне не им вреди. Въпреки това повечето страни, включително и България, предпочитат да си гастролират сами.
- За разлика от нас, преобладаващата част от тези страни съхраниха своите кинематографии и това ги обединява. Би ли се опитала да маркираш специфичните за всяка от тях тенденции в развитието на киното?
- Бързам да отбележа, че нещата не са така розови, както изглеждат отвън. Чешките кинематографисти например са изключително недоволни от ситуацията в страната им, включително и документалистите, които са спонсорирани изцяло от телевизията. Държавата там де факто не дава никакви пари за кино. Дори се говори, че само в две от посткомунистическите страни държавата не дава стотинка за кино: Албания и Чехия. Но има нещо друго - телевизията ги е осиновила, дава им някакви парици и те правят нискобюджетни филми. Филмите на Новото чешко чудо са направени почти без пари, но с голям ентусиазъм. Млади хора се събират с приятели - имат нещо да кажат и го казват по много оригинален начин.
- В новите чешки филми най ме радва приемствеността между тези млади хора и Чешкото чудо.
- Има приемственост, вярно, макар че те настоятелно се опитват да я елиминират. И се разграничават от Чешкото чудо. Така реагира дори Давид Ондржичек, синът на оператора Мирослав Ондржичек. Но влиянието е неизбежно, разбира се. Освен това, според мен те са повлияни от чудесния град Прага, където възвишеното и сатанинското съществуват едно до друго. Оттам идват и абсурдисткият дух, и сюрреалистичният похват в новите чешки филми. В Унгария държавата дава пари, но там има доста силни напрежения по въпроса какво се поощрява. Там се финансират проекти, които държавата харесва. Всъщност навсякъде е така. В Канада например, за да ти субсидират проектът, той трябва да има непременно "канадско съдържание" и нямаш право да ругаеш етническите малцинства. Ако искаш да правиш копродукция, трябва непременно да измислиш нещо, свързано с Канада. Някои хора смятат, че им се ограничава творческата свобода, но това е положението. Та в Унгария в момента трябва да бъде завършена серия от 3-4 националистични филмa и критиката е много разделена. Естествено, сериозните критици са против този националистичен взрив и смятат, че той е резултат от някои неприятни процеси вътре в обществото. Във века на глобализацията националистичните залитания звучат, меко казано, особено. Това не е най-добрият път. Да не говорим, че е опасно в политически аспект. Но в почти всички посткомунистически страни съществува такава националистична тенденция. Поляците направиха няколко високобюджетни филма в тази посока: "Пан Тадеуш" на Вайда, "С огън и меч" на Хофман, "Quo vadis" на Кавалерович... Да не говорим за "Сибирският бръснар" на Михалков в Русия. Слава Богу, доколкото знам, в България не се задава подобен епос. Словаците, например, нямат пари да правят такива епоси, там ситуцията в киното е сходна с нашата. Най-големият им режисьор Юрай Якубиско напусна Словакия и се премести в Чехия, защото смята, че там по-лесно се намират пари. Мартин Шулек - словашката звезда и гордост, обаче остана в Братислава и наскоро направи интересния филм "Пейзаж" - доста критичен поглед към словашката народопсихология. Мисля, че той е учудващо актуален за повечето посткомунистически държави с всичките им комплекси и проблеми. Ние не знаем или не искаме да вярваме, че страшно много си приличаме. Дали защото имаме сходна историческа съдба и трудности с националната, социалната и политическа идентичност, но всички тези страни изживяват невероятни трудности да произведат и възпроизведат демокрация - с изключение на Чехия, разбира се, която е имала по-дълъг и стабилен период на демокрация между двете войни, но дори и тя прави издънка с отношението си към судецките немци, което по-късно ги тласка в обятията на Хитлер. Така че всичко си има причинно-следствена връзка. Трябва да се учим един от друг, защото, особено след падането на комунизма, всички тези държави минаха през едни и същи проблеми. И България можеше да си спести и пари, и неприятности, и мотане, ако беше се поучила от опита на другите страни, които се оправиха доста по-бързо. И от положителния, и от отрицателния им опит, естествено. Същото важи и за киното. Всички са се вторачили в Запада. Но той си има свои проблеми. Не познавам добре европейския Запад, но в Северна Америка интересът към Централна и Източна Европа е минимален. Не само към културата - към всичко. Добре, че ходя по конференции, чета Интернет, пътувам и така се информирам, иначе няма откъде да науча нищичко.
- В този аспект съдбата на бивша Югославия е по-различна от останалите страни. Парадоксалното е, че по време на десетте години почти непрестанни войни сръбското кино не само се съхрани, ами е и симпатично, и весело.
