Романтика и дълбоко сиво
                  

- Прекрасен каталог - по какъв повод бе издаден?
- Каталогът бе издаден от Hatje Cantz по повод самостоятелната ми изложба "Романтични пейзажи с липсващи части" в Neuer Berliner Kunstverein, Берлин. Тя се откри на 3 май и продължава до 16 юни, след това ще бъде представена в Ulmer Museum в Улм, Германия.
- Приказни ли са тези романтични пейзажи?
- Някои от тях - да. Рисувах ги по време на престоя си в Стокхолм преди няколко месеца. Много работа беше. Понякога започвах в 7 и половина сутринта до 8 часа вечерта. И това беше през зимата в Стокхолм - доста мрачно време. Към дванайсетте пейзажа, всеки с размер 108х140 см, има и текст, който описва отвратителното състояние, в което съм се намирал аз - концептуалистът, който претендира, че има известно преимущество пред останалите си колеги концептуалисти от Запад заради това, че има класическо образование, получено в Софийската Художествена академия. За тези, които не разбират достатъчно евентуалното преимущество, то се състои в следното: за даден концептуален проект, като тези романтични пейзажи, от които липсват отделни части - като луната в огрян от луна морски пейзаж, като ятото разтревожени птици в класически ала Рембранд пейзаж пред буря - не ми е необходимо да наема художник, който да ги нарисува, следвайки гениалната ми идея, а мога и сам да ги изпълня, даже с известно удоволствие. Сега на книга това ми звучи много хубаво, но действително видях голям зор за тези три месеца в Стокхолм.
- И все пак защо си се чувствал отвратително?
- Чувствах се отвратително като концептуалист, защото не можех да постигна това, което искам като живописец. Е, справих се накрая. Смешното е, че самите пейзажи не са основната част от проекта. На пръв поглед експозицията в NBK прилича на живописна изложба. Но след това зрителят се сблъсква със странната ситуация, че посетителите около него, вместо да зяпат красивия ала Каспар Давид Фридрих планински пейзаж след дъжд с дъга, от която липсва виолетовият цвят, се гъзурчат на три-четири метра встрани от картината, която би трябвало да съзерцават, и очевидно четат и се кикотят на малки, едва забележими текстчета и рисунки, надраскани директно върху стената на пространството.
- С какво са свързани текстчетата?
- Част от тях разказват за приключенията на тези липсващи части, когато са извън картината, като например стъпките в снега на странника, които липсват от зимния пейзаж и които се влюбили в други стъпки от женски обувки номер 43-ти, или пък попаднали на едни свирепо изглеждащи снежинки, които ужасно много искали да ги засипят. Подобни дискретни "интервенции" сред установена ценностна или каквато и да било система правя сравнително отдавна. Спомняш си "9 обекта" в Националния исторически музей през 1992, последван от много други вмъквания в музеи, институции и публични пространства на Запад. Но за първи път този "естаблишмънт" - 12-те картини в златни рамки, го правя аз самият.
- Каталогът ти проследява в обратен ред предишни изяви. Като погледнеш по-старите си работи, как се виждаш, откриваш ли нещо, което не си забелязвал преди?
- Относително добре се виждам. За съжаление, обемът на книгата не е много голям, само 80 страници, така че трябваше максимално да се концентрирам върху основни работи, направени през последните 10 години. Което има и положителни страни - опитваш се да покажеш най-доброто. Живот и здраве, във връзка с предстоящата ми нещо като пътуваща ретроспективна изложба, организирана от Център за съвременно изкуство Rooseum в Малмьо, Швеция, би трябвало да издадем много по-голям каталог, който да обхване повече произведения и с повече детайли.
- Като те попитах как се виждаш в каталога, имах тайното намерение да разбера имаш ли предпочитани проекти.
- Имам, разбира се. "Върху крилото" (On the Wing) 1999/2002, където бях разположил 14 текста върху крилата на 6 Боинг 737 с възможност да бъдат прочетени само от пътниците, седящи до прозорците при крилата. Или "Съобщение" (Announcement) 1999 - 15-те хиляди картички, съобщаващи на посетителите на 48-то Венецианско биенале, че България е готова да участва в следващото, 49-то издание на същото. И, разбира се, "Живот (Черно и бяло)" (A Life (Black & White)) 1998/2002, представена на миналогодишното Венецианско биенале и на много други места.

