Гласът и неговото огласяване

Идеята за история в множествено число - "истории" - от заглавието на книгата веднага отвежда към постмодерния срив на големия наратив, включително на големия разказ за това кой и как (може да) пише литература. Тя работи много добре, приложена към теорията на феминистиката или women's studies, която в действителност представлява група от теории, поле за теоретизиране на женската родова идентичност. "Женски" в разбирането на книгата е гласът, който говори/говорят жените в литературата, но също така и говорът на жените за жените в културния текст. Може би дори не трябва да мислим за термин, за единно понятие, а за концептуален режим, който позволява да се изговарят алтернативни позиции на модерната дискурсивност. Изследването изключва от тематичен прицел онези писателки, които говорят "по мъжки", т.е. в идентификация с модела на мъжката (властова) идентичност. По този начин логично се налагат като основни проблемите на рода (gender) и особено алтернативните родови роли, тяхното вплитане в патриархалните стереотипи на "женското" и "мъжкото" битие, също така проблемите на вентрилоквизма и травестията в литературния текст.
Изследването започва с три въвеждащи теоретични части: "Модели на другостта", "Жената като другото" и "Гласът". Те развиват методологически предпоставки на възможността да се свърже философското понятие глас с проблематиката на темата за различието. Акцентът пада върху възгледите на Левинас за двете основни парадигми на другостта, които характеризират традицията на западноевропейското мислене. Между тях за опорна позиция е избрана тази, която изговаря другостта като "празнотата на не-мястото" или там, където Другият присъства като отсъствие, поместен в топографията на своята липса. През тази позиция на Левинас жената би трябвало да се мисли като радикално различна, но изследването оттук нататък по-скоро проследява многобройни други теории и се стреми да сговори техните доста разнопосочни идеи за женската идентичност: от Мери Уолстънкрафт през Вирджиния Улф и Симон дьо Бовоар до Кейт Милет, Юлия Кръстева и Торил Мой.
Четири части на книгата проследяват теоретизирането на гласа в западноевропейската цивилизация в последователността на нейните три етапа, така както ги разбира Маршал Маклуън в "Гутенберговата галактика". От особен интерес за "женското" мислене се оказва "гласът на вещите", дефиниран според Фуко, тъй като именно женският глас е "силно вгледан в символиката на вещите, доколкото често пъти се самоосмисля тъкмо като език на предметите". Все пак авторите, с които книгата илюстрира това твърдение, са Рилке, Бродски и Далчев.
Двете последни части разгръщат подробно и ерудирано тематиката на женския глас в нейните вече по-конкретни теоретични и исторически аспекти, до голяма степен така, както той се разбира в съвременния френски и англо-американски феминизъм - като метафора на преродителното присъствие, потискано в продължение на хилядолетия от патриархалната културност на човека. Сред най-интересните проблеми, които са поставени тук, бих откроила способността на гласа да работи като понятие, тъждествено на женски език, като метонимия на (в границите на есенциалистката представа за) женска природа, да функционира парадоксално в модела на тишината и замълчаването... Последният проблем вече пряко ни отвежда към историята на женския глас, която е най-вече история на потискането, приглушаването или неразбирането. Тук са изведени емблематични фигури като Сибила и Касандра, Ехо и Филомела, Музите и Сирените... Книгата на Амелия Личева се разгръща в полето на един богат, съвременен интердисциплинарен подход, на който тепърва предстои да се налага в българската хуманитаристика. Освен всичко друго тя е интересна и в контекста на най-актуалните промени, които преживява съвременната европейска цивилизация чрез тоталния приход на медиите - сега, когато гласът се превръща в носител на писмото, но само в/чрез съревнователното присъствие на всемогъщия образ.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Амелия Личева. Истории на гласа. Издателство Фигура. София, 2002.