Поглед от София
Татяна Ваксберг, присъствала в качеството си на журналист през първите дни на процеса, представи "битов разказ" за Хагския трибунал. Тя описа своето стъписване от минималните размери на помещението, служещо за съдебна зала, и препрати към пак така незначителната големина на стаята, в която е проведен Нюнбергският процес.
Когато Слободан Милошевич говори пред Трибунала, сподели впечатленията си Ваксберг, той го прави буквално на два метра от журналистите, отразявали войните му. Но смущаващото е, че бурни реакции няма; публиката го слуша абсолютно застинала.
Само телевизията на Трибунала притежава правото - чрез посредничеството на Евровизия - да предоставя на други телевизии кадри от съдебните заседания. А когато съществува риск от увреждане на здравето или живота на някой от свидетелите по процеса, камерите не снимат. (Има случаи, при които, освен забраната за снимки, се налага свидетелят да бъде скрит зад черен параван.)
Когато в първите дни от процеса обвинението излагаше основните си тези, то пускаше видеоматериали от зверствата в Рачак. Но ги прекъсваше на абсолютно нелогични места и веднага в крупен план показваше лицето на стъписания Милошевич, който иначе много добре употребяваше по време на мандата си манипулативната мощ на телевизията, продължи разказа си журналистката. Камерите са разположени на три места, но бившият югопрезидент никога не знае коя точно го снима. Докато някой говори, вниманието на всички журналисти е насочено към реакциите на главния обвинител Карла дел Понте (и всички си отбелязват на какво се усмихва или намръщва, кога си води записки), но камерите показват само говорителя в момента.
Никой журналист не се чувства на мястото си в така описаната ситуация, а и е напълно неспособен да отрази хилядите теми, възникващи по време на процеса. "Преди да замина, ми се струваше логично на Хагския трибунал да бъдат изпратени тъкмо отразявалите войните на Милошевич журналисти. Но част от тях днес са свидетели на обвинението, а други пък са помолили да не бъдат изпращани в Хага поради активната им съпричастност към проблема", заключи журналистката от радио "Свободна Европа".
Йонко Грозев от Хелзинкския комитет коментира правните основания за търсене на отговорност от Милошевич. Доколко днес е възможна организацията на справедлив и безпристрастен процес, който да прецени индивидуалната вина и отговорност? Доколко съдът в Хага може да надскочи всички подозрения и опасности от политизиране? Възможно ли е многогодишни събития от живота на големи етнически общности да бъдат въведени по начин, благодарение на който съдебният процес да не се разлее извън конкретните престъпления, да не се превърне в спор между държави относно тяхната международна политика, бяха първоначалните въпроси, поставени от Грозев.
Слободан Милошевич и другите обвиняеми в Международния трибунал за Югославия са обвинени или за военни престъпления, или за геноцид, подчерта Грозев. Основания за такива обвинения дават приетите непосредствено след Втората световна война международни конвенции, според които като геноцид се третира унищожаването или извършването на определени действия (убийства, преследване, разрушаване на имущество и др.) с цел частичното или пълното унищожаване на определена етническа група, а военните престъпления на свой ред са действия в нарушение на четирите Женевски конвенции, в които се описват действия по третиране на военнопленници, използване на въоръжена сила по време на военни конфликти срещу граждански лица и ред други правила на цивилизованост при водене на война.
В резултат на международни усилия с течение на времето правилата стават все по-детайлни в описването на конкретните задължения на страните, но процесът по ефективното им прилагане постоянно е съпътстван от въпроса доколко това е възможно. Първоначалното прилагане на тези правила изисква от победения противник да устрои военни съдилища за своите собствени военнопрестъпници. Защото, заяви Йонко Грозев, когато победилата страна съди за военни престъпления победената, се създават силни съмнения относно справедливостта и безпристрастността на процеса. Как изобщо е възможен съд, който практически разделя големи човешки общности? На този въпрос, според Грозев, търсят отговор двата временни трибунала (за Руанда и за Югославия). Усилията за постигане на съдебна процедура, чрез която да бъдат прилагани създадените правила - а по тях има междудържавен консенсус - продължават през годините, но спорът доколко един съд може ефективно да преследва деянията, единодушно обявени за престъпления, продължава да тежи. В случая, при който се разчита това да бъде осъществено от съответните национални съдилища, ефективността по прилагане на правилата е много ниска.
