Превратаджии в лабораторията
Не е много времето, откакто мнозина оплакваха загубата на утопиите. Те са били винаги манна небесна за мислещата част от човечеството. Проектите за цялостно подобряване на съдбата ни се отличават от приказките по своя рационален облик. Всички утопии, без изключение, са европейски хелиографни копия на идеалните общества, в които думата има не старият Адам, а Новият човек. Всички опити за осъществяването им рано или късно свършват с махмурлук; за последно - anno mirabili 1989.
От психологията знаем колко лесно депресията преминава в мания и обратно. Има основания да предположим, че подобен внезапен обрат може да се наблюдава не само при отделни пациенти, но и при големи колективи. Като че ли през 70-те и 80-те години на миналия век преобладаваше депресията. Навсякъде бяха изпробвани гибелни сценарии. Студената война с нейните блокади и битки за сфери на влияние доведе до парализиране на световната политика. Очертаха се екологични катастрофи от всякакъв вид. Римският клуб предсказа изчерпването на всички ресурси в най-близко време. Заговори се за ядрена зима. Нямаше партия, нямаше политическа идеология, която да излезе с нов проект за човечеството.
Напротив, колапсът на комунизма остави идеологически вакуум, който не запълни нито старата, нито някоя нова левица.
Новите утопични обещания дойдоха от изследователските институти и лабораториите на естествоизпитателите. Не мина много време и сцената беше завладяна от фантастичен оптимизъм. Едва ли не за една нощ се върнаха всички теми на утопичното мислене - победата над целокупните страдания и недостатъци на човешкия вид, над глупостта, болката и смъртта.
Изведнъж всички заговориха, че било само въпрос на време генетичното подобрение на човека да ни доведе до целта; да отпаднат древните форми на зачатие, раждане и смърт; роботите да премахнат от света библейското проклятие на труда; с еволюцията на изкуствения интелект да изчезне страдащото несъвършено същество. Така прастарите фантазии за всемогъщество намериха ново убежище в науката.
Само че в никакъв случай не става въпрос за цялата наука. Все по-ясно се очертава хегемонната позиция на малко на брой дисциплини, които разполагат с решаващите ресурси - пари и внимание, докато други - като теологията, литературознанието, археологията (за съжаление, и философията) - играят вече маргинална, да не кажем декоративна роля. Те са търпени (и понякога ценени) заради онази им безобидност, която им приписват държавата и икономиката. При такова положение от тях определено не могат да се очакват утопични обещания.
Някои естествонаучни дисциплини, като геофизиката или метеорологията, също водят едно по-скоро скромно съществуване в сянката на така наречените водещи науки. През ХХ век тази роля се падаше на теоретичната физика. Междувременно на нейно място дойде биологията, заедно с компютърните и когнитивните експериментални науки. Тя "не само премахна делението между основни и приложни изследвания, а е едновременно капиталистическа и революционна наука par excellence. Биотехнологията ще бъде технологията, върху която ще се базира следващият голям икономически цикъл" (Клаус Кох).
Ясно е, че при толкова дълбока промяна на научната система няма да се мине без идеологически претенции. Ако някога шамани и знахари са отговаряли за изкореняването на всички страдания, днес това са молекулярните биолози и генетиците. За безсмъртие говорят вече не свещениците, а изследователите.
Новите утопии се лансират пред обществото в безпрецедентни кампании. И не е случайно, че в тях думата най-често вземат американските учени. Местният оптимизъм, съзнанието за мисия и хегемонното положение на суперсилата САЩ създават идеологическия фон за това. Добрата стара вяра в прогреса, за който доскоро никой не искаше и да знае, сега триумфално възкръсва. Не всички учени могат и искат да се впишат в ролята на спасители. Тя противоречи на традициите на "организирания скептицизъм" (Робърт Мъртън), на трезвата предпазливост. Във всеки случай обективната ситуация, в която се намират научните институти, се промени за съвсем кратко време. Дистанцията между научното изследване и използването му в икономиката дотолкова се скъси, че от независимостта, с която се славеше науката, не е останало много.
