Академично слово
Отново сме тук, заедно, за да почетем най-съкровения си празник - Деня на светите братя Кирил и Методий. Няма друг ден, в който българинът да е толкова топло усмихнат в съдружие, няма друг миг, който да обдарява българското съзнание с толкова удовлетворение и уют. От друга страна, наблюдателното око не може да не забележи, че онова, което стопля душите ни, примирява ни и ни въздига със и в самите нас, сякаш ни се струва недостатъчно представително, за да се означим национално с него, да го обявим за национален празник. Впрочем, не познавам друг народ, който толкова да се е колебал, кой е всъщност националният му празник. При хиляда и триста години история ние винаги избираме дата, когато някой е направил нещо вместо нас, когато някой ни е освободил. От едно освобождение скачаме към друго, подлагайки на съмнение или преоценка предишното. И в крайна сметка винаги сме не субект, а обект на националния си празник, не се решаваме на единствено достойния жест да обявим за истински национален празник деня, който осенява културната ни самобитност, който ни въздига във великото историческо начинание, изпълнено и превърнато в живот от самите нас.
По света се празнува различно, има много празници, които подхранват и узаконяват самочувствието на своя народ, носят доволството от исторически победи, означават върховете в трудния път на народите към днешното, все още несъвършено съжителство върху разкъсаната от граници географска карта. Ние, българите, сме осенени от неоспорима истина - денят на светите братя не търси място за нас в историята, а символизира едно цялостно градивно културно пространство, нашия очевиден дял на сътворци на днешната цивилизация. Обдарява ни с уникалния шанс да сме различни и дълбококоренни при участието ни в общото съзидание на човечеството.
От дълбока древност преклонението пред силата и култът към ума са взаимно противоборствени двигатели на живота, а когато са в съдейственост, изграждат огромно средоточие на енергия. Но човечеството понякога парадоксално ги третира и цени в различни пространства: пламналата Александрийска библиотека от една страна осветява един невероятен военен триумф, преначертал света, от друга страна можем да се запитаме, как би изглеждало днешното човечество, ако не бяха изчезнали в огъня седемстотин хиляди ръкописа, целият могъщ мисловен потенциал, напластеното културно време, идеите за настъпващото и единствената за тогава дълговечна памет за миналото - писменото слово.
Покоряването на Рим изпълва смелото чергарско сърце на езическия предводител с примитивен възторг от разрушаването на Вечния град. От това обаче не остава нищо вечно - остават само разбитите носове и счупени ръце на античните статуи - силата единствено така, безметежно и безпомощно, се опитва да се съизмери с изкуството.
Истинският късен плод на схизмата, превземането на Константинопол, унищожава с огън множество паметници на перото и отнема от погледа на изследователския ум за следващите векове пълния образ на античната предхристиянска епоха, но пък е очевидно, че пожарите не носят християнски добродетели. В несъвместимостта на ума и грубото превъзходство зейват огромни, с нищо незапълними празнини. Макар историята да прилича на онези човечета с оловни дъна, които никога не остават легнали, тегне въпросът - още колко пъти пръстът на съдбата ни е карал да се уповаваме на това оловно дъно, докато главата откънтява в каменната настилка на хилядолетието.
Амбицията на владетеля естествено клони към силата. Тщеславието на човека, илюзорното упование в безсмъртието на славата, която може да компенсира мимолетността на човешкия живот - всичко това заляга в темелите на държавността. Така е от най-древните царства, така е и преди хиляда и сто години, когато обикновеният човек усеща своята народосъщност чрез самопризнанието си на поданик, чрез принадлежността към династията, към нейния последен представител. Без тези темели нямаше да го има и днешният празник. Далновидността на Борис и Могъществото на Симеон Велики създават реалната сцена, върху която се разгръща българското културно християнско съзнание. Амбицията на Симеон е столицата на световната империя, той посвещава всичките си сили на съизмерение с Константинопол чрез сила и налагане на превъзходство, но същевременно в него дълбоко и трайно присъства изяществото на високообразования. Да приемем за миг като истина предположенията, че той е именно Черноризец Храбър. Като владетел работи с истинското си име, изграждайки в сражения и политическа непоколебимост своята воля. Интелигентът в него, разбираемо при ценностната система на времето, се появява с псевдоним.
Но какво казва Черноризец Храбър: "...ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: "Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: "Св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий." И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Ростица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света."