Тук Йонко Грозев даде следния пример: след Първата световна война между Германия и Франция протича дебат чий съд следва да съди обвинените във военни престъпления от френските власти близо 900 германци. Но след договореността това да бъде направено от немски съдилища, много малка част от посочените от французите като военнопрестъпници стигат до съд, а още по-малко са осъдени. Действителното ограничение на националния съд е в това, че непосредствено след приключването на военния конфликт не може да се очаква от победената държава да е в състояние да превъзмогне собствените си емоции и да осигури както справедлив и безпристрастен съд, така и добре подплатено обвинение за преследване на обвиняемите.
Днес международното право предлага обръщане към международния съд на ООН в Хага. Точно там беше отправена жалбата на бивша Югославия срещу всички натовски държави относно Косово, по силата на която се твърдеше, че те нарушават правилата по воденето на война. Подобна жалба е подадена и от Хърватия срещу бивша Югославия - в нея се иска установяването на факта, че Югославия е нарушила конвенцията за геноцид и е провеждала именно такава политика (а към това искане се прикачва и искането за обезщетение).
Тук Йонко Грозев припомни, че през 1993 г. е създаден Международният съд за бивша Югославия, а през 1994 - за Руанда. Мандатът на тези съдилища е ограничен, но тяхната конструкция, както и съставът на съдиите, дават по-голяма гаранция за безпристрастност в разрешаването на ключовия въпрос: търсенето на индивидуалната отговорност за геноцид и военни престъпления.
Класически пример за правосъдните проблеми в националните държави при преследване на геноцид е процесът на Айхман в Йерусалим. През 1960 г. той е отвлечен и задържан от израелските спецслужби на територията на Аржентина - след като в продължение на няколко години Израел изисква екстрадирането му по обвинения в извършване на геноцид, а аржентинското правителство отказва. Според Грозев, изправянето на Айхман пред съда в Израел, както и отразяването на неговия процес, до голяма степен напомнят това, което се случва в момента в Югославия: по спора дали конкретният човек е извършил конкретното престъпление има огромен набор от допълнителни въпроси, свързани с цялостната политика за периода, с поведението на отделните страни по конфликта, с оправдаността или неоправдаността на отделни действия. Йонко Грозев припомни, че въпросът дали Айхман като жп-началник е подпомагал изтреблението на германските евреи е неотменно съпътстван от въпроса доколко еврейските съвети са способствали геноцида. Големият въпрос за отговорността на Айхман е свързан с това доколко той е знаел, че натоварените на влаковите композиции евреи пътуват към лагерите на смъртта, но въпреки това е продължавал да участва в изтреблението. (За никаква "баналност на злото" не е ставало дума по време на скучните съдебни заседания, заяви Грозев, визирайки знаменитите репортажи на Хана Арент.)
Според Йонко Грозев днес наблюдаваме силна политизация на съдебния процес срещу Милошевич. Вестникарските публикации изместват въпроса доколко Милошевич е знаел, че дадени военни части и паравоенни образувания провеждат политика на геноцид и независимо от това им е предоставял финансова и военна помощ. Вместо отговор на този конкретен въпрос, журналистическите текстове предлагат цялостен преглед на военния конфликт в бивша Югославия и на дългосрочните политики на Сърбия и Хърватия.
Политологът Стефан Попов заяви, че ако човек се занимава с философия на правото и политическа философия, както и с текстове в широкия спектър между документите на ООН и трудовете на Мишел Фуко, ще установи безкрайността на описаната в дебата дотук проблематика. Хагският трибунал повдига въпросите за универсалната справедливост и за неотдавнашното институционализиране на идеята за международен постоянно действащ наказателен съд. Това е кулминация, направо гранично решение в цялостната еволюция на международното право, занимаващо се с военни престъпления и геноцид, както и в наказателното право въобще. Но конструкцията "международен наказателен съд" няма да издържи своята мисия и в хода на своето функциониране ще се разпадне, убеден е Попов. Това се дължи на общия й концептуален недостатък: налице е опит чрез определена институция да бъде проведена експанзия на нормативния, в частност на правния разум, който влиза в сфера, където вече не е законодателен и не се знае какво го чака.
