Критиците неведнъж
са ми разказвали играта
Някой обича да изпразва чекмеджето с инструментите и после да го подрежда отново. Някоя обича да извършва същото с козметичната си чантичка. Той мрази прилепването на чехлите към краката след басейн или уринирането на друг до него. Тя мрази да я допират в магазина и гъбясалата кожа на ръцете си след баня. Друг обича да надува найлонови пликове и да ги пука. Мрази да гледа фигурно пързаляне. Неговото име е Жан-Пиер Жьоне - авторът на "Невероятната съдба на Амели Пулен". Първите двама са негови герои от филма.

- На "обича - мрази" си играете още в ранния късометражен филм "Празни работи", а сега разгърнахте опозицията в голям филм. И така, обича ли самият Жан-Пиер Жьоне да играе на "обича - мрази"?
- Обожава! Често са ми предлагали да снимам реклами на базата на тази игра. Мой приятел ме тормозеше да направя от "Празни работи" пълнометражен филм. А пък аз все се съмнявах, че мога да разтегля играта "обича - мрази" до час и половина. Още преди "Пришелецът" започнах да си записвам разни "обича - мрази" и събирах листчетата в кашон. После замених листчетата с бележници. Още по-после кашонът се препълни и се наложи да взема друг.
- Не се ли притеснявахте, че ще изгубите контрол над всичките предмети, дрънкулки, нещица, с които е претъпкан филмът "Невероятната съдба на Амели Пулен"?
- Запознанството с цялото това мило царство на малките подробности трае двадесет минути със задкадров текст - едва след това започва истинският филм. Рискувах, разбира се. Но това все пак е моята страст. Такъв съм си, не мога да се променя - всичко регистрирам, всичко протоколирам. Чак след това започвам да действам. Приемете, че страдам от маниакално-депресивна психоза.
- Колекционирате ли нещо?
- Не, но харесвам колекционерите, те са особен вид психари. Историята с колекцията снимки от фотоавтомати в "Невероятната история на Амели Пулен" е съвсем истинска. Писателят Мишел Фолко имаше мотопед, с който обикаляше гарите, за да събира снимки и за нищо друго не искаше да помисли.
- А откъде взехте другите истории?
- Откъде ли не! Случката с рибата си е чисто моя. Имах златна рибка, тя се опита да се самоубие, но майка ми я улови изпод пералнята. Само че рибката беше изгубила всякакви жизнени сили и просто умря. Има вицове, които всички разказват. За джуджето от градината например. Виж, историята за изчезналите жени в Орлеан ми я разказаха - изпарявали се от пробните в магазините. Казват, че това било част от трафик с хора. А съвсем наскоро дочух, че в Дисниленд изчезнали деца. Намерили ги след петнадесет дни, но всяко било с по един бъбрек - използвали ги като донори на органи. Това може и да са пълни глупости, но разказвачите на подобни дивотии се отнасят към тях напълно сериозно. Тръгне ли слух, иди, че разбери дали е истина. Ние измислихме, че има някакъв тип, заключен в клетка, и хората го измъчват, за да го заставят да съчинява разни небивалици. Само че после той изчезна от сценария.
- Да продължим играта. Жан-Пиер Жьоне обича ли приказките?
- Във всеки случай повече от репортажите за стачкуващи работници, въпреки че нямам нищо против самите работници. "Невероятната съдба на Амели Пулен" е по-скоро стихотворение по маниера на Превер. Е, и приказка, разбира се. Когато научих, че Оливие Даану е решил да прави филм по "Палечко", направо се поболях от мъка. Това е любимата ми приказка! Всеки път, когато видя през нощта извънградска къщичка с мъждукаща светлина през прозореца, дълго не мога да забравя тази гледка. Така възникнаха пламъкът на корабчето в "Градът на изгубените деца" и светещият прозорец в "Деликатесен". Обожавам да пренасям всякакви приказни истории на екрана, ситуирани обаче в наши дни, подобно на Баз Лурман с "Ромео и Жулиета".
- Гийом Лоран, съсценаристът ви в "Невероятната съдба на Амели Пулен", споделя ли вашата страст?
- Напълно. Знаете ли как се запознахме с Гийом? Беше изключително забавно. Написал сценарий и негова приятелка го посъветвала да го изпрати на мен и на Каро. Гийом погледнал в указателя и открил двама Марк Каро и един Жан-Пиер Жьоне. И го пратил само на мен, за да е сигурен. Прочетох сценария, позвъних му и се разсмях от чутото по телефонния секретар. Беше нещо от типа на "говори секретарят на семейството на факсопитеците, оставете съобщение...". Помните ли колекцията на Нино в "Невероятната история на Амели Пулен"? Там тези думи съществуват. Лоран много помогна в работата по диалозите на "Градът на изгубените деца" и "Пришелецът", особено за финалните.
- Имаше ли много варианти за финала на "Пришелецът"?
- О, и още как! Единият написах сам и много си го харесвах. Действието се развиваше сред обломки от космически кораби. Уинона Райдър си вкарваше във вената някакво тайнствено вещество, то се всмукваше в кръвта и после роботът попадаше под електромагнитна преса. Само че това беше скъпичко.
- Как се престрашихте най-сетне да напуснете павилиона и да излезете с камерата на чист въздух?
- Е, все някога трябваше да се случи. Прииска ми се да преобразя Париж. В Лос Анджелес, който е град без душа, независимо от слънчевото му време, проумях колко много обичам Париж. Освен това, аз притежавам възхитения поглед на провинциалиста. В "Невероятната съдба на Амели Пулен" създадохме град на мечтите. Без автомобилни задръствания и паркирани навсякъде коли. Без графити по стените и безобразни реклами. На компютър ретуширахме небето, тъй като в много кадри беше бяло. Обичам всичко в кадъра да е красиво.
