За духовната криза
на българското общество
Провокиран от един критичен коментар на Евгени Дайнов, преди няколко месеца в. "Култура" подхвана дискусия за ролята на интелектуалците в съвременното ни общество. Този проблем обаче не може да бъде разбран извън по-широкия контекст на прословутата духовна криза на българското общество, от която същите тези интелектуалци често се оплакват.
Това всъщност е стара тема за българските историци и писатели. През 20-те и 30-те години на XX век те се надпреварват да търсят обяснения за сполетелите страната "национални катастрофи." Намират ги не само в егоистичната политика на "великите сили," но и в дебрите на "народопсихологията на българина". Нейните слаби места тогава най-често се свързват със сянката на "турското робство" - тема, обсъждана нашироко още по време на Учредителното събрание в Търново. По-късно подобна съдбоносна роля се приписва на 45-те години комунистическа власт.
Днес обаче може би е дошло време да потърсим малко по-сложно обяснение на несполуките си. Днешните промени в България са част от всеобхватни глобални процеси, водещи до експлозивната експанзия на пазарната икономика върху (почти) всички региони и области на човешкия живот. Този процес набира наистина невиждана скорост след края на "Студената война" и рухването на социализма, но корените му са много по-стари. Той засяга българското общество още отпреди Освобождението и в десетилетията след него; и част от последствията още тогава изглеждат трагични. За тях можем да прочетем в книгите на Алеко Константинов, Ст. Л. Костов, Елин Пелин и много, много други.
Преди повече от век патриархалната българска култура за пръв път се сблъсква с нахлуването от Западна Европа на нещо съвсем ново - пазарната икономика. Естествено, в България и преди е имало пазари и покупко-продажба на различни стоки, но в случая става въпрос за нещо по-различно - за цялостно преобръщане на обществения живот в страната. В традиционно селско общество като българското повечето семейства произвеждат сами по-голямата част от необходимите им храна, облекло и вещи. Пазарът съществува, но ролята му е периферна и инцидентна. Производствената дейност не се ръководи от стремежа към печалба, а е подчинена на цялостното възпроизводство на наследения от миналото начин на живот и е регулирана от строги общоприети порядки.1
Пазарната икономика цели да преобърне всичко това. Тя за пръв път поставя в центъра на обществения живот производството за пазара с цел печалба, която на свой ред да се влага в гонене на още по-голяма печалба (Марксовото пари-стока-пари'). За да може да функционира, тя изисква превръщането в стока на човешкия труд и земята - в крайна сметка, на човека и неговата природна среда.
Това е процес, който няма естествени граници и води до най-фундаменталната революция в писаната история на човечеството. Дори "комунизмът" е по-малко радикален. Той се опитва да запази подчиненото положение на икономическата дейност в обществото и да я управлява с поток от планови директиви - подход, по-близък до някогашното регулиране на производството посредством традиционни норми и порядки, да не говорим за "командната" икономика на древните империи.
Цялостната "колонизация" на обществения живот от пазарната икономика започва да набира скорост преди повече от два века в Англия. Първоначално индустриалната революция там поражда масова мизерия и социална деградация, познати ни най-вече от книгите на Дикенс. Постепенно новата пазарна икономика, със своя присъщ стремеж към самонарастване, набира скорост. Така генерираните от нея лавини от стоки и услуги започват да достигат и до по-долните етажи на обществото. В Англия този процес е подпомогнат от търговията с колониите, а в Германия и други страни - от нарочни закони и правителствени програми. Износът на този обществен модел в колониите и други райони с традиционна селска култура обаче поражда тежки проблеми.
Тези обществени сътресения - както в самата Англия, така и в колониите - са описани най-блестящо от Карл Поланий в книгата му "Голямата трансформация", публикувана по време на Втората световна война в САЩ. Според него западните общества към края на XIX век се виждат принудени да предприемат мерки срещу пълното излагане на хората и природната среда на пазарната стихия. Предприетите от тях мерки за регулиране на пазарната икономика и въвеждане на някакви форми на обществено осигуряване обаче противоречат на вътрешната логика на пазара, който се стреми да превърне всички "фактори на производството" в стоки. Резултатите от това противоречие са невъобразимо разрушителни: световна война, нови тоталитарни движения, разрушителна икономическа криза и още една световна война.