                  

- Това е наистина прекрасна идея и работа - двама бояджии, единият боядисва стените в бяло, а след него другият ги боядисва в черно. И така, гонейки се, до края на изложбата. Жалко, че не сме я видели у нас.
- Да, жалко. Макар че в живота ни, не само художествения, има достатъчно много дейности и простотии, които са много по-абсурдни от тази моя абсурдна идея и нейното изпълнение на Запад.
- Предполагам, не си имал предвид само нашата българска склонност към абсурда, а човешката нагласа въобще.
- Оказа се, че работата има много различни интерпретации. Моята първоначална (и все още главна) е може би прекалено сантиментална и е точно това, което е заглавието - "Живот (Черно и бяло)", тоест черното сменя бялото, бялото сменя черното и т.н. От гледна точка на Art World-а обаче веднага започнаха асоциациите с белия куб и черната кутия (White Cube and Black Box). Намесват се и други гледни точки. Българин осигурява заплатата на френски, италиански, германски, ирландски, шотландски, американски и южнокорейски работници-доброволци да вършат нещо, излизащо извън рамките на обикновения здрав разум.
- На доста места си осигурявал заплати, както изглежда.
- Идеята идва от 1998 и първоначално беше предложена на уважавана институция в Берлин, но тя не я прие. С което ми направи в действителност услуга, защото аз се амбицирах да я реализирам на всяка цена. За първи път бе изпълнена по време на серията от изложби "Другата част на Европа" в Jeu de Paume, Париж, март 2000. Там бояджийките, защото това бяха 6 красиви студентки от Ecole des Beaux Ars в Париж, боядисваха всеки ден в разстояние на 31 дни, с 10 минути почивка на всеки час и половин час за обяд. Във Венеция мазането продължи 5 месеца всеки ден (на моменти по италиански, със странни католически запразнявания). В Tramway, Глазгоу, само върху една стена, дълга 40 метра и висока 5 метра, беше 53 дни. В Kunsthalle fuer Hypo-Kultur Stiftung в Мюнхен продължи 52 дни, а в Irish Museum of Modern Art, Дъблин - 3 дни. В края на октомври в разстояние на 3 следобеда четири двойки бояджии боядисваха по едно и също време във Венеция, Мюнхен, Глазгоу и Дъблин. Предварително помолих четири оператори от четирите града да заснемат по един час непрекъснат видеоматериал, започвайки точно в 17 часа на 20.10.2001 (16 часа за Дъблин и Глазгоу). Аз самият през това време бях в Стокхолм (IASPIS) в началото на романтичния си период и в рамките на този час се опитвах да имитирам действията на 8-те бояджии върху парче картон - лявата ръка с четка и бяла боя, а дясната - с черна боя. Накрая на тази едночасова сесия върху моя картон се получи една много "дълбока" сива живопис, защото за разлика от останалите четири пространства, моето нямаше достатъчно време боята да изсъхне. По-късно представих този проект под формата на синхронизирана прожекция на 5 едночасови DVD филма, четирите от различните градове, показани върху монитори с минутите и секундите, тиктакащи едновременно. А моите действия бяха прожектирани върху съседна стена ("20.10.2001", Galerie Erna Hecey, Люксембург).
- Какви бяха реакциите, доколкото имаш впечатления?
- Страхотни бяха. И то навсякъде. Това беше и все още е една от най-популярните работи от миналото Биенале във Венеция. Страшно много преса, специализирана и по-обща.
- Нещо от отзивите да те е впечатлило особено?
- Аз престанах да се впечатлявам вече. Честно казано, не очаквах такъв успех. А и той продължава. В момента работата тече, макар и по особен начин, в Четвъртото биенале в Gwangju, Южна Корея (мотото на биеналето е "Пауза" и затова нямах нищо против, предвид също и ограничения бюджет, бояджиите там да работят един ден и да почиват два). Продължава представянето й в груповата изложба Loop в Щатите, след P.S.1, Ню Йорк, тя отива в Центъра за съвременно изкуство в Синсинати, Охайо, и на няколко други места. А септември би трябвало да бъде показана в Музея за модерно изкуство във Франкфурт - в първата изложба на новата колекция на музея, организирана от сегашния директор Удо Кителман.
- Спомена за малкия бюджет в Южна Корея. Как се финансира такъв проект?