- Така е. Хубави филми правят хората. Но виж, за хърватите не мога да кажа, че съм особено впечатлена. В Словения излязоха млади хора, експериментират и там се случват любопитни неща. Колкото и стряскащо да звучи за моите връстници или по-възрастните от мен, спасението на киното е в младите хора. Ето, и в Чехия най-активните в момента няколко режисьори са родени между 1965 и 1971. Божидар Манов вчера каза по Нова телевизия, че документалното кино е преодоляло тези трудности и режисьори, снимали още през 60-те, продължават да правят хубави филми. Това е така, защото, общо взето, в исторически план източноевропейската интелигенция е елитарна. Тя зае съществуващото или несъществуващото място на местна аристокрация, особено в страна като България, където това понятие е отдавна забравено. Та тази интелигенция е била свързана с освободителните движения - поетът като революционер, артистът като революционер е основен архетип, заложен в колективното съзнавано на тази интелигенция. Затова и до ден днешен той е толкова силен. От една страна тази интелигенция е елитарна - изживява се като водач на масите, от друга става много бърз проводник на идеи за социално инженерство, т.е. как да се оправим бързо с планове отгоре - дали ще бъде комунизъм или фашизъм, все едно, това са идеологии, взети отвън. От друга страна, 85% от населението на Централна и Източна Европа е селско, което си живее в своята митологично-фолклорна черупка с изключително подозрение към политическите и интелектуалните елити. Имаме беден народ и пропаст между него и интелигенцията, а тя на свой ред създава произведения на изкуството, далеч по-стойностни от тези на Запада. Идва комунизмът и в началото той е бил приет с отворени обятия от по-голямата част от интелигенцията, която е копнеела за реформа. Всъщност тя е привилегирована класа, докато започнат гоненията и се режат главите на интелигенцията. В същия този момент се ражда киното на Централна и Източна Европа в своята уникална форма - то замества литературата като елитарно изкуство. И оттук започва едната беда - на източноевропейското кино винаги се е гледало като на форма за образоване. Дали като манипулация от страна на държавата, дали като израз на дисидентски настроения, то е елитарно - никакви заигравания с публиката. Между войните частното източноевропейско кино е доминирано от мелодрамата, а държавата субсидира пропагандистки филми, главно образователни. Тоест моделът съществува, комунизмът само затвърждава ситуацията - имаме кино, което мултиплицира държавната идеология, и недоволно кино с езоповски език. Къде остава публиката? Преди да падне стената, се ширеше концепция, че ние няма да правим комерсиални филми а ла Холивуд - тях ще ги внасяме, а ще създаваме елитарно кино. Е, това не е ли катастрофално? Развлекателното кино изобщо не беше насърчавано. Хората, които се опитваха да го правят, бяха сочени с пръст като ренегати. "Аз не се продавам. Моите произведения не са за продан" - това е също част от физиономията на източноевропейската интелигенция. Това е чудесно, ала е утопия. Ако искаме да живеем като западняците, трябва да си отговорим на въпроса за кого е предназначено киното ти, коя е общността, на която искаш да говориш. И като прибавим цялата каша в морално-етичен план, и факта, че в обществото няма консенсус за добро и лошо...
- Стремително се приближаваме към България.
- Именно. Какви са ценностите? Ако искам да направя мелодрама, трябва да я ситуирам в миналото, защото ако я разкажа в сегашно време, какво ще излезе? Девойка иска да се жени за мутра с много пари, обаче е влюбена в беден студент. Е, кой ще повярва на такъв филм? Сигурно е възможно да стане, ако се направи добре. Но това ще е лицемерен филм. Другото, характерно за тоя развлечен, мъчителен български преход, е макроидеологията - свободен пазар, демокрация и т.н. Къде е микроидеологията? Какво му се казва на обикновения гражданин? Защо това е по-добро от онова? Ние сме в състояние на идеологически вакуум, който църквата, омаломощена от няколко десетилетия дивотии, е немощна да запълни. Тук дори хората, които си изработват парите, са нещастни, както са и бедните.
- Киното се опитва да регистрира цялата тази обществена безпътица.
- Да, все още само се опитва. Има два пътя: единият е да регистрираш, другият е да обработваш социалните енергии в жанрове. Затова и "Коля" на Ян Сверак, и "Изпепелени от слънцето" на Михалков са толкова популярни - те обработват отрицателни енергии, прочистват въздуха на обществото. Тук бих включила мафиотския трилър от типа на "Брат", който правят руснаците и поляците. Другият път е авторското кино, но там е голяма бутаница. Третият път е на новите чешки филми - уж е за нашата реалност, но е и малко встрани. И е интересно, защото се създава дистанция между зрители и проблеми. И ти действа освежаващо.
- В предишния разговор окачестви физиономията на българското кино като "гримаса". Сега виждаш ли някакви промени?
- У нас всеки от авторите продължава да се опитва да каже истината за света, да бъде водач и съвест на нацията. Това за водача е похвално, ала непосилно. Наистина трябва да си интелектуален и естетически титан, за да можеш да кажеш ултимната истина и да доведеш зрителя до катарзис. Сами по себе си авторските филми не са лоши, някои от тях имат естетическа стойност, но непрестанно се питам за кого са те и как се чувстват режисьорите им, като ги гледат 20 души. Пак ще повторя - българското кино трябва да се помъчи да контактува със зрителите. Рецепти няма. Просто би трябвало да има малко повече пари, за да се пробват повече хора. Спасението ще дойде с младите - ама не млади на 40, а на 25, отраснали в друго време, с други приоритети. Не казвам, че на по-възрастните режисьори не трябва да се дават пари за филми, но може би те трябва да се обърнат към тв-сериали... Не знам. Всяка държава, която си уважава киното, има своя протекционистична политика. Всяка държава, която държи на националната си идентичност, поддържа изкуството си.

17 май 2002

Разговаря Геновева Димитрова


Кристина Стоянова е кинокритик. От 1988 живее и работи в Канада. Преподава в университета "Алберта" в Едмънтън.
Разговор с
Кристина Стоянова