По-интересно за нас е какво се случва междувременно в колониите. Според Поланий повечето местни общности там са поразени от тотална вътрешна криза. Причината за нея не е, че те са икономически експлоатирани от метрополиите. Главният проблем е, че прикачването им към западноевропейските икономики води до разрушаването на техните традиционни обществени структури, често с помощта на колониалните управи. Същевременно те се оказват неспособни да възприемат ценностната система, нормите и порядките, които осигуряват функционирането на западната пазарна икономика.
При тези условия същността на кризата, поразила местните общности в колониите, се състои главно в разрушаването на тяхната традиционна култура без наличието на подходящ заместител. Хората се оказват в културен и ценностен вакуум и това води до загуба на ориентири в живота им - в крайна сметка до загуба на обществен статус. В такава среда те губят самочувствието си (нещо като нашенския "национален нихилизъм") и изпадат в отчаяние и безразличие. Често губят дори вродената си жажда за живот и се отдават на "разрушителни обществени пороци".
Тези процеси са най-добре документирани сред американските индианци в края на XIX век. През 1887 г. Конгресът на САЩ със закон разделя на отделни парцели владените общо от племената резервати, като на всяко индианско семейство се падат по над 600 декара земя. Целта е индианците да получат възможност да подобрят материалното си положение, като развият (по днешната терминология) "функционираща пазарна икономика" на основата на непознатата за тях частна собственост върху земята. Резултатите обаче са ужасяващи. Много семейства се виждат принудени да продадат земята си на спекуланти, престъпността и алкохолизмът се разрастват и в началото на XX век индианците изглеждат на измиране. След дълги колебания през 1934 г. индианските земи са повторно "кооперирани", но много от недъзите на преживения "преходен" период остават и до днес.
Подобни тенденции от много десетилетия могат да бъдат забелязани, да речем, сред ромската общност в България. Днес те обаче сякаш обхващат и цялото ни общество. Преди няколко месеца Андрей Райчев публикува във в. "Сега" серия статии по любимата си тема за разрушаването на наследената от социализма "средна класа" в България. Опонирайки му, Ивайло Дичев и Иван Кръстев го обвиниха в нещо като "вулгарен материализъм," свеждащ принадлежността към средната класа главно до притежаване на недвижима собственост и неотчитащ достатъчно нематериални фактори, като индивидуална свобода, възможност за пътуване и др. Така, според тях, социализмът започва да изглежда по-бял, отколкото действитело е бил, а постсоциализмът - по-черен.
Всъщност, ако вземем предвид въпросните нематериални измерения, нещата могат да се окажат дори още по-отчайващи. В известната си книга за Балканите "Черното агне и сивият сокол" Ребека Уест описва срещата си с група млади сръбски монаси през 30-те години в Косово. Техните дрехи са мръсни и прокъсани, а лицата им са отпуснати и не изразяват друго освен досада. Авторката прави уговорка, че не би упрекнала никой монах, ако е пренебрегнал облеклото и тялото си заради отдаденост на религията. В тези младежи обаче тя вижда единствено хора, "освободени от дисциплината на техните селски семейства, без да бъдат подложени на каквато и да било друга дисциплина". Това е вероятно най-добрата метафора за целия ни регион тогава, а може би и днес - заседнал безнадеждно между селската традиция и пазарната модерност.
Големият въпрос, естествено, е защо този "цивилизационен избор" се оказва така тежък и засега неосъществим. Точен отговор е трудно да се даде, но по всяка вероятност по-успешното приспособяване на западните общества към неумолимата логика на пазара е нещо изключително и уникално. То може да бъде частично обяснено с разгръщането на описания някога от Норберт Елиас "цивилизационен процес" в Западна Европа. Този процес, започнал преди няколко века, е свързан с разпадането на и без това по-слабите там селски общности, с интериоризацията на различни ограничения върху естествените човешки инстинкти, най-общо казано - с постепенната индивидуализация на хората, с появата на маси самодисциплинирани индивиди, които възприемат себе си и другите най-вече като самодостатъчни, само външно асоциирани личности. Това е процес, който започва преди индустриалната революция и е допълнително подсилен от нея.