Огромните инвестиции в изследователска дейност трябва възможно най-бързо да носят пропорционални на тях печалби. В неимоверно разрастващия се научно-индустриален комплекс учените се превръщат в акционери и предприемачи, които осигуряват работа за адвокатите по патентно право, емисионните банки, борсовите гурута и агенциите за връзки с обществеността. Паричните потоци изострят конкурентната борба и медийния натиск. Така че, който не иска да остане с пръст в уста, трябва да обещава повече, отколкото може да изпълни.
Известно е, че маниакалните фази се отличават със систематична загуба на чувство за реалност. Затова не е чудно, че историческият опит се измества от утопията и че на фалитите не се обръща внимание. Нима в Съветския съюз "диалектическият материализъм" не се считаше за необорима научна основа? А да не говорим за фантасмагориите на нобеловия лауреат Херман Й. Мулер за лечението на вродените болести. Кой ли вече си спомня за обещанията на атомната индустрия през 50-те и 60-те години? Смяташе се, че ядрената енергия е ключът към царството на енергийното блаженство. Не се предвиждаха никакви проблеми. А какво става с изкуствения интелект, чийто пророци още трийсет години преди края на хилядолетието обещаваха машини, които неколкократно надминават всички функции на нашия мозък? Никой не свързва тези предсказания с жалкия резултат от инвестициите за милиарди в онези електронни костенурки, които едва могат да се качват по стълбите. И докато медиите приветстват с големи заглавия всеки напредък, особено в медицината, икономическите рискове и страничните ефекти - в случай, че не са се превърнали в катастрофи - се свеждат до кратки бележки в научните страници на ежедневниците.
Все по-трудно различаваме "голямата наука" от научната фантастика. Със сигурност не е случайно, че културният хоризонт на част от днешното поколение изследователи, особено в Съединените щати, се определя от телевизионни сериали като "Стар трек". Би било обаче несправедливо да приписваме на жанра безбожния оптимизъм на Франкенщайнската партия. Защото в историята на научната фантастика отдавна вече преобладават негативните утопии, които ни заплашват с всички възможни ужаси на бъдещето. Не е за чудене, че "евангелистите" на изкуствения интелект, на генното инженерство и на микротехниката предпочитат да си затварят едното око пред тези визии.
В маниакалната фаза, която се отличава именно с липсата на разум, е естествено протестите и възраженията да нямат дълготрайно въздействие. Политиката се оказва безпомощна и слаба пред научно-индустриалния комплекс. Стратегията му е проста. Той неизменно се позовава на свършения факт, с който обществото, ще не ще, трябва да се примири, независимо от крайния резултат. Той отхвърля и всяко възражение, наричайки го посегателство срещу свободата на научното изследване, безпросветна враждебност спрямо науката и техниката или суеверен страх от бъдещето. Това са защитни аргументации и целенасочени лъжи, каквито сме свикнали да чуваме от партийните активисти и лобистите. Те нямат място в рационален спор. И дискредитират онзи, който ги използва.
Към сензационните обещания с недоверие се отнасят не само невежите или презиращите науката. Ако искате да се убедите, необходимо е само да прекарате една вечер на четири очи с компетентни изследователи от други дисциплини. Ще забележите, че на кристалографа, астрофизика, тополога му е дълбоко противна надутата арогантност на колегите му. В бионауките също има едно мълчаливо мнозинство, което смята, че са застрашени стандартите. Само че то прави възраженията си по толкова благоприличен начин, че едва се чува в медийното пространство.
В това главозамайващо развитие винаги се посочват човеколюбивите намерения, с които се е прославил всеки утопичен проект - от Кампанела до Сталин. Създаването на складове за човешки резервни части се представя за терапевтичен императив, харддискът гарантирал безсмъртието на съзнанието, желанието да имаш деца пък се изтъква като абсолютно човешко право и т. н., и т.н. Твърде разбираемият интерес на родителите децата им да са перфектни щял да ускори еволюцията на човешкия род. И дори премахването на човека, за което мечтаят защитниците на изкуствения интелект, служело на по-висша еволюционна цел: една версия на дарвинизма, която и самият Дарвин едва ли щеше да сметне за забавна.
