Новата класичност
В политиката, казват, била настъпила тишина. Едни я наричат безвремие, други - реставрация. Че е тихо, тихо е. Но защо?
След като напразно търсих отговора из меандрите на т.нар. социум, стигнах до подозрително проста конструкция. Която се свежда до поредната смяна на естетиката на политическото.
Защото, ако нещо радикално се смени в българския политически живот след 1989 г., то беше неговата естетика. Изхабената, изконсумирана псевдокласичност на комунизма беше пометена от нахлулата бодра, жизнена, най-после призната масова култура. Във всичките й проявления - езикови, телесни, звукови, ритмически. И това, естествено, се случи най-напред в парламента. В него почти от улицата влетяха рокаджии, пънкари, малко рапъри, по-късно и чалгаджии. Най-много и най-шик бяха рокаджиите - от професионалисти като Кирчо Маричков до просветени любители, между които блестяха Венци Димитров и Мишо Неделчев. Още тогава като типичен рападжия се държеше сегашният конституционен съдия Георги Марков, който впоследствие си намери естественото място в ръководството на футболен клуб "Левски".
Примерите могат да продължат - с DJ-акциите (и пред радиомикрофона, и на естрадата, и в политиката) на Александър Божков, с рокмаратоните на семейство Софиянски, с пънкарските изцепки на Мони Паси, чиито рецидиви се проявяват тук-там и в сегашната му битност на външен министър. Дори Желю Желев се преправяше на нещо като ъндърграунд, макар че все не му излизаше. За разлика от наследилия го Петър Стоянов, който дори пред английския престолонаследник не се стърпя и запя Битълс.
Разбира се, роккултурата намери място най-вече в дясната половина на парламентарната зала. В лявата цареше смут и ужас от заливащите я агресивни звуци. Докато и тя не проумя, че за да е адекватна на ситуацията, трябва да смени естетиката. В началото беше доста спъната - личеше си, че се преструва; но постепенно й хареса и в последните години изглеждаше все по-органична.
И така, политическият ни живот заприлича на огромен (и несвършващ) рокконцерт. Беше шумно, весело, невъзпитано. И главното - крайно промискуитетно... Парламентарна трибуна, рокподиум и улица се преливаха едно в друго, бяха трудно разчленима маса. (Едва ли е случайно, че на погребението на рокпевеца Георги Минчев в първата редица на опечалените стояха президентът на републиката, министър-председателят и председателят на парламента.)
И така, докато политическите рокаджии се умориха, загубиха интерес, станаха неорганични. Но не се отказаха от печелившата естетика, надявайки се, че могат да я експлоатират безкрай. (Тогава започна голямата симулация, зад която течаха далеч не роксюжети.) Населението обаче също се умори. Защото започна да чува не музика, а само брум. Който не му хареса. Не му хареса и фактът, че се опитват да му заменят едната естетическа тоталност с друга - пак тоталност. При това крайно шумна. И закопня за тишина. Която любезно му бе предложена от Негово величество, по-късно министър-председателят Симеон Сакскобургготски. Всичко, което може да се каже за тази персона, е в голяма степен приблизително, но че не е фен на попкултурата, е абсолютно сигурно. Човекът, както се видя, обича класическата музика. И се съобразява с нейните норми. А те забраняват артистът да подвиква от сцената на публиката, както и тя да му отговаря. Забраняват още да се пляска между частите, да се влиза и излиза по средата на концерта. Нормите на тази култура предполагат да се чака антрактът и тогава да се споделят впечатления от изпълнителите - възторжени или възмутени.
Доказателства за подобна промяна в естетиката на политическото - достатъчно. Въпросът е колко и докога населението ще издържи на особената тишина на Бах и Хендел. И какво ще дойде след нея.

Копринка Червенкова