В този фрагмент от съчинението "За буквите" има кодирана една вътрешна, но много категорична йерархия. Успоредяване на владетелите със създателите на писмеността. Владетелите са много, писмеността е една, владетелите са смъртни жалони на мига, апостолите на писмовността са изконно начало на нещо ново за всички и неподвластно на времето. При своите грандиозни походи, разширявайки границите на първата българска държава, Симеон предприема още един, забележителен вътрешен поход - създаването на държавна образователна система, преобразяването на големия град в център на култура и книжовност. Учениците на светите братя и на първо място патронът на нашата Алма Матер, свети Климент Охридски, изграждат из основи обща структура за просвета, която се крепи върху ясната управленска воля, като я подплътява и стабилизира духовно.
В цитата на Черноризец Храбър проф. Валери Стефанов долови в словото си преди две години един подтекст, който сме длъжни да оценяваме с преклонение. Храбър очертава нещо уникално - една нова дефиниция за народностно припознаване. Ясно личи, че разгърнатата образователна система е довела до непознат феномен в тогавашния свят, феномен и за по-късното време - изграждане на народностно самопознание чрез образованието. Българският човек се извисява в своето самоусещане като своеобразен поданик на просветеността.
Първата българска държава затихва в праха на времето. Владетелското могъщество остава в аурата на легендарното. В тежките водовъртежи на историята ни трябва да минат векове, когато това владетелско могъщество ще се върне в народностната памет като повод за гордост с делото на Паисий Хилендарски - но самият Паисий е мощен клон на един национален ген, заложен от Златния век - пиететът към словото, култът към образоваността. Познал тлението на славата през вековете, Симеон Велики се възражда чрез създадената от неговия държавен образователен акт традиция на преклонение пред знанието, постига своя нетленен триумф на жрец на образоваността, която не може да бъде срината като държавата и даже след векове единствена може да породи в едно угнетено население силния порив да я възстанови.
А сега морално е да кажем и следното - през този май на 2002 година, в деня на светлия празник, надвисват сенки. Разбира се, днес не се разпалват пламъците на Александрийската библиотека, но малки клади на безинтересованост, теснозрение и политизиран егоизъм изпепеляват кълнове на българската духовност и култура. Нови, "високотехнологични" суеверия фетишизират лиценза като заместител на собствения ум, замъгляват ясната и очевидна представа, че най-голямата ни сила и най-ярките ни шансове не могат да се опрат на нищо друго, освен на блестящото образование и на неговата безалтернативност, че никое производство не може да замени и не може то самото да съществува без най-свещеното производство - производството на просветлен, разгърнат и отворен към света ум. Истинското богатство, независимо от бедността и суровостта на времето, е отстояваната духовност; истинската бедност, която, не дай Боже, да постигне нашия народ - това е мизерията на бездуховното впиване в материалното, отказът да разговаряш със света на двадесет и първия век като партньор и творчески съценител.
В тежката криза, която скова нашата Алма Матер, все ми се иска да се замисля, леко ли е било на Борис I, евтино ли е било на Симеон Велики не да поддържат, а да изградят от нулата и да стабилизират българското образование. И все ми се иска сега, днес, да се надявам на природата на българската душевност, на стипчивия, понякога присмехулен, понякога униващ, но винаги остър ум на българина, че сами няма да се оставим, че няма да надничаме към европейския свят като зад ъгъл.
Студентите, преподавателите и служителите на Алма Матер, всички ние съзнаваме, че най-старото висше училище на България е не само строител на модерния български човек през двадесет и първия век, съзнаваме, че университетът е хранилище на мисловната традиция, мост между миналото и бъдещето, че той вече сто и четиринайсет години е неизменна опора на нашата духовност и най-важното - че Алма Матер носи най-голямата отговорност за интелектуалния облик и вътрешната свобода на идващото българско време.
И затова с удовлетворение и радост честваме този ден.
Поздравявам ви по случай празника, скъпи колеги, поздравявам и всички българи: и тук, в пределите на родината, както и тези, които никога не трябва да пропускаме, българите по всички кътчета на света - защото точно на този ден България постига своята най-просторна територия на дълбока народностна единосъщност.
Още веднъж - честит празник!

Проф. дфн Боян Биолчев
Ректор на СУ Св. Климент Охридски

Проф. дфн Боян Биолчев (1942) е завършил полска филология в Ягелонския университет в Краков. Той преподава сравнително славянско литературознание в СУ "Св Климент Охридски". В момента тече първият му ректорски мандат.
Белетрист, киносценарист, литературен историк и критик, Биолчев е автор на книгите "Пробуждане", "Очите плачат различно", "Сатурнов кръг", "Пътят на едно възраждане", "Зуброва трева", Мираж под наем", "Нищо за продан", "Внезапна арена", "Отвъд мита", "Писма от рая" и др.

Академичното слово на проф. дфн Боян Биолчев, ректор на
СУ Св. Климент Охридски, е произнесено на Тържественото събрание в Аулата на Алма Матер навръх 24 май 2002.