В крайна сметка става въпрос за серия хладнокръвни опити за преврат с цел да се елиминират всички демократични начини за вземане на решения. Слялата се с науката индустрия се явява като по-висша сила, разполагаща с бъдещето на обществото. Тя е на път да създаде трети вид природа - начинание, което в основата си протича като природен процес, с тази разлика, че необходимата енергия не идва от околната среда, а от разбушувалия се капитал. Най-шумните от протагонистите му обясняват на всеки, който иска да ги чуе, че по никакъв начин няма да приемат законови ограничения. Те съвсем открито заявяват, че ако е необходимо, ще вземат пример от перачите на пари и търговците на оръжие и ще продължат дейността си в места, където скрупулите са непознати и няма опасност от санкции.
Офанзивата е придружена от ритуалното оплакване, че не срещат съгласие, и то точно у онази част от обществото, която никой не я пита при вземането на важни решения. Оплакват се и от жаждата за сензации на медиите - като че ли не са точно "продавачите" на технологиите на бъдещето онези, които се научиха да инструментализират медиите за собствените си цели. Например всеки път, преди някой парламент да заседава по въпросите на биополитиката, по телевизията се показват будещи съжаление пациенти, болни от редки наследствени болести. Кой би им отказал необходимата помощ? Кой не би се възхитил от индустрия, която е готова да инвестира милиарди, за да облекчи нечия съдба, макар и в далечно бъдеще? Терапевтичният императив би звучал по-правдоподобно, ако се отнасяше до болести като маларията или туберкулозата, борбата с които почти не е мръднала от мястото си и от които година след година измират милиони хора. Изглежда тук така често споменаваните хуманни съображения не важат. Това навежда на подозрението, че става дума не толкова за Хипократовата клетва, колкото за един значително по-многообещаващ бъдещ проект - опитомяването на човешкия вид.
Понятието за отговорност - толкова измъчено вече в политиката - тук не просто се имитира. И това се отнася не само за шарлатаните и играчите в бранша. На тях така или иначе им е чужда представата, че трябва да се обосновават за нещо, да не говорим пък да поемат отговорността за него. Проблемът не се свежда само до известните на всички черни овце. Дори учени, които твърдо се придържат към строгите стандарти на гилдията си, не са в състояние да гарантират за последствията от своята дейност. Защото тези последствия по принцип са непредвидими.
Макар днес никой да не може да претендира за историческата невинност на августинския монах Грегор Мендел, все пак всеки математик с право би отхвърлил изискването, преди да публикува резултатите от изследванията си, да провери какви бъдещи приложения биха могли да имат те при тайните служби, армията или организираната престъпност.
Докато съществуват днешните цивилизации, и най-малкото научно откритие е неотменно и предизвиква неконтролиран брой допълнения. А защитниците на научно-индустриалния комплекс със също толкова голямо право посочват тоталната зависимост на тези цивилизации от плодовете на предишните и сегашни изследвания. Обратната страна на тази неизбежност е, че освен някои сектанти, никой друг не е готов, в случай на нужда, да се откаже от спасителните хеликоптери и антибиотиците.
Дори само по тези причини, без да смятаме схоластичността им, дискусиите в нашата страна за био- и технополитиката изглеждат наивни и безпомощни. В избуяващите навсякъде органи, комисии и експертни съвети прави впечатление, че на реалността, която ежедневно налага собствените си норми, те едва ли могат да противопоставят нещо друго, освен собственото си мнение. Докато едните се явяват просто лобисти на своите групи, другите се опитват, с менящи се аргументи, да спасят онова, което е останало за спасяване. Законодателят, разкъсван между дълбоко вкоренената резервираност и императива на световната конкуренция, е способен да взема решения само ad hoc и те още в момента на обявяването им биват застигани от новите възможности за интервенция на науката.