- По различен начин. В повечето случаи организаторите поемат изцяло бюджета. В случая с Венецианското биенале беше по-различно, защото, знаейки от опит (все пак съм участвал в това биенале през 1993, 1995, 1999), че италианците, независимо от цялата ми симпатия към тях, могат да ти изкарат нервичките, реших аз да се заема с финансирането на проекта. Работата "Живот (Черно и бяло)" съществува като тираж от 5 (и 1 авторски) броя. Номер 1 от този тираж по време на изложбата "място/интерес" разменихме с Петер Коглер срещу неговия тапет, който беше изложен в Музея за чуждестранно изкуство, София. А номера 2 и 3 отидоха съответно в колекциите на Сюзън и Луис Манилоу от Чикаго и Samlung Hauser und Wirth, Сент Гален, Швейцария. Срещу което Венецианското биенале получи средствата за 5-месечното изпълнение на проекта. Не е много по габровски, но реших, че си заслужава да "спечеля" други неща, както и стана, отколкото просто да получа пари от номер 2 и 3. Първата възвръщаемост получих от номер 4, който беше и първата откупка за Музея във Франкфурт на новия му директор Кителман.
- Реално какво продаваш в случая - работата, каталога й, идеята?
- Продавам идеята. И по-скоро правото тази идея да бъде изпълнена от дадена институция или колекционер. Физически това, което предлагам/продавам, не е много. Подписан сертификат под формата на три листа хартия с изключително подробни инструкции за изпълнението на работата, който заедно с подписаното и номерирано копие на оригиналния А4 проект осъществява собствеността.
- Имам усещането, че с този проект, както и с други, от време на време избягваш от типичните "солаковски" работи - приказни неща, мистификации, забавни истории и прочие. Това почивка ли е, или насока?
- Не знам. Не е почивка във всеки случай. А това, което правя, има толкова много насоки, че и насока не е. Може би ставам "по-радикален". Продължавам да си харесвам работите с истории, продължавам да ги правя, но дори и там "контейнерът", в който те съществуват, има по-знаково радикално присъствие. Например в "(Не толкова) бял куб" (A (not so) White Cube) 2001, P.S.1, Ню Йорк; 2002 Kunsthalle, Берн, бъка от солаковски истории. Но те са толкова малки и дребни, скрити на всевъзможни места, че когато зрителят влезе за първи път в моето пространство, има усещането, че вътре няма абсолютно нищо, само бели стени. Но по-късно той или тя открива, че по повърхността на белия куб, която по принцип би трябвало да бъде идеален фон за дадено произведение на изкуството, съществуват безброй много малки драскотинки, вдлъбвания, бабунки, които съответно са се превърнали в рекички, долинки и планини, обитавани от моите малки четиримилиметрови човечета и текстчета. Много е приятно да се наблюдава публиката в такова празно пространство. Тя определено завършва работата - от леко мърлявите тинейджъри до възможно най-изисканите достолепни господа и дами, всички те като деца коленичат, зяпат нагоре, навеждат се... Публиката присъства по подобен начин и в "Живот (Черно и бяло)", тоест тя върти глава, наднича, говори с бояджиите... Публиката е въвлечена и в "Избор" (Choice) 2001 Kunsthalle, Цюрих, където посетителят е поставен в ситуация да направи избор в кой от двата тъмни коридора да влезе. Ако тръгне наляво, след няколко завоя той попада в едно сравнително голямо и тъмно синьо пространство, в дъното на което нещо блещука. Отблизо това се оказва сияещо позлатено резбовано сандъче, в което може би има съкровище или свети мощи. То е затворено и една трета от него потъва в стената отзад. Ако зрителят тръгне надясно, той върви по точно огледалните на лявото пространство коридори, но вече боядисани в златно жълто и това, което вижда в по-голямата зала на аналогичното място на общата стена, но от другата й страна, е дупка, разположена ниско долу и тапицирана отвътре със синьо кадифе. Естествено, това е вътрешната част на сандъчето, човек може да пъхне ръка вътре... и няма нищо. На входа имаше пазачка, която беше много стриктна и слагаше печат на ръката, като в дискотеките, на всеки един от посетителите. Тоест ако искаш да посетиш другото пространство, трябва да дойдеш на другия ден.
- Не се уморяваш, както личи. Какво още ти предстои?
- Самостоятелни изложби в Museo du Chiado, Лисабон; Ludwig Museum, Кьолн; Reina Sofia, Мадрид и т.н. По-интересно обаче е, че преди няколко дена се върнах от Черна гора, където заснех суровия материал за проекта си "Montenegro" за четвъртото биенале в Цетине, което ще се открие на 22 юни. Няколко месеца аз и мои приятели търсехме възможно най-високия и мощен черен мъж (Черна Планина/Black Mountain/Monte Negro), който да бъде поканен за 1 ден в Черна гора и по-точно в Цетине и да се разходи по улиците, музеите и кафенетата на града. Имах щастието да се срещна и да работя с невероятния Исая Морис - известен баскетболист, афроамериканец, с току-що приключил договор за Цървена Звезда, Белград...

19 май 2002

Разговаря Диана Попова



Разговор с
Недко Солаков



Nedko Solakov
Romantic Landscapes with Missing Parts

Neuer Berliner Kunstverein
4 May bis 16 Juni 2002
Ulmer Museum
7 Juli bis 1 September 2002
Hatje Cantz