След Нюрнбергския процес се забелязва радикално съмнение относно политизацията на съда и възможността за нормално съдопроизводство: през 1960 г. американският президент казва за процеса, че това не е съд, а саморазправа на победителя с победения. А става дума и за съд над деяния, които в момента на своето извършване не са били дефинирани като престъпления по Лондонското споразумение, чрез което е създаден съдът в Нюрнберг.
Нюрнбергският процес, смята Стефан Попов, е процедурно сбъркан: никакви протакания в името на справедливостта не биват допускани, обвиняемите по процеса нямат право да изтъкват като свои аргументи или пък като оневиняващи ги обстоятелства факти от дейността на обвинителите...
В Хагския трибунал всички тези проблеми, в общи линии, са изчистени, но продължава да стои следният въпрос: възможно ли е политическото предусловие да бъде напълно редуцирано и, следователно, да възтържествува някакъв идеал за справедливост, въведен и функциониращ чрез институцията на Хагския трибунал. Международните организации и защитниците на международното право са си го въобразили, защото извънредно разгърнатата харта на тази институция се ратифицира от националните парламенти. Постоянно действащият наказателен съд е нещо като ООН в тази специфична правна област. Така бива преодоляван фактът, че Хагският трибунал е създаден с акт на Съвета за сигурност - скритият в ООН алианс на свръхсили от типа "Берлински конгрес". Според Стефан Попов въпросът за легитимността на Съвета за сигурност може да бъде зададен радикално, но - според реалистите - това политическо тяло представлява институционализирания произвол на постоянните си членове. Чрез хартата и нейната ратификация от отделните национални парламенти Хагският трибунал като правна конструкция е почти перфектен. Но колкото и да се върви в тази посока, неговото политическо предусловие не може да бъде преодоляно. Универсалната справедливост не може да влезе в практиката на институцията. От самия анализ на правната норма и на феномените на нормативното може да се заключи, че нормата винаги предпоставя партикуларността, която политическото въвежда: винаги ще има политически условия, които ще правят възможно приложението на иначе формално изглеждащата като универсална норма.
Според Стефан Попов не е възможна пълна редукция на концептуалните трудности, които стоят пред една универсална нормативна конструкция, за да може тя да действа като институция. Всяка универсална норма поставя въпроса за своята приложимост по един парадоксален начин, смята той. Между нормата и нейните приложения съществува такъв базов диференциал, че нормата никога не може сама да гарантира своето приложение. Единственото допустимо логически е тази конструкция да действа, ако са изпълнени няколко условия, между които и това правната норма да се осъществява сама и никой да не отговаря за нейното приложение. Логиката на това съотношение между правило и приложение води до извода, че по парадоксален начин приложението на нормата предхожда самата норма.
След основните изложения философът Стилиян Йотов заяви, че трибуналът в Хага ни сблъсква с ново явление: някакви държави, които на пръв поглед изглеждат силни, са обвинени, че са скапани, несъстояли се, пропаднали. Страни като бивша Югославия и Руанда са се превърнали в бандитски и затова се нуждаят от международна преценка - тъкмо защото държавността в тях не се е състояла.
Димитър Денков се намеси, за да разкаже, че още в своите балкански репортажи от 1912-1913 г. Лев Троцки призовава за Международен пролетарски трибунал, с който да се спрат зверствата в рамките на националното самоопределение на балканските държави. Той заяви, че е смешно за Милошевич да се употребява думата "геноцид", както е смешно да се говори за геноцид на българското образование (справка Боян Биолчев). Според Денков геноцид има само при арменците и евреите.
