Kaн 2002
С тези думи Бела Балаж успокоява страстите през 30-те години на ХХ век, когато се появява звукът и сякаш заплашва да затрие всичко вдъхновявано до тогава от "нямата муза". Теоретикът също се поддал на страха от изчезване на "истинското кино", но скоро предвидил, че при бързото усъвършенстване на техниката нововъведението ще изведе седмото изкуство към друг опит, ще го размножи с още един вид. (Сега в Кан ставаше дума за бързата еволюция на звука през последните години, за това, че цифровата техника го е изравнила по стойност с визията и дори го е тласнала по-напред.)
Електронната революция въведе киното във втори пионерски период, изправи го пред нови изпитания. Когато се появи телевизията, отново се заговори за неговата смърт. Тя действително иззе част от социокултурните му функции, намеси се и в художествения живот на филмите - при включването в своите канали деформира автентичния им формат, а това е вмешателство по-значимо, отколкото изглежда на пръв поглед. Домашното видео умножи бедите в тази посока. Но киното оцеля и отново е младо.
Развитието на високите технологии породи виртуалната реалност (компютърната квазиреалност), при която представите и идеите "пораждат" вещите. Макар и да засяга цялото художествено познание, най-радикални плодове засега тя дава при киното. С нея "големите американци" мегализираха екрана, населиха го с гигантските абстракции, които завладяха най-активната, младежката аудитория. Традиционното (аналоговото) кино, снимано с 35 мм камера, на лента, залиня. Създаваните с него авторски стилове повяхнаха.
Но... по желязната логика на баланса, пак с дигиталната камера - малка, ръчна, свръхчувствителна - отделни кинематографисти поеха пътя към нова реабилитация на "физическата реалност" и към интимизация на формите. Роди се "последният европейски реализъм" (след италианския "нео" и френската "Нова вълна"), прокламиран от датските "догматици". Почти едновременно с него - и иранският алтернативен реализъм, характерен със своята минималистична медиативност.
Назованите промени не предизвикаха пуническите войни, съпровождали идването на звука. Може би (парадоксално) и поради факта, че са по-фундаментални. Но несъмнено подсказваха назряването на остра промяна в разбирането за кино, необходимостта от решение за бъдещето му битие. (Добре е да си припомним, че думата криза произлиза от гр. krisis и означава "решение".)
Амбициозен при търсене на новостите, в някаква степен дори мегаломански устремен към обхват на кинематографичния процес, Кан се усети затруднен в тази ситуация. Изискването за прехвърляне върху филмова лента отне нещо от органиката на дигитално снимания "Розета" (режисьори Люк и Жан-Пиер Дарден от Белгия, "Златна палма" за 1999 г). И на осъществения със сто любителски кинокамери "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер ("Златна палма" за 2000 година). Пак "ръчно" сниманият от Аббас Кияростами "А. В. С. Африка" през 2001 трябваше да бъде показан извън конкурса и т. н.
По-различно стояха нещата с холивудските "гиганти". Мотивите за отказа да бъдат показани в Кан (най-често комерсиални) се променяха, но сред многото бе и този: по неписан закон в САЩ те излизат на екран на Коледа, а Кан ги иска непоказвани през май.
С един жест - дигитализацията на двете най-големи кинозали - "Луи Люмиер" и "Клод Дебюси" - фестивалът наведнъж разреши множество проблеми: превърна се в столица за световната премиера на "Star Wars: Епизод II Клонираните атакуват" (за случая пристига самият Джордж Лукас); дигитално излъчи четири от състезателните филми - "Десет" на Кияростами, "Руска арка" на Александър Сокуров, "Неизвестни удоволствия" на младия китаец от Шанхай Жиа Занге, документалния "Боулинг за Колумбайн" на американеца Майкъл Мур, както и още няколко заглавия от т. нар. паралелни програми.
С това фестивалът постигна цялостната картина на киното, създадено през 2001 г., с всичките му действителни разновидности, с вътрешното му многообразие. Казано иначе,

превърна бедата на противоречията при съвременното филмово творчество в благо на допълнителността.