За съжаление, вече не съществува нравствен консенсус по основните въпроси на човешкото съществуване. Дебатите по т.нар. активна евтаназия и по възможностите за генетична селекция би трябвало да са убедили и най-благодушните в тази констатация. С това отделният човек се вижда изтикан в позиция, на която липсва какъвто и да било морален комфорт. Той вече не е в състояние да делегира на някоя инстанция цяла поредица от екзистенциални решения. Не може да разчита нито на политиката, нито на религиите, когато става въпрос за елементарните му житейски интереси. Това е прекомерно предизвикателство, до което повечето хора едва ли са дорасли.
Засега отделният човек все още е свободен да не използва постиженията, които му обещава научно-индустриалният комплекс, т.е. в един преходен период му остава възможността да каже: "Без мен"; засега все още е разрешено да минем без майка под наем, ксенотрансплантации, клониране и пренатална селекция. Но всеки, който поеме по този път на самоотбрана, трябва да е наясно с цената на своя отказ и че едно е да го кажеш, друго е да го направиш.
Жертва на илюзията е обаче онзи, който си въобразява, че утопичните представи на много учени и техните икономически съюзници могат да се прокарат безконфликтно и ненасилствено. Всеки исторически опит ни убеждава в противното.
Не само неизбежните разочарования, които като сянка следват еуфорията на всяка маниакална фаза, ще поставят граници пред фанатизма на прогреса. Там, където индустриалните изследвания действително пожънат успехи, също трябва да се очакват тежки конфликти. Мълчаливото малцинство ще мине в нападение, когато се появят първите колатерални щети от научния процес и се очертаят непредвидимите големи рискове. Странно е, че протагонистите на процеса изобщо не са подготвени за това. В края на краищата не е нужно голямо въображение, за да се предскаже, че първите ответни удари ще доведат до борбена мобилизация. Щом като и защитниците на животните са способни на терористични акции, какви ли форми ще приеме съпротивата, когато става въпрос вече не за абстрактен риск, а за собствената ни кожа - за зачатие, раждане и смърт? Може да си представим, че провеждането на определени изследвания ще е възможно само в най-строго охранявани сгради и че уплашени за живота си, немалък брой учени ще се барикадират в укрепени крепости.
Естествено, с това не искам да кажа, че едно решено на всичко малцинство ще е в състояние да спре процеса или дори да го върне назад. В края на краищата утопията за пълното овладяване на природата и човека, както всички досегашни утопии, ще се провали не заради своите противници, а заради собствените си противоречия и мегаломания. Досега човечеството никога не се е разделяло доброволно с фантазиите си за всемогъщество. Едва когато самонадеяността поеме по своя път, разбирането за собствената ни ограниченост по необходимост ще надделее - вероятно на катастрофална цена. Тогава отново ще има шанс онази наука, която предизвиква уважение и с която отново ще можем да живеем заедно.

сп. Дер шпигел, бр. 23/2001

Ханс Магнус Енценсбергер
От немски Ирина Илиева

Ханс Магнус Енценсбергер (роден 1929 г.) е лирик, есеист, издател, политически бунтар и водеща фигура сред немските интелектуалци. Известен е с критичните си есета на съвременна тема - от "Подробности" (1962 г.) до по-късните полемики, например за Войната в Залива, шумовия терор, компютърната мания или терористичния акт от 11 септември.
Галилей: ... смятам, че единствената цел на науката е да облекчава трудността на човешкото съществуване. Когато учените, наплашени от егоистични властници, се задоволяват само да трупат знания заради самото знание, науката може да бъде осакатена и новите ви машини да означават само нови тегоби. С времето може да откриете всичко, каквото има за откриване, но вашият прогрес ще бъде само отстъпление от човешкия род. Пропастта между вас и тях един ден може да стане толкова голяма, че възторженият ви вик от някое ново постижение да бъде посрещнат с всеобщ вик на ужас.
[...]
Няколко години бях толкова силен, колкото и управниците. И аз предоставих знанията си на властниците - да ги използват, да не ги използват, да злоупотребяват с тях, както е угодно за целите им. ... Предадох професията си. Човек, който е направил това, което направих аз, не може да бъде търпян в науката.


Из Животът на Галилей от Бертолт Брехт