Татяна Ваксберг изтъкна, че според статута на Хагския трибунал всяка страна-членка на ООН се задължава да предаде на съда издирван от нея обвиняем дори в случаите, когато го издирва националното съдилище, и то по същото обвинение. Затова тя смята, че трябва да използваме не термина "пропаднала държава", а несъстояла се съдебна система. А и само едно от общо 66-те обвинения към Милошевич е в геноцид: това е за клането в Сребреница по делото "Босна".
Иван Кръстев изказа тезата, че Хагският трибунал фактически построява Божията справедливост с подръчни средства. Политологът поиска да разбере възможно ли е геноцид да бъде осъществен от лице, което не упражнява политическа власт, както и каква точно е разликата между политиката и намеренията на частно лице. Иван Кръстев видя силната разтегливост на формулировката за геноцид, през която може да се прокара всичко. И дали трибуналите не са легитимация на хуманитарната интервенция на НАТО в бивша Югославия, състояла се през 1999 г., попита на финала политологът.
Що се отнася до интервенцията, Стефан Попов обясни, че тук трябва да се говори за сблъсък между парадигмите на суверенитета и човешките права. Но "прерязвайки" суверенитета в демократична държава, ти "прерязваш" вече консумирано човешко право, каквото е изграждането на самия суверенитет и избирането на Милошевич, поясни той.
Йонко Грозев се възпротиви на твърденията на Кръстев и обясни, че международният съд не е легитимиране на политика, а търсене на индивидуална наказателна отговорност от човек, конкретно подпомагал изтребването на една етническа група. Правозащитникът обясни като базисна грешка на прокуратурата началното изложение на Карла дел Понте, стъпило върху мотивацията за Велика Сърбия, която веднага я е вкарала в друг тип процес. Затова и цяла Югославия гледа на Хагския трибунал като на акт срещу политиката през последните 10 години, а всъщност става дума за взети или невзети от Милошевич решения, става дума за неизползваните от него възможности да възпре конкретни изтребления на хора. В този смисъл е изключително ироничен фактът, че срещу всеки свидетел на обвинението Милошевич изважда огромно количество информация. Такъв тип защита, според Грозев, всъщност представлява самоубийствена стратегия и означава, че бившият югопрезидент е знаел абсолютно всичко за конфликта в Хърватия и следователно не може да твърди, че не е имал контрол върху ситуацията и не е знаел какви точно групировки е финансирал.
Деян Кюранов се запита имат ли основания САЩ да откажат да се присъединят към международния наказателен съд? Според него проблемът не е логически или етически, а елементарно практически. Как да съдим държава с международен съд, всъщност е проблем на сила. Ако си представим три държави, едната от които има сила с индекс "1", втората - с индекс "2", а третата - със "7", те общо правят сила, равна на "10". Ето, тези държави се събират и приемат закон, според който трябва да се отнасят добре една към друга (значи има презумпция, че това добро отношение не е естествено и може да бъде нарушено). Какво обаче правим, когато страната със сила "7" наруши закона? Ами тя трябва да се раздели на две части: една ще заседава в съда, а другата ще бъде осъдена. Затова обаче от държавата със сила "7" съдът ще трябва да "неутрализира" поне 3-4 пункта от силата й, за да наложи решението си срещу нея. В тези бакалски сметки не става дума за суверенитет, а за възможността някой да се самоосъди. По-важно е реалното преживяване на вината, изтъкна и Деян Кюранов.
На финала Татяна Ваксберг показа на аудиторията дебелия том на обвинителния акт срещу Милошевич.

Марин Бодаков



Ничия земя 7. Хагският трибунал


На 27 май т.г. Центърът за култура и дебат "Червената къща" организира поредния форум от цикъла "Ничия земя", този път под наслов "Въпросителните около процеса срещу Милошевич на Международния трибунал в Хага (как е възможна справедливост без граници?)". В дебата с модератор Деян Кюранов участваха Татяна Ваксберг ("Темата за вината в драматургията на процеса"), Йонко Грозев ("За юридическите основания и обвиненията в геноцид и престъпления срещу хуманността"), Стефан Попов ("Дилемата нормативно-политическо и нейните 'ефекти'").