Последното изкушение:
как ехото замлъква


"Последното изкушение на Христос" - филмът на Мартин Скорсезе по знаменития роман на Никос Казандзакис, все още чака своето излъчване по БНТ. Информацията е, че това ще се случи през лятото, но кой знае - българските синодални старци и тогава, както сториха през зимния месец януари, могат да въздигнат възмутен глас и шедьовърът отново да бъде пъхнат в програмния фризер. Което ще означава нов скандал, нов повод за вестниците да пишат и бришат, да ронят крокодилски сълзи и да оплакват липсата на плурализъм и толерантност в българското общество. Както сториха преди 5 месеца, но за малко и за кратко - колкото да има с какво да си напълнят страниците, за пореден път да ореват БНТ и да ожалят нерадостното й битие. Всичко това ще бъде обаче отклик: в момента всичко е тихо и кротко, скандалът с неизлъчването на филма сякаш въобще не е съществувал, други интригантствания занимават журналистическото съзнание. Каквото било - било, ехото мълчи...
Всъщност тишината около неизлъчването на "Последното изкушение на Христос" може да ни послужи за лакмус, проявяващ качествата на днешната българска журналистика. Тя най-напред е ситуативна, което ще рече, че реагира на ситуации, не на проблеми. Нещо се случва и тя го подхваща; нещото отшумява и тя го зарязва. Но дали случилото се е някакъв симптом, знак за нещо по-дълбоко и същностно, характеризиращо българското общество сега, в този момент, или пък си е негов траен белег - това (почти) не я интересува. Скандалът (ако има такъв, а не е просто измислен) по най-елементарен и семпъл начин се отразява и всичко свършва тук. Най-много да се появи някакъв коментар, но как случилото се продължава във времето, има ли то някакво развитие или не - всичко това бива най-без(слепо)очливо пренебрегнато.
Което прави днешната българска журналистика повече резоньорска, отколкото инциираща. Тя не предизвиква събития, неспособна е да върши това - не й достигат нито хъс, нито търпение, нито талант. Предпочита да спре на ниво случай, за изследване и анализиране на проблема няма сили, нито желание. Вероятно това е една от причините най-постният жанр в българските медии да бъде журналистическото разследване - там нямат време за подобна широкомащабна, изискваща продължително ровене и дълбаене операция. Предпочитат да откликват и възкликват, най-често не съобразно истината, а съобразно пристрастията.
Подобен подход светкавично вкарва днешната българска журналистика в полето на манипулацията, не в полето на "новините такива, каквито са". Вярно, няма медиа, която да предава действителността и случилото се в нея, без да изкривява образа, но едно честно и отговорно към своята публика журналистическо писане и говорене може поне да се постарае да елиминира колкото е възможно повече тези недостатъци. Но в България се случва обратното: вместо да се обират ефектите на манипулативността, те се засилват до крайност. И то дотам, че в един момент реалността на информацията изчезва за сметка на емоционалността и - неизбежно - дезинформираността. Огледалото, което медиите се тупат в гърдите, че са, всъщност се оказва криво и дори покрито с черно наметало...
Както е покрито с черно огледало за продължаващото скандално неизлъчване на "Последното изкушение на Христос". Впрочем имаше ли такава случка? Или ни се е присънила? Въобще имаше ли такъв филм? Пък и Мартин Скорсезе и Никос Казандзакис - действителни ли са те?... На тия въпроси българската журналистика - поне такава, каквато е днес - няма нито ресурс, нито е изкушена да отговори.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин