Публиката знае кога да дойде
Великденският фестивал бе създаден през 1997 г. от тогавашния директор на операта Пламен Карталов. Настоящата директорка - Христина Ангелакова - продължи с организирането му, като "в движение" прибави някои свои възгледи за структурата, участниците и насоките в репертоара на фестивала. Тази година програмата предложи два оперни спектакъла, един ораториален концерт, матине и песенна вечер (закриване).
Откриването винаги е било с оперен концерт. Общо пет вечери и едно матине, разпределени в десетина дни.
Фестивалът вече е история, публиката си е "взела" блажените мигове - там, където ги имаше. Имаше ги. И трябва да допълня, че бяха преживени на спектакъл - там, където е силата на институцията - и в привличането на певци, и в подготовката и реализацията. Втора година това се вижда. И ако визирам някаква неуспешна идея, на която се настоява, то това е идеята за неосъществявани до този момент ораториални програми, които, очевидно реализирани в тези срокове, не са по силите на оперния състав - тук имам предвид най-вече хора. Миналата година не се състоя една меса от Бах, тази година дойде редът на Реквиема на Габриел Форе. Тук дори няма значение кой е поканен да дирижира. Защото и чудотворец за седмица не би могъл да преодолее едни навици и да създаде други. Още повече при толкова тънка, по френски религиозна пиеса, в която са надиплени безброй възможности за създаване на просветлена и възвишена звучност. Самият Форе има изискване в хора да пеят "светли сопранови гласове, а не стари кози, които никога не са обичали" (Форе), а за солистите предпочита спокойния вглъбен маниер на музициране. За съжаление и вносният диригент Хосе Антонио Саинц-Алфаро, въпреки сръчността и излъчването си, не можа да овладее и да пренасочи звуково нито солистите Христина Хаджиева и Емил Угринов, нито пък хора, независимо от съпричастието на оркестъра. Не особено сполучливо бе и подреждането на матинето на самата Цветница сутринта. Няма да коментирам решението на оперната къща да отбележи 90-годишнината на Парашкев Хаджиев с част от камерен концерт, където бе изсвирен лошо - повърхностно, едва научен, сякаш да се отбие номерът - неговият Втори струнен квартет (квартет "Хорс"). Подобно решение ми се струва най-малкото нелепо. Но матинето само по себе си бе спасено от великолепното, артистично изящно присъствие на Надя Петрова - една дама с превъзходен български език, с великолепни рефлекси по отношение на аудиторията, която, представяйки своята книга "Приказки за операта", заедно с колеги от операта разигра живо, динамично и, повтарям, рядко артистично оперния свят пред многобройна детска аудитория. За това тя имаше чудесните партньори Радостин Чомаков, Стоян Балабанов, Лъчезар Лазаров, Елена Стоянова и Румяна Нейкова. От десетилетия не си спомням подобна изява в областта на популяризацията на музикалното изкуство. Направо би било жалко, ако талантът и професионалните качества на Надя Петрова - и като музикант, и като писател, и като артист - не се използват по-често за примамването на по-малките към музикалното изкуство. За това тя просто е създадена.
И като продължавам да твърдя, че оперната ни къща трябва да се концентрира в оперните си дела - не поради някакво тесногръдство, а поради преценка на силите й в момента - веднага трябва да прибавя, че решението този път да се разчита на по-младите, действащи и в чужбина певци, се оказа много перспективно. В този смисъл още откриващият концерт с оперни арии с Цветелина Василева, Юлиан Константинов, Елена Стоянова, Петя Иванова, Светозар Рангелов, Бойко Цветанов, Константин Янков и Стефка Минева под палката на Иван Маринов създаде атмосферата на фестивала. Този род концерти винаги се поддържат и очакват от публиката. Но едно по-гъвкаво и обмислено съчетаване на солистите в ансамбли би го извадило от равнището на едното само подреждане на арии и оркестрови фрагменти из опери. Единственият дует из "Отело" не бе най-добрата идея, защото бе очевидно, че теноровият глас на Бойко Цветанов не е достатъчното условие само да партнира на Цветелина Василева.
"Тоска" и "Трубадур" бяха оперните заглавия, които привлякоха и най-много публика в залата. В "Тоска" гастролира Весела Златева, една певица, която очаквахме с интерес, още повече че това бе първият й български гастрол в оперен спектакъл. Певица с красив, силен, стабилен глас и външност. Тези нейни качества обаче не можаха да компенсират като че ли известната й липса на опит в тази толкова трудна и изискваща нюансирано, градирано и гъвкаво превъплъщение роля. Тъкмо ролята, артистичната трансформация, психологизацията на образа не бяха достатъчни във възгледа и изпълнението й. Нейната Тоска бе решена по-еднопланово, с една нервна възбуденост, която пък, парадоксално, но факт, определи и известната статичност в музикалното и сценично поведение на певицата. Драматургията на момента все още убягва от вниманието на певицата, тя е, която отне на образа ореола на жената и примадоната, с което като че снижи силата на нейната лична трагедия. По отношение на драматургията прекалено еднопланов в ролята на Скарпия бе Живко Пранчев, а Костадин Андреев компенсира с гласа си известния схематизъм в актьорското си поведение. Владимир Кираджиев гастролира на диригентския пулт. Колко богат е опитът му с тази опера, не бих могла да кажа (програмната книжка на фестивала е направена по най-лекото съпротивление и като че ли с девиз: "Нито ред за артистите!"). Но той повече се стремеше да събере солистите, хора и оркестъра, отколкото да музицира с тях - твърде много неща от партитурата му убягнаха; музиката честичко оставаше без дъх сякаш, усещаше се някакъв страх, някаква припряност в смяната на темпата, в подготовките. А за детайлните изисквания на композитора като че ли нямаше място в диригентската мисъл.
И ако трябва да говорим за фестивалните върхове, единият безспорно бе спектакълът на "Трубадур" с фантастичния солистичен квартет: Владимир Стоянов - Граф ди Луна, италианката Катя Пелегрино - Леонора, Мариана Пенчева - Азучена и Иван Момиров - Манрико. Към тях трябва да прибавя великолепната изява на съвсем младия Алексей Иванов като Ферандо. На пулта бе Георги Нотев. Вечерта бе от редките, в която музика, пеене, оркестър, хор, актьорска игра - всичко бе така естествено, професионално, с вживяване, с прераждане в образите, когато нещата сякаш вървят от само себе си. Когато вдъхновението, талантът, гласът и актьорското превъплъщение са обединени и правят само едно - интерпретират. Солистите бяха истинска находка. Започвам с Катя Пелегрино - женствена, решителна, състрадателна Леонора, без излишен патос и мелодрама, с изумително богата гама от гласови възможности за оцветяване на различните драматургични ситуации. Тя осветява сякаш вокала, за да внуши настроението на героинята си - така в ариите й от втора картина гласът великолепно предава любовта и надеждата на нейната героиня с бяла, трептяща светлина, като виртуозно преминава от едно състояние в друго. Брилянтно прозвуча "Di tale amor che dirsi", дотолкова, че ти се иска нищо да не се прекъсва от ръкопляскания, да я слушаш още и още... А фразирането и пианисимите в седма картина - в арията "D'amor sull'ali rose", и преминаването в драматизма и отчаяната решимост в "Miserere", решена в матово приглушена светлина, без следа от някакво преиграване, с основание взривиха залата. Не мога да не подчертая и великолепната ансамблова култура на младата италианка; впрочем тя имаше фантастични български партньори в лицето на Владимир Стоянов - Граф ди Луна и Иван Момиров - Манрико. Израстването на Стоянов е просто изумително - той е вече артист, с когото може да се гордее всяка сцена. Безкрайно чувствителен и интелигентен, резониращ и рефлективен; показва една модерна игра, съвременно усещане за драматургична логика, в която всичко е важно, не само отделната ария. Арията му във втора картина, както и терцетът след това, ме накараха да си дам сметка колко рядко вече в нашия оперен театър има равностойност в музикалното мислене, в идеята за динамика, за фрази, за акцентиране върху същностни моменти от музиката и от спектакъла. Такъв подход към оперния шедьовър имат и Иван Момиров - чувствителен, любовен, романтичен и всеотдайно героичен Манрико; откога на софийска сцена мечтая да чуя тенор, който знае, че в динамика пиано музиката е още по-въздействаща, който знае да филира, да диша, да "се подчини" темброво на партньорите си, а не само да иска да ги надвика. Да звучи любовно в любовните сцени и драматично - в драматичните. А Мариана Пенчева бе просто самата Азучена - горестна и фанатична.
Забележителна - и гласово, и актьорски! Най-хубавото на този изпълнителски квартет бе, че те подхождат към операта не на парче, а комплексно, с изисквания към себе си и към партньора във всеки един момент. Слушат се, чуват се и градят заедно. Вдъхновението им се предаде и на оркестъра. Страшно се чува, когато оркестърът не само следи диригента, но и слуша какво става на сцената - гафове почти не се случват, защото концентрацията е от съвсем друг порядък. А диригентът Георги Нотев бе просто безспорен тази вечер - освен че той отдавна преобрази заварения спектакъл, като го стегна в темпото и го подреди по вертикал, тази вечер водеше певците, които му се доверяваха с удоволствие и се чувстваха още по-сигурни и окрилени да покажат всичко, на което са способни. И подлудяването на публиката този път за мен бе напълно естествено!
Другият връх на фестивала бе от съвсем различен порядък - на интимното камерно музициране, в което слово и музика са изчистени от блясъка на тембрите, на декора, от магията на сюжета... Песенна вечер. Но песенна вечер на Никола Гюзелев! Петнайсетина години може би не сме го слушали в това амплоа. На живо, имам предвид. За своята камерна изява големият български бас бе поканил и младата певица Цветана Бандаловска - сопран. Вечер на руската вокална романсова лирика, в която изпълнението на Бандаловска бе много симпатично, озарено от първите открития в тази музика, чисто, прозрачно, с фразиране и динамики, с дъхове и добре взети височини.
Когато се появи Гюзелев, обаче, звуковото пространство като че затрептя, завибрира. Прочутите, познатите от толкова еталонни изпълнения романси бяха осмислени от големия певец, от всичко, което той е преживял. Дори ако сравним с неговите собствени изпълнения отпреди няколко години, пак ще открием колосални разлики в степента на задълбочаване, на разбиране, на внушаване на нещата. Само начинът, по който се интонира, артикулира, играе и жестикулира вокално текстът, би могъл да бъде обект на отделно изследване. Да не говорим за средствата, подвластни му да ни покаже всяка една фибра сякаш от преживяванията на лиричния романсов герой. И на безбройните негови идеи, извиращи от миниатюрите на Чайковски, Глинка, Рахманинов, Шостакович, Даргомижски, Мусоргски, Кенеман. Гласът му, все така богат, продължава да ни изненадва с находки и с възможности. Голяма фигура, славна фигура, иска ти се да го слушаш още и още... И да приветстваш идеята с тъкмо такъв рецитал на артист от такъв ранг да се закрие фестивалът. Като едно привидно утихване на страстите, а всъщност като ефектен и затова силно резониращ контраст.
И така, Шестият Великденски фестивал е вече история. Той отново ни показа, че силите на оперния театър са в оперния театър; че някои видове покани могат да се обмислят повече; че ресурсите не са изчерпани, а и нови се създават. Че компромисите се виждат и чуват, както и добрите идеи. И че оперната публика винаги добре знае кога и защо да дойде.

Екатерина Дочева


Екатерина Дочева е музикален критик. Редактор в Българското национално радио, програма "Христо Ботев".
Шести Великденски фестивал в операта