За стиховете, дето пишем, когато краднем...
Наскоро по книжарниците се появиха два литературоведски текста, разсъждаващи в интелигентски аспект по най-болезнения и често спряган като саморазобличаваща улика симптом на нацията - крадливостта, присвояването, ситуирани като плагиатство. Те са: "Плагиатството като литературен проблем. Опит за порицаващо оправдание", ("Факел", 2002) и "Плагиатството - исторично и скандално" (УИ "Св. Кл. Охридски", 2002). Автор (на първата) и съставител (на втората) е Ноеми Стоичкова, която вече няколко години посвещава научната си практика на въпросния проблем.
Уникалното в двата труда е, че те са единствените по рода си изследвания на този, безусловно стар и провокативен почти колкото най-древната професия (да се разбира литературата!) въпрос: изкушението да представиш за свое чуждото Слово. Първият метатекст предоказва максимата, че в литературата не по-малко, отколкото в казармата, нищо не се губи, само сменя автора си. Втората пък ни припомня по твърде пълноценен начин, че и предците ни, повечето от които първомайстори на словото, също са разчитали на простата истина, че всяко ново е добре забравено старо. Тайната надежда на подобна мисъл е насочена към основния й референт - читателя, уповавайки се на късата му памет, в повечето случаи носеща спокойствие и блаженство. Паметта обаче не трябва да изневерява на друг литературен субект - на литературоведа, което авторката непрекъснато отстоява. Ако самият проблем несъмнено е предизвикателен, първата вътрешна провокация на монографичния текст е, че той не оправдава, но и не осъжда плагиатството, много по-малко го порицава и почти му симпатизира. Обективността в подхода на Стоичкова идва от оригиналното й решение първоначално само да заподозре, а след това и да докаже плагиатството като един от механизмите на интертекстуалността. А това рязко пресемантизира статута му единствено на позорно деяние и го установява като експресивна модерност, като един - според авторката - от проработилите модели при утвърждаването на новата българска литература: симптоматичното търсене-приемане-излъчване на чуждото в своето и на своето в чуждото.
Съвсем естествено монографията засяга и няколко други, близки до плагиатството, но различни от него интегриращи перспективи на литературна комуникация и същевременно сериозни теоретични проблеми - превода и мистификацията. Преводачът като медиативна фигура, съчетаваща читателя и тълкувателя, често може да се "настани" в съблазняващото поле на автора, макар и заявявайки се като съ-автор (особено в авторизираните преводи, по-известни през Възраждането като побългарявания). Мистификаторът пък поема противоположната посока - да представи своето слово като нечие друго, отново със скрити егоцентрични интенции - през чуждия авторитет да укрепне неговият собствен. Разработени са и конкретни паралели от българската класическа литература, някои от които произтекли в своето време като скандали: Вазов - Гогол, Пенчо Славейков - Мицкевич, Йовков - Елин Пелин.
Сборникът, както сам известява, твърде пълно представя "най-ярките случаи на обвинително-защитни литературни пледоарии около явлението плагиатство". Той е и история в текстове на визирания проблем в българското културно пространство от края на ХIХ до първата половина на ХХ век. В тази мегадискусия със свои позиции "участват" обвинителите: Захари Стоянов, д-р Кръстев, Иван Шишманов, Боян Пенев, Кирил Христов, Александър Балабанов, Гео Милев, Константин Гълъбов и ответниците: Иван Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов (и тук!), Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Николай Райнов, Йордан Йовков. Така четем една паралелна литература от нашите класици, изявяващи се по неволя като критици, теоретици, адвокати, отстояващи достойнство, само за да оправдаят себе си като "крадци", неволно перифразирайки-съкращавайки Вапцаровия възглед от "История", че стихове - и проза - пишем най-добре, когато... "краднем".
Така двете книги попадат "в десетката" на "най-българската тема", често табуирана или подменяна, но неразрешена досега и затова като че ли някак презрително подминавана. А че всички литератори са "вътре", съвсем не е лошо. Да се говори за плагиатството у нас се оказва един от начините да се напише неформална история на това как новата ни литература създава своеобразната си физиономия. В този смисъл двете книги са полезни и важни. В тях много от по-малките, пък и не само, европейски литератури могат да припознаят собствените си механизми на установяване.

Людмил Димитров