В списъка на фестивалните избраници един до друг се наредиха, от една страна, макроепосът на Лукас, триизмерната анимация "Spirit", създадена от продуцента Джефри Катценбърг в студията "Dream Works", a, от друга, микронаблюденията на Аббас Кияростами ("Десет") и Александър Сокуров ("Руска арка"). Големият ирански майстор е заснел шест сеанса на психоаналитичка и четири разговора между нея и невръстния й син в затвореното пространство на движеща се кола. В един-единствен кадър, продължаващ 86 минути, новият гений на руското кино, както го титулуват в Кан, разглежда шедьоврите в "Ермитажа" и вплита уникалните си наблюдения в сюжетни връзки от живота на някогашните им притежатели и факти от политико-културната история на Русия.
Различни не само по мащаб, но и по познавателна ориентация и духовна интенция, двата екранни вида не само че не враждуват и не се борят за надмощие един над друг, а си взаимодействат, взаимопроникват се в общия стремеж към нов обхват на човешкото. По принципа "и това, и другото". Богатствата и младостта на киното, показано от 55-я Кан, не биха били обаче така убедителни, ако пространството между очертаните по-горе два полюса не бе населено от множество други по-традиционни по природа, зрели и перфектни във всяко отношение филми, родени от актуализирани ярко индивидуални стилове (тук европейците отдавна нямат монопол). Като всеобщ любимец се открои "Човекът без минало", в който известният с аскетизма си финландец Аки Каурисмаки е по-фабулен от всякога. Следваше го "Божествената намеса" на Елия Сюлейман. Кратко и условно той може да бъде характеризиран като героическа гротеска за днешния живот на палестинците. Англичаните Майк Ли ("Всичко или нищо") и Кен Лоуч ("Сладката шестнайсетгодишнина") са все така фанатично привързани към социалния реализъм (школата на ВВС). На въпроса вечно ли ще разказва за работниците от предградията, Ли шеговито отговори: "Какво да правя, като не ме интересуват басейните от L. A.". По-малко суров от предишния "Розета" и по-наративен е "Синът" на белгийците Люк и Жан-Пиер Дарден. С "Паяк" канадецът Дейвид Кроненбърг навярно ще охлади феновете на хорър-екшъните от "Мухата" и "Катастрофа", но и в съчетанието между Дикенсовия сантиментализъм и Кафковия абсурдизъм той е цялостен и респектиращо прецизен. И т. н.
Обещаната от организаторите теоретична конференция за "Дигиталната техника и бъдещето на филмовото творчество" се видеоизмени в не много значим разговор. Но темата се пренасяше от интервю в интервю и по всички пресконференции. Мненията са крайни и се прицелват към различните нива на проблематиката. Техниката е само средство, важна си остава разказваната история - казват едни; средството е и послание - припомнят други. Щом по-иначе се снима, монтира и еталонира, значи и филмът е друг. До голяма степен се анулират декорът, мизансценът - тогава?! На твърдението "все още е много скъпо" се противопоставя другото - че скоро ще стане по-евтино, а и новата снимачна, прожекционна и пр. техника не се амортизира (Между другото, Кияростами окуражи младите си почитатели с разказа, че е снимал "Десет" с камера, закупена за домашни цели от негова позната бизнесдама.) Имаше и по-твърди обобщения като това на продуциращия "Междузвездни войни" Рик Макколъм: "Нищо не ще спре дигиталното кино."
С широко огласения като скандален филм "Необратимо" на френския режисьор от аржентински произход Гаспар Ное, а и не само с него, се открои и един друг по-дълбок аспект на темата. Цифровата камера притежава други нерви, друга фантазия, тя стига много близко до предмета на наблюдение, жестокостта при нея става по-жестока, сексуалността - по-сексуална. Тоест отново, като при всяка поредна по-дълбока копка, която киното, а и изобщо изкуството прави в реалността, изниква въпросът за мярката. Отговорът отново е, че талантът сам я определя.

Прекалено модерно е дори за La Croisette

При започването на фестивала председателстващият журито Дейвид Линч обяви, че ще се стреми към откривателство. Като изключим "Пианистът" на Роман Полански, който, поради абсолюта, съдържащ се в темата Холокост, по-справедливо щеше да се впише в извънконкурсната програма и така да освободи "Златната палма" за нещо по-ново и по-артистично, Линч действително открои добър букет от заглавия и имена (вж. предишния брой на в. "Култура"). Пропусна обаче да отличи авангардните, експерименталните творби или елементи от онези, които днес конституират филмовото изкуство на бъдещето ("Десет", "Руска арка", "Необратимо").
В това, разбира се, няма нищо фатално за киното. Но не бива да се забравя, че на Кан и досега не му се прощава, дето някога е пропуснал да забележи италианския неореализъм...

Кан - София

Вера Найденова


Проф. д-р Вера Найденова е кинокритик, преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" от 1977. Автор е на 8 книги и на многобройни статии за кино в специализирания и всекидневния печат.
Фестивал на прероденото кино


В историята няма трагедии, има само кризи