- В такъв случай отказът от Емили Уотсън е вашето щастие, което се нарича Одри Тоту.
- Писах сценария на "Амели..." специално за Емили Уотсън. Мислех си за Бес от "Порейки вълните" на Ларс фон Триер, за нейната положителност и наивност, да не кажа дебилност. Емили се съгласи да играе, но после ме заряза, тъй като забременя. Накратко, първоначално Амели трябваше да е израсла в Англия и едва по-късно да стигне до Монмартр.
- И Уотсън се превърна в Тоту?
- След отказа на Емили направих проби само на две актриси. Една от тях беше Одри. Направо ми просветна. Тя е актриса с усет към композицията на ролята. Когато говоря за това, американците изобщо не проумяват за какво става дума, тъй като всичките им актьори притежават това качество. А виж, във Франция се среща рядко.
- И въпросът с Матьо Касовиц ли се реши бързо?
- Още по-бързо. С него се запознахме на един късометражен фестивал и моментално намерихме общ език. Възхищавам се на Матьо - и като актьор, и като режисьор. На мен също ми се иска да бъда и едното, и другото. Касовиц дойде при нас в разгара на монтажа на "Пурпурните реки". В същото време правеше още реклама и клип. Просто не ми е ясно как успява този човек. На мен ми е невъзможно дори едновременно да дъвча дъвка и да вървя по улицата. Попитах го как ще реагира, ако девойка постъпи с него така, както Амели с Нино. Той отвърна, че ще се влюби на секундата. Тъй като за проби не можеше да става и дума, Матьо и Одри изобщо не се срещнаха. За първи път се видяха в Кьолн, а на следващия ден по план трябваше да се снимат в леглото. Благодаря на асистентите си за този подарък.
- В какво състояние е френско-американската компания Бесон-Касовиц-Кунен, към която, струва ми се, и вие имате отношение?
- Не, нямам, въпреки че всичките са ми приятели. А компанията изгърмя. Но пък успяха да си щамповат красиви рекламни тениски.
- Заради приятелството с вас Касовиц веднъж написа писмо, за да ви защити от нападките на критиците. Но и вие самият не им оставате длъжен. Не ви ли мързи?
- Всеки режисьор си има критик, когото ненавижда. Това е аксиома. Ако поговорите на тази тема с Тери Гилиъм, той ще каже: "А, този ли мерзавец от "Ню Йорк таймс"!" Лично аз в "Невероятната съдба на Амели Пулен" им го върнах тъпкано. Това, което Амели направи със собственика на сергията, бих искал да мога да направя и с критика-убиец - да го въвлека в неистов кошмар, да го докарам до лудост. Критиците неведнъж са ми разказвали играта. Хайде да не ми се правят на важни, знам ги какво представляват. Ако прочета три положителни рецензии за филм - отивам да го гледам. Дори две предизвикват желание, но три - със сигурност. От друга страна, две ругателни рецензии са напълно достатъчни, за да не се гледа даден филм. А това е смърт за режисьора.
- Марк Каро видя ли вече "Невероятната съдба на Амели Пулен"?
- Поканих го, но не успя да дойде. Е, все някога ще го види, но този филм е твърде далеч от неговия вкус.
- Докато го гледах, ми хрумна, че Каро е вашето черно "аз".
- Не, не ми е необходим в този смисъл. Но е истина, че той не си пада по сантименталните истории. Дай му на него научна фантастика. Излишната чувствителност е дори в състояние да му развали настроението. А според мен е много по-трудно да накараш хората да мечтаят именно така, отколкото да всяваш у тях страх. Впрочем, вкусовете се променят. Марк ужасно ме изуми, когато сподели с мен, че е във възторг от "Истинска история" на Дейвид Линч. В същото време търсеше пари за екранизация по Луис Карол. Скъп проект.
- Ще работите ли и занапред заедно?
- Не е изключено. Но това би било възможно, само ако възгледите ни съвпаднат. Навярно по-лесно работят братя, както са Уашовски, Коен, Тавиани... Когато не сте братя, взаимните отстъпки са неизбежни. В противен случай правите един-два филма и - баста. Възниква егоистичното желание да бъдеш сам.
- Съществува ли филм, който ви е направил щастлив?
- По-скоро музиката. Бьорк, Мори Канте... А киното - не.

Premiere, септември 2001

Разговаря Стефани Ламом


Жан-Пиер Жьоне е роден през 1955 в Руан, Франция. Започва кариерата си с късометражни анимационни филми, повечето от които са награждавани, а "Въртележката" (1980) получава "Сезар". Жьоне дебютира в игралното кино заедно с Марк Каро през 1991 - филмът им "Деликатесен" е отрупан с призове. С втория им съвместен проект "Градът на изгубените деца" е открит Кан '95. През 1997 Жьоне е поканен в Холивуд да заснеме "Пришелецът-3".
Разговор с
Жан-Пиер Жьоне


VII фестивал на европейските копродукции се открива на 7 юни в кино "Люмиер" с френския триумф "Невероятната съдба на Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне. Филмът е носител на двайсетина отличия, сред които: "Кристален глобус" от Карлови Вари 2001, четири "Сезар"-а (за филм, режисьор, музика и художник), "Гоя" за най-добър европейски филм, три Европейски награди (за филм, режисьор и оператор - Брюно Делбонел), "Давид на Донатело" за най-добър чуждестранен филм, номинация за "Оскар".