У нас, разбира се, нищо подобно не се случва. До 40-те години България остава страна на предимно натуралното селско стопанство, със сравнително малки островчета капиталистическо предприемачество. Селяните и занаятчиите търсят начини да ограничат влиянието на пазарните механизми върху производствената им дейност чрез създаването на различни кооперации. Малкото на брой предприемачи от своя страна рядко поемат големи рискове и влагат печалбите си основно в недвижимости, а не в разрастването на "бизнеса" (тези тенденции са описани много точно от техния пряк свидетел Стефан Бочев, както и от Румен Аврамов в обширното встъпление към статиите и спомените на Бочев, събрани в "Капитализмът в България").
При такива условия българската държава се опитва да поеме ролята на основен капиталист, но възможностите й са много ограничени и тя се оказва източник на хронична спекула и корупция. Според повечето западни историци членовете на българската "политическа класа" в повечето случаи се оказват "службогонци", неспособни да видят в политическите постове нещо повече от източник за лично и роднинско-приятелско облагодетелстване. Особено след разочарованието, породено от "националните катастрофи", за повечето й "граждани" държавата започва да прилича на мащеха, която трябва да бъде лъгана. В тези условия всякакви схващания за общо благо и обществен интерес изглеждат напълно безпочвени.
Така опитите българското общество да бъде модернизирано по западен образец претърпяват провал още преди идването на "комунизма." След този провал комунистическият режим се опитва да наложи друг, по-радикален модел на индустриална модернизация. Той подтиква милиони хора да се изселят от селата в градовете, където са принудени да продават труда си на държавата по определени от нея цени. Така те се оказват заклещени в една полупазарна икономика, която не успява да изпълни собствените си обещания за всеобщо материално благополучие и справедливост.
След провала на комунистическия експеримент, днес сме изправени пред нова обществена криза. Тя е сходна с тази, изживявана преди 1944 г. и по време на "социализма," но е още по-тежка, тъй като днес хората у нас са много по-зависими за оцеляването си от пазара, а разграждането на традиционната българска култура е много по-напреднало. Освен това, след неоконсервативната революция от 80-те години и края на "студената война", днес сме изправени пред споменатата глобална тенденция към икономическа либерализация и отприщване на пазарната саморегулация.
В този контекст настоящата ни обществена криза вероятно е част от общата безизходица, описана от Поланий - дълбоката и продължителна криза на обществата, чиято традиционна култура се оказва разрушена, без да може да бъде изградена жизнеспособна алтернатива. В този смисъл Иван Костов може и да е бил прав в твърдението си, че преходът у нас е завършил. Само че вместо да ни отведе в Европа, този болезнен процес, изглежда, ни е отпратил в компанията на повечето страни в света (от Русия до Аржентина), чиито общества се оказват хронично неспособни да се приспособят към логиката на пазара.
Дали някога ще успеем да напуснем тази тъжна компания? Засега не е ясно, но дори някога да съумеем да го направим, това ще е много дълъг и мъчителен процес. Естествено, той ще трябва да бъде платен с още много мизерия, отчаяние и безочие. Междувременно задълбочаващата се демографска криза у нас все повече намалява шансовете ни за краен успех. А и съвременната индустриална цивилизация вероятно върви към тежка екологична криза - особено ако големи части от населението на страни като Китай и Индия все пак успеят да увеличат доходите си, оттам консумацията на енергия и други ресурси, а също отделянето на отпадъци по западен образец.
Затова през близките две-три десетилетия общите ни усилия (доколкото ги има) вероятно ще трябва да останат подчинени най-вече на простото оцеляване на обществото - докато някаква глобална криза не доведе до нов модел на икономическо и обществено развитие, който да е по-милостив към природата и хората. Докато това стане, обичайните лозунги, че днешните жертви се правят в името на някакво светло бъдеще, ще изглеждат все по-неуместни. Вестници като "Култура" ще се четат от шепа интелектуалци, изтормозени и отвратени от продължаващите политически боричкания, всеобщия цинизъм и обществената деградация. А керванът ще си върви.

Ивелин Сърдъмов


Ивелин Сърдъмов е преподавател по международни отношения в Американския университет, Благоевград.


























































1. Като дете често питах покойния си дядо на село защо прави това или онова по-определен начин. Отговорът му винаги беше един и същ